Не можеше да повярва, не знаеше как се стигна до тук, как се случи всичко, а искаше само да е щастлива... Господи, ами сега на къде да върви, как да живее? Беше предадена, излъгана, измамена... и то от собствения си баща... Той го уби, уби го, без да трепне дори... точно пред очите й. Застреля го право в сърцето.
Летисия не предполагаше, че жестокостта на графа, баща й, ще стигне до там, да отнеме единтсвеното  истинско нещо в живота й. Знаеше само, че нямаше сили да живее, не можеше да бъде сред живите, тук на земята, а Симон - прострелян, с кървава рана в сърцето, да лежи в студената пръст. Буца бе заседнала в душата й, думите бяха заглъхнали, в очите имаше искрици лудост, пламъци на безумие...
Седеше в стаята си, но всичко й се струваше чуждо, непознато... някак призрачно. Навън имаше мъгла, почти непрогледна. Беше обвила със сивите си воали дърветата и те приличаха на огромни призраци... зловеща тишина се носеше във въздуха...
Летисия мислеше, трескаво мислеше какво да прави... дали да избяга и да се скрие в призрачната мъгла или... да убие баща си и после себе си??? Какво да прави? Искаше да отмъсти за Симон, искаше да се лее кръв, точно както неговата напои сухата земя. Лудостта в очите й се засили, забушува в душата й, безумието завладя цялото й същество... Обърна се рязко и се завтече към скрина с дрехите си. Облече червена рокля, тъмно, кърваво червено, което щеше да се слее с кръвта... Взе камата, която Симон й бе дал една вечер да носи със себе си. С нея щеше да отмъсти.
Слезе долу, тихо и безшумно застана до голямото кресло... баща й седеше пред камината и се взираше в огъня. В едната си ръка държеше чашата с брендито, а в другата димеше лулата му. Седна и се облегна блажено да креслото, като не усети присъствието на дъщеря си. Тя го погледна... сълзи затекоха по призрачното й лице... не искаше да го прави, но трябваше, тя трябваше да отмъсти за Симон. Скри камата в полите на роклята си, заобиколи креслото и застана пред баща си. Той стреснато я изгледа:
  - Да не си полудяла? Защо си облякла тази дяволска рокля?!
  - Мислиш, че е дяволска? - лукаво се усмихна Летисия. - На мен ми харесва, някак кървава е...
Графа засмука от лулата си и отпи от брендито... страхът проникваше някак неусетно у него. Виждаше, че нещо става с дъщеря му, малката глупачка.
  - Кажи, какво искаш и се махай! - заповяда с железния си глас графа.
  - Да кажа... бих искала да ти покажа, татко!... - каза меко тя.
Тръгна бавно към него, усмихваше се едва-едва, но пламъци горяха с демонски огън в очите й.
Графа се размърда нервно в креслото си, но не стана от там. Летисия го заобиколи и застна зад него. Положи ръка на рамото на баща си и започна да го милва, погали го по брадата, разроши косата му... Говореше му тихо и приспивно... и той като че ли се унасяше... Мина отстрани и приседна на ръба на креслото, прегърна го и се усмихна още по-лукаво от преди. Пред погледа й изникна мъртвото тяло на Симон и ехидната и доволна усмивка на баща й... Омразата завладя с пълна сила душата й: да, искаше да се лее кръв, искаше да отмъсти за Симон. Черен дявол бе завладял душата й, не искаше да се бори с него, нямаше сили да спре омразата към баща си... Извади камата, острието гневно блесна на светлината на свещите. Погали леко баща си с нея... Той стреснат от унеса, изгледа острието... не разбираше защо Летисия държеше камата. Тя го погледна, в погледа му прочете страх, усмихна се. Завъртя острието пред очите му:
  - Виждаш ли, татко, как блести острието? Виждаш ли колко е остро и как лесно може да прониже сърцето ти?
  - Летисия, ти си полудяла! Махни се от мен с тази кама, махай се, изчадие!!! Знаех, че трябваше да те убия още когато проклетата ти майка те роди!
  - Мразя те, татко - каза спокойно тя. - Сега ще умреш заради мама, заради Симон, заради мен... Аз ще отмъстя за нас и ще пролея кръвта ти!!! - говореше с далечен, тих, леден, зловещ, призрачен глас.
Навън загърмяха гръмотевици, затрещя, забушува вятър. Прозорците затракаха, капаците им се заблъскаха. Вятърът проникна в стаята, изгаси за миг огъня в камината... вледени въздуха. Графът се изплаши: какво ставаше, какво се случваше? Гледаше дъщеря си, тя седеше неподвижно, с камата в ръка, с неописуема лудост в очите... Пристъпи към него, той не можеше да раздвижи и мускул... а тя идваше... зловеща, призрачна, кървава... приближи се... погледна го в очите... и заби камата право в сърцето му. Кръвта бликна, потече по ръката й... бе още топла... В този миг Летисия извади камата и се втренчи в нея. Кръвта капеше на едри капки по пода до мъртвото тяло на баща й. Побягна навън, излезе. Вятърът беше утихнал, мъглата отново бе обвила нощта с воалите си. Летисия тръгна към гробището, трябваше да иде там, при Симон. Бягаше по призрачната пътека, стряскаше се от скелетите на дърветата... Отвори с трясък високите порти на гробищата. Побягна между гробовете... луташе се без посока. Господи, къде беше гробът, къде беше Симон? Спъна се в купчина пръст и падна. Озова се точно върху гроба на любимия си. Прочете името - извезано с красиви букви - Симона Дьо Жарден... сълзите рукнаха от очите й. Бисерно-кристални, те падаха върху гроба и попиваха в пръстта.
  - Ах, Симон, любими мой, защо те няма сега да ме прегърнеш? Симон, извърших нещо ужасно, убих го, Симон... убих го, без да трепна... така, както той уби теб... Отмъстих за теб, Симон, мили мой, обичам те и ще те намеря, само почакай, мили и ще дойда при теб...
С трепереща ръка, Летисия заби кървавото острие в гърдите си... Падна на земята... постепенно усещаше как толпината напуска тялото й... чувстваше ледения дъх на смъртта... усмихна се. По-скоро, по-скоро да дойде тя, по-скоро да иде при Симон... Всичко изчезна. Последен акорд. Тишина. Пустота. Къде се намира? О, светлина, нима това е лъч светлина там... Тръгна, дали Симон е там, дали бе отишла там където е той?... Озова се на божествено, чисто, красиво място... Имаше водопад... сякаш не вода, а злато течеше от там... Цветя... много цветя... пъстри и необикновени... къде се бе озовала... Вървеше покрай водопада и се дивеше на всичко наоколо.
  - Летисия... - някой я повика тихо...
Тя се обърна и го видя... видя любимите очи, любимата усмивка... Симон... да, беше го намерила...
  -  Ела, Летисия - той протегна ръка към нея. - Ела, сладка моя, ела при мен и забрави за миналото, любима. Тук ще си щастлива, ние ще сме щастливи...
Тя улови ръката му, пречистена и свята... последваха златните лъчи и заедно, сплели ръце, се сляха със свелината...