Вървиш нагоре, нагоре, издигаш се... и падаш. Озоваваш се точно там, откъдето си тръгнал - пред бездната. Отново си там на ръба. Ами сега? Да скочиш или отново да тръгнеш, носейки със себе си кървящите рани? А ако отново те пронижат, ако отново старите рани, които току-що са зараснали, се отворят или още по-лошо - сдобиеш се с нови още по-дълбоки? Заслужава ли си за пореден път да видиш как всичко рухва точно зад гърба ти, да усетиш студения дъх на самотата, да разбереш, че си сам-самичък в огромния нечовешки свят!? Ден си добре, после месеци плащаш за всеки хубав миг, за всяка усмивка. Ако днес имаш възможност да направиш нещо - направи го и не защото утре рискуваш да нямаш този шанс, а защото без значение дали се възползваш от него или не - животът си върви. Вечер заспиваш, казваш си, че утре всичко ще бъде различно, но на сутринта отново се будиш до голата реалност. И нима не можеш да я промениш? Казват, че решението на всеки проблем винаги се крие точно пред очите ти, но точно зато ...