Отварям очи. Сумрачно е. Остават пет минути преди часовникът да произнесе окончателната присъда, че е време за ставане. Пет минути за мен, сама в топлото легло. Тишина. А в съзнанието още витаят образите на съня. Е, хайде, време е. Кой ден е днес? Все едно. Ден като всеки друг преди или след него. Дали ще го наричаме понеделник, сряда, или по друг начин, това е просто поредният ден от 365 в годината. Ставам вече. Ходя като ударен самолет, докато стигна в хола. За кой ли път сядам на същия стол, на същата маса, със същата чаша ароматно кафе в ръка. Поглеждам през прозореца. Естествено все същата гледка, както от години насам. И все пак различна. Хубаво е. Слънцето огрява покрива отсреща. Една птица е кацнала на него, посреща слънцето. Ето го и момчето, което всяка сутрин пуши и пие кафе на балкона. Това е един миг на безвремие, сякаш съзнанието е абсолютно празно, не мислиш за нищо или за толково много неща, които се смесват в едно нищо. А това е само един обикновен навик - пушиш с лява ...