Ralina13 (Ралица Стоева)
74 189
28.01.2011 г., 9:37 ч.

Отричане 

  Проза » Други
958 0 5
1 мин за четене

       Будя се окрилена. И дълго се моля. На себе си. Да не губя крилата. А късчетата светлина през нишата на вратата обещават. И протягат пръсти към онзи копнеж, който съм пратила на дъното. Не смея да го погледна. Да не би да го изсуша с очи.

       ... А симфонията на пеперудите е все същата. На моменти се усилва дори. Мислех, че с времето носталгията намалява. Безпътно. И жадно за промяна ми е, но мостовете ме плашат. Да не родя очаквания... и да ги осиротя...

       Страхове ме душат... и свиват гнездо. И от ъгълчетата на устните пропълзява шепот. Всяко отхвърляне е зов за преданост. Зная за нерешените битките. И за  вътрешните сълзи.

       Мисля те. Като спомен от  неочакван следобед. И лешниково отражение в капките дъжд. Не принадлежа на себе си. Ни на теб. Размивам се. И винаги гледам встрани. Ще се поболея от пречувстване…

       Съших те с толкова причини. За да не стъпя накриво в нищото. И посрещнах изконно женската си душа. Пресътворих и светлината, и сянката ти. И осмелих се да  дишам в тъга. Стъпалата изринаха се от толкова следване. Но няма да тръгна сама.

      Ще се опиташ да ми покажеш, че слънцето е много по-близко отвъд твоя хоризонт. Че ще сбъдвам в  пурпурно нощите си. Недей. Аз няма да водя. От страх, че ще те изгубя по пътя.

      До прегракване си ме викал в сънищата си. Няма да ме отпратиш сега. Душата ти ме помни. Просто иска да я чуеш. Уморено отпускаш юмруци. И полагаш в скута глава...

 

© Ралица Стоева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??