6 мин за четене
Преди време преживях катастрофа. Бях блъсната от кола, но помня всеки миг от блъскането до събуждането ми от комата. Повечето хора не помнят нищо, но аз помня всяка секунда от преди и след. В момента на събуждането ми, едни от първите ми думи бяха: "Хей, дайте един молив и лист". Естествено това не стана веднага, но щом се възстанових, аз започнах да пиша и пиша...
Всичко започна един пролетен ден, излязох на разходка, както правих всеки ден, за да премахна излишните килограми (каква ирония, в болницата направо се стопих). Помня улицата и спрелия Bus, които ми пречеше да видя идващата опасност. Както винаги се ядосах на шофьора, но не предполагах, че наистина ще имам видима причина за това. Само ако бях изчакала минута... но не се опитах да погледна дали идва кола, но за да направя това, трябваше да изляза на самата улица... Не помислих!... Излязох!...
Първото нещо, което видях беше автомобила, засилен с най малко 200км в час... и след това за части от секундата видях живота си, като на кино, видях най-щастливите си моменти, видях и най-тъжните ми, видях семейството си...черна дупка, за секунда затворих очите си - страхувах се да не ги изгубя от удара в предното стъкло, видях лицето на шофьора, паниката в неговите очи! Лицето му бавно сменяше гримасите си, тялото ми се гърчеше по ламарината. Усещах болката, докато тя изведнъж затихна, аз не виждах лица само чувах. Чувах писъците на хората, как всички викаха, че съм в безсъзнание... но аз не бях, аз чувах всичко, опитвах се да кажа, че съм добре, че съм тук, но просто не можех.
После линейката, диагнозите на лекарите, коите не разбирах. А аз... За Бога, мислих си дали са ми прибрали нещата, мислих си дали скъпия ми телефон е още в мен и дали на него му има нещо... не за себе си, мислих си за материалните глупости, а след това отново силна болка в тялото ми... изхлипах, но толкова тихо, че никoй не ме чу! Още виждах само мрак... и всички тези гласове, аз бях в съзнание, но не можех да отворя очите си, аз чувах, но не можех и думичка да кажа. А после усетих най-сладката болка в живота ми... Болка, която изтръгваше от мен другата болка. Тя беше толкова силна, толкова омайващо приятна, че не исках да спира, усещах как костите ми се местят, как в мен се вливаше жива и топла кръв, която бушуваше и търсеше мястото си в мен. Бях спряла да чувам гласове, но виждах страшно много цветове, цветове но на мрачен фон... а после отново сладката болка, отново видях семейството си, виждах всеки момент от живота си само за миг, но това ми беше достатъчно. Мислих, че умирам, но не беше така, по-късно разбрах, че по този начин съм се борила за живота си.
Прекарала съм така с часове, а аз имах чувството, че са само няколко минути...
След това отново виждах само мрак и чувах гласовете около мен.
Майка ми беше до мен всеки ден всяка нощ, докато не се събудих. Различавах нощта от деня по това, че през деня тя стоеше до мен, държеше ми ръката и ми говореше, говореше ми какво ще правим като се оправя, а нощно време я чувах как плачеше и се молеше да се оправя. О как исках... как исках да и кажа, че съм добре, че я чувам, че я разбирам и й го казвах... но тя не ме чуваше, тя продължаваше да плаче. Всеки ден идваше някои, всеки ден чувах различни гласове, в началото не ги различавах, но постепенно започнах и разбрах, че до мен са баща ми, майка ми, брат ми, приятеля ми: всички идваха да ме видят, всички държаха ръката ми, плачеха, молеха се, разказваха ми как е минал деня им и как ме чакат да се оправя. Усещах в нотките на гласовете им тъгa, знаех, че за мен нямаше голяма надежда, но, За Бога, аз бях там, аз не бях в безсъзнание, аз ги чувах, аз ги разбирах, аз мислех, аз бях жива, но защо... защо не можех да им кажа!
Понякога сънувах, но това беше рядко, в повечето случаи се напрягах да се събудя...
Сънувах как се събуждам и как им разказвам всичко, което съм чула, но всеки ден тази моя надежда си отиваше. Всеки път щом се опитвах, щом се напрягах да кажа нещо, да отворя очите си, имах чувството, че от това по трудно нещо няма на света.
В последните дни преди моето събуждане аз си мислих, че умирам, че това е края ми, че не мога да се събудя и че всички тези гласове са били само сън, сън, от който няма да изляза никога. Мислих си, че вече не съм дори сред живите. Плачех в съня си, плачех за това, че съм оставила толкова много недовършени дела. Бях започнала в нощите да се моля заедно с майка ми за моето събуждане, в което вече нито аз вярвах, нито някои от семейството ми, но те дори за миг не ме оставиха. Исках да им благодаря за това но все още бях в мрака и гласовете...
Един ден майка ми стоеше до леглото ми, държеше отново ръката ми и ме галеше по лицето, този път мълчеше, за пръв път от толкова време усетих някакво напрежение в тялото си, питах се защо не говори, какво е станало, исках да видя лицето й и по него да преценя, но не можех. Това направо ме изгаряше, толкова много исках да я видя исках да видя всичко около мен. Бях прекалено много време в мрак, напъвах се, отново плачех в ума си... но не се предадох, не се... докато изведнъж не видях изгаряща очите ми светлина. Чух викове, но не разбирах думите, които казваха. Стоях неподвижно и усещах как очите ми парят, но не спирах да гледам светлината... докато тя не започна да намалява, намалява...
Не знам колко време съм стояла така с отворени очи, пък и никoй по късно не ми каза... но след известно време светлината стана тъмна, сива и черна, започнах да различавам бледо фигури, чувах отново някакво говорене, но не можех да разбера какво ми казват (ушите ми пищяха). Отново не знам колко време съм била по този начин, но от силната светлина до сиво-черните фигури стигнах до там, че вече свободно виждах всичко и всички около мен. Семейството беше около мен, виждах сълзите в очите им, виждах радостта им... но все пак нещо ми пречеше да говоря.
Няколко дни прекарах да гледам, все още не можех да говоря, но и да виждам лицата около мен ми бе достатъчно. По късно изкараха тръбата от гърлото ми (явно това ми бе пречило толкова време за да говоря), усетих силна пареща болка и все още не можех и думичка да кажа. Гърлото ме боля цял ден, но аз бях щастлива виждах всички и те ме виждаха, бях отново в съзнание...
На другия ден имах възможността да проговоря за пръв път от 2 месеца... след това на другия ден също и на по следващия... Малко по малко силите ми се връщаха, не заспивах по цели нощи, просто стоях и гледах майка ми, слушах я и се опитвах да говоря. Казвах и малко трудно, че съм я чувала през цялото време, а тя ме гледаше и кимаше само с глава. До няколко седмици аз говорих и виждах, можех да се движа (не идеално, но все пак...). След месец помолих майка ми за лист и молив, но такъв не получих, поне докато не се оправих напълно.
Не казах на никoй какво съм чувала и виждала, просто взех молива и написах всичко, след което им дадох да го прочетат - исках да знам дали е било сън или истина...
Е, оказа се, че е било истина. Всичко, което съм чула и усетила е било реалност... 2 месеца съм била в съзнание, без никoй да знае и без аз да мога да го покажа...
А сега... сега непрекъснато мигам, отварям и затварям очите си толкова лесно, не спирам да говоря и да се смея. Вече рядко се сещам за преживяването ми пък и нямам желание...
Аз отворих очите си.. .на пръв поглед толкова лесно, а в някои момент... най-трудното нещо на света... Да аз отворих моите очи!
и прекрасни деца, радвам ви се от сърце!!!!С обич!!!