Иван се бе подпрял на перилото на моста и мрачно се взираше в мътната, буйна реката отдолу. Тя бе широка и много дълбока. Колко труд бе хвърлено да построят моста, за да свърже брега отвъд с малкото парче земя, където бе построено селото му. Той се замисли за сетен път - за какво им е било да построят големия, зелен мост точно на това място на реката? Селото отзад беше заградено от висока скала, този път през моста водеше към задънен край. На кого му беше за това село? Сто къщи най-много и място за няколко ниви. Добре, че хората от селото бяха занаятчий и произвеждаха продукти, които се търсеха в града. Идваха търговци - винаги рано пролетта и късно есента, когато валеше и реката ставаше мътна. Вещи се обменяха и търговците бързо, бързо се изнасяха, все едно селяните щяха да им видят сметката. Иван ги разбираше - неговите познати не бяха много приятелски настроени към чужденците, въобще към нищо чуждо. Те обичаха селото и смятаха, че чуждото, без което не можеха да минат е заплаха за тях...или нещо подобно. Не бе ясно, защото никой не говореше за това. Иван беше от малкото - май единственият, който се питаше за това.
Ето и сега подобни мисли нахлуваха в главата му - защо всички мислеха като един? За чужденците. Защо ги мразеха така? Какво като са други хора - нали са все хора - от същата държава - защо това село бе толкова различно?
Стъмваше се. Беше валяло. Обилен дъжд. Обикновено не валеше по това време на годината така - беше края на лятото. Реката се беше надигнала, размътена и гневна носеше откъснати клони. Мръкваше се.
-Какво ми остава да направя сега? - върна се към мислите си Иван.- Да се прибера и да си легна, трезвен. - Главата го болеше. Какво ако отидеше по моста до другия бряг и помолеше някой да му даде малко коняк на вересия. Той нямаше пари или нещо да замени, но може би ако им обещаеше нещо за в бъдеще…
Мислите на Иван бяха прекъснати от някакво движение отдолу, под моста. Иван се взря. В мътната вода имаше нещо. Някакво животно. Тъмна сянка мина под моста. Иван с учудване останови, сянката отминаваше надолу и ставаше все по- голяма и голяма.
Колко съм пиян? - запита се Иван. Недостатъчно, че да си мисли, че ще си легне трезвен и в същото време да вижда някакви сенки. Беше пил преди малко повече от час.
Докато се чудеше дали е пиян или не от реката срещу него се показа кафяво пипало. Кафяв клепач се отвори и жълто змийско око със син ирис се вгледа в Иван.
- Майко - извика Иван и без да се бави се затича по моста обратно към селото. Отвреме навреме се обръщаше да погледне дали пипалото беше все още там. Там беше и го наблюдаваше. Като се качваше нагоре по пътя към селото Иван се обърна и видя как пипалото се прибира в реката, примигна за последен път и изчезна в буйните води...
Иван отвори вратата на кръчмата с трясък. Четиримата-петимата клиенти по масите и кръчмарят, застанал зад тезгяха се обърнаха стреснати към него.
- Чудовище! В реката има чудовище! Чудовище ви викам! Какво стоите тука? Не ми ли вярвате? Елкате с мен - ще ви покажа. Ела, Огняне, ела да видиш, - Извика Иван и задърпа един от съселяните си седнали най-близко до вратата.
Огнян с отвращение се откъсна от захвата на Иван и го бутна назад.
- Остави ме. Пак си пиян.
- Кой. Аз ли? Не съм. На, кажи кога съм пил. Кажи им, Асене.
Кръчмаря каза колебливо:
- Изпи една малка чаша с коняк преди час и половина. Преди това цял ден не е пил тук.
- Ето виждаш ли? Видяхте ли. Не стойте така! Чудовището е отвън! Ще изяде децата ви! Всички ще изяде. Трябва да го убием!
- Пил е у дома си. - каза Огнян.
- Като си го видял чудовището отиди го убий. Хайде, нали си смелчага. - каза друг от посетителите на кръчмата и отиде в ъгъла, където на на стената до газената лампа бе закачена вила - е, на - подаде я той на Иван - убий го с това.
- Иван стоеше с вилата в ръка и ги гледаше. После изведнъж ги напсува, обърна се и излезе от кръчмата.
Вратата след него се затръшна. Последва всеобща смях. Не се смееше само кръчмарят Асен.
- Пропаднал тип - каза Огнян. - вижда се по лицето му, какво му е в главата.
- Недей така, Огняне. Знаеш, че е откакто го ритна кон преди колко години в главата. Оттогава се пропи.
- Такава е приказката. Но истината е друга. Използва съжалението на хората да му гледат смачканото лице, за да му правят услуги. На всички е задлъжнял с пари. Включително на теб - най-много.
- Е да , но той и тук си дава всичките пари и без това - забеляза друг от посетителите в кръчмата. Висок, мустакат мъж. Той изля чашата в гърлото си, стана и рече:
- Аз си тръгвам...Иван Копитото ми развали настроението.
- Не трябва да го наричаш така. - тихо каза Асен
- Така всички го наричат.
- Не е правилно.
- Хайде, сега ти ли ще казваш кое е право и кое не...кръчмар.
Асен погледна надолу.
- Хайде по живо по здраво - пожела мустакатият, взе якето си и излезе от кръчмата. Един след друг и останалите посетители си допиха и си тръгнаха. Останал сам Асен обърна столовете върху масите и помете, изми чашите и подреди тезгяха. Беше се приготвил да си изключи осветлението, когато вратата на кръчмата се отвори. Появи се Иван Копитото.
- Затворено е - каза му мрачно Асен.
- Знам, брате, аз ли не знам кога затваря кръчмата. Ама дошъл съм...е ти знаеш за какво съм дошъл.
Асен замълча, после взе една чаша наля я наполовина с ракия и я постави на тезгяха. Иван се прокрадна до тезгяха - вървеше в сянката на стените все едно го беше страх от светлината. Добра се до чашата и леко опита ракията. Той направи това само за представление - всяка ракия би му харесала.
- Мерси брате. - въздъхна той доволно.
- Няма защо. Как може така да се напиваш...или вече виждаш неща, когато не си пил?
- Мисли си каквото искаш. Знам какво видях. В реката плува чудовище. Показа се пред мен. Не знам защо пред мен, но се показа. Видя ме и не се скри. Искаше да го видя. Беше като...като предупреждение. Да не говоря. Да не мисля.
- Дане говориш какво? Да не мислиш какво?
- Не виждаш ли? Колко сме странни в това село. Всички сме едни и същи. Не ти ли прави впечатление? Другите, които идват отдалеч, от другия край на моста са различни хора. Ние не допускаме никой нов. Никой не идва и никой не си отива. Защо е така. Какво е това, което ни е научило така?
- Чудовището?
- Чудовището!
- Иване, глупости говориш. Ние сме такива, защото така ни е добре. За какво са ни чуждоземци? За какво ни е да ходим навън. Светът е страшен. Селото е познато. Селото е безопасно. Тук е защитата. Чудовища има навън - от другата страна на моста.
- Прост кръчмар си си ти Асене. Нищо не разбираш. Дори не можеш да си помислиш това което аз вече знам. А ако си помислеше…
- Тогава…
- Тогава...няма значение. Никога няма да разберем. Хайде със здраве.
Иван гаврътна каквото беше останало в чашата, стана и си тръгна. Преди да затвори вратата погледна Асен. Искаше да каже нещо но се отказа. Извърна се и си излезе.
На следващия ден всеки разбра за Чудовището. Иван се погрижи да разкаже на всички. Той събираше селяните на групи и им разказваше за Чудовището, но никой не го слушаше. Скоро хората изгубиха интерес към него и още като ги приближеше го заобиколиха отдалече.
Мина седмица.
Асен затвори вратата на кръчмата и тръгна бързо към къщи. Валеше порой, което беше необичайно за Август в селото. Въобще времето беше много странно от две седмици. Валеше, както никога не бе валяло. Реката ставаше все по-мътна и буйна. Като и реката и хората в селото ставаха все по-напрегнати. Историйте на Иван ги разстройваха. Спокоиството в селото беше нарушено.
Асен тръгна по пътеката, когато видя надолу да се спуска мъж. Беше Иван. Носеше вилата от кръчмата в ръка.
- Накъде си тръгнал?- попита Асен?
- Към моста. Искам да отида до другия бряг. Искам да разбера какво има там. Как е там. Искам да им опитам ракията. Да си намеря жена и да я доведа тук. А може и там да си остана ако ми хареса.
- За какво ти е тази вила?
- За какво, за какво...за Чудовището.
Асен поклати глава:
- Както го описваш надали една вила ще те оправи.
- Абе аз ще го прасна в окото, тогава ще види то… Мърдай. Препречил си ми пътя.
Асен направи крачка встрани и пропусна Иван да мине покрай него.
На следващия ден времето изведнъж се оправи. Пекна слънце, облаците изчезнаха и реката бързо се успокои. Стана пак кристално чистата, бавна, блестяща в слънчевите лъчи река, която всички бяха свикнали да виждат.
Дните пак започнаха да се редят един след друг. Асен очакваше всяка вечер Иван да дойде в кръчмата, но той така и не се появи. Няколко дена след като го бе видял в онази дъждовна вечер в селото Асен отиде на обяд до къщата на Иван да го потърси. Вратата на двора бе отворена, също и вратата на къщата бе отключена. Асен влезе в къщата.
- Иване? Иване? - тихо подвикна Асен. Влезе в къщата. Беше тихо и призрачно. Беше пусто. Иван го нямаше.
Асен слезе по пътеката. Срещна Огнян по пътеката.
- Абе да си виждал Иван?
- Копитото ли? Не. За какво ти е дотрябвал?
- Ами няма го. От два дена го няма.
- А няма го. Лежи в канавката пиян.
- Няма го в селото ти казвам - каза Асен.- Последния път като го видях се бе запътил към моста
Казаното най-накрая достигна до съзнанието на Огнян.
- Не. Откъде-накъде - замислено рече той. - Въпреки, че къде е? Да не е...а? Да не е минал по моста?
Асен вдигна рамене.
- Мисля, че трябва да претърсим цялото село.
Огнян кимна.
- Ще събера останалите.
Всички се събраха. Претърсиха селото. Така и не намериха Иван. На брега на реката намериха вилата. По нея имаше кръв. Асен разпозна, че това беше неговата вила.
Бяха се събрали на малкия площад на селото.
- Това беше вилата, която Иван носеше със себе си, когато тръгна надолу по пътеката. - потвърди Асен
- Откъде знаеш - попита нисък мъж с филцова шапка.
- Знам, защото дръжката е специална. Вижте как дръжката е опушена. Стой на стената до газената лампа и се е опушила...паля я за адет. Познавам си вилата. И тая кръв. Не е човешка. Почти черна е. Дори съсирена не изглежда човешка.
- И ти ли започна, Асене? Аман от вашите приказки с Иван. Искате да ни развалите спокойствието в селцето с вашите щуротий. - каза възрастна жена с голяма бенка на дясната бузата.
- Да, искате да ни уплашите. В реката няма никакво чудовище. - каза млада жена с бенка на лявата буза.
- За какво ми е да ви плаша?
- Ами де да знаеш. Искате чуждото да докарате тук. Само за чужденци човореше Иван, помните ли?- обади се ниския мъж с шапката.
- Не искам да ви плаша. Искам да знам истината!
- Каква истина?
- Къде е Иван...и какво наистина е от другата страна на моста?
- Ех ти - каза Огнян - не е за нас да знаем какво е от другата страна на моста. Идват оттам търговци... и това е достатъчно. Ако бе така правилно, то отдавна щеше да ходим отвъд и да знаем какъв е светът отвъд. Ако ти се ходи отвъд ходи - изгуби се като Иван. Не ни трябват тук такива като теб и него.
Хората се наежиха. Надигна се гняв. Гняв към Иван, към Асен, но най-вече към всичко що бе отвъд моста.
Изведнъж небето се отвори. Рукна проливен дъжд. Удари гръм. Хората се разтичаха, кой-където свари на сухо. Само Асен остана на площада с вилата в ръка. Той замислено тръгна надолу към реката. Вървеше и мислеше. Кой ги бе затворил тук? От колко време живееха така?
Качи се на моста стигна малко навътре и се подпря на перилото. Защо ли те така се страхуват от чуждото? Защо всички ние се страхуваме от чуждото? И това Чудовище, за което Иван разправяше. Може би наистина е видял нещо. Може би това Чудовище ги държеше тук. От кога? Защо. Заради него ли се бяха научили да не пресичат моста?
В един момент го прониза мисъл. Погледна към небето. Валеше! Пак валеше. Реката беше придошла изведнъж. Какво означаваше това? Защо винаги времето се разваляше, когато някой заговореше за другара страна на реката. Дали...дали чудовището беше затворило селяните или те го създаваха несъзнателно, когато начинът им на живот бе застрашен или нещо ново щеше да се случи да го промени? Дали ние не сме тези, които си поставяме ограничения, за да не видим отвъдния бряг?
Като си помисли затова и видя отдолу под моста да минава сянка. Ставаше все по-голяма. Беше под водата накъдето и да погледнеше. От реката бавно се показа пипало със змийско жълто око със син ирис на него, после още едно и още едно. Очите го гледаха втренчено. Асен знаеше, че под пипалата имаше усти със остри зъби - толкова на брой, колкото бяха селяните. Всяка уста искаше парченце от него. Особено устата, която беше неговата, собствена уста. Той бе създал чудовището този път.
Асен се усети, че все още държи вилата в ръце. Дали щеше да стигне до другия край на моста ако се опиташе? По дяволите, щеше да опита.
Той се затича...