Един учебен час… Ах, колко дълъг ми се струва! И в тази стая… Дали ще оцелея? Накъдето и да се обърна, виждам хора, забавляващи се по свой си начин. Осъзнах, че ние сме просто 25 човека, събрани на едно място, като в една кибритена кутийка. Минали са само 5 минути, а усещам, че съм тук от много време. Седя до прозореца и поглеждам навън, кипи живот, макар и забързан! На този чин седя от 3 години и дори прозорецът стана мой приятел! Да, приятел, през есента и зимата дори ми говори! През него усещам слънцето как нежно ме гали, усещам вятъра, тъй като прозорецът е толкова стар и изстрадал, че вятърът нахлува като гостенин в стаята! Стъклото се е пропукало на места, и “трепери” от вятъра, сякаш танцува! Споделя с мен неговите болки, страдания и всичко, случило му се през тези години, а аз го слушам и мълча… В този момент в главата ми бушуват хиляди спомени, разяждащи младата ми душа… Поглеждам плахо часовника и забелязвам - стрелките се местят толкова бавно, че осъзнавам, че в този мой изм ...