Искаш да свърши по-бързо, а го разпъваш още и още. | Излизаш някъде, леко усмихнат, подритваш асфалта. | Там е онова прекрасно усещане, че живееш, върви си. | Залиташ оттам нанякъде, гледаш лицата на хората вън. | Музиката убива, кафето не буди, приспива, цигарата... | Разликата между тази цигара и след няколко часа | Те подсеща, че и дори за това понякога има моменти | В които димът на една цигарата поема цели часове | Автобусът ти идва, качваш се, точно отрязано време | Гледаш през прозореца и не виждаш такси, кола, хора | Вървят си абсолютно напразно пред погледа ти, спират | А ти виждаш в стъклото отражението си, отражението... | Спестяваш продължението, няма смисъл, няма защо | Искаш да отмине и да го забравиш, но не го пускаш | А новите ти моменти така отлитат в забрава накрая | Забравяш онзи разговор снощи, уж беше интересен | Отърсваш се, но не можеш да вкараш мислите си | Загубени в безпорядъка на несъзнателните стремежи | Да ги вкараш в релси, вместо това пак ги обвързваш | Още по-несъзнателно, фазата е търся, а не намирам | Явно с причина, търпение, време, майната ви, на мен | Автобусът спира, слизаш, забравяш въпроса, трябва | Задушен е още преди да поникне между натрупаното | Кое те държи, питаш, знаеш, не правиш нищо обаче | Качваш се, слизаш, продължаваш деня си и се връщаш | Себе си, а после четвърт минута и си обратно вътре | Гадно е да ти е романтично, нищо романтично, ледено | Лед си трупаш, лед трошиш, през лед вървиш, ледено е...