ПАКОСТЛИВАТА НУБЕ

- Бабо, бабо, кажи ни какво видя на тази екскурзия, ама всичко ни раз-кажи!- настояваше Роси.

- И с големи подробности!- не остана по- назад и братовчед й Виктор.

- Добре, добре! Видях неща, които не могат да се разкажат, някога и вие ще ги видите и ще разберете защо.

- Как така, ти можеш всичко да разкажеш, вече си разказвала!-възпротивиха се децата.

- Видях картини по- красиви и по- точни от най- прецизните фотографии, порцеланови съдове с изящни рисунки...Знаете ли, че порцелановите и глинени съдове са били като комиксите сега за древните хора? По тях са рисували цели приказки и легенди за герои и богове... Видях и чудни сребърни и позлатени съдове и прибори, които са били на кралски трапези...Мечове и корони, невероятни музикални инструменти...кралски мантии и знамена, чудни колекции от ключове,  ветрила, часовници и други чудеса...

- А от самолета не видя ли нещо интересно, извънземни, например или поне непознати птици?- попита Русалия.

- Не, миличките ми, това не видях, но минахме край замъка на Пакостливата Нубе. Съвсем близо прелетяхме, дори я мярнах и нея самата...

- Коя е тя, бабо?- попитаха в един глас и двамата.

- Пакостливата Нубе живее в облаците, там й е замъкът. Той прилича на голям облак и плътно скрива всичко от погледите на хора и птици. Дори сателитите не могат да го засекат, нито електрониката на най-модерните самолети. Но стана добре, че май само аз го видях тогава, иначе... не искам да си мисля какво щеше да ни се случи!- и баба им поклати глава замислено. - Знаете ли, че ако пилотите на самолетите я видят, те просто тръгват към нея и самолетът изчезва безследно. Досега има много такива случаи, но никой не говори за тях, казват, че имали технически проблем, че попаднали в голяма турбуленция... Така казват, защото никой,който е виждал Пакостливата Нубе, не се е завърнал! Някои от стюардесите знаят и закриват очите на пилотите за да се спасят, така съм чувала, но това е тайна и никоя стюардеса няма да си признае. Само че аз имах късмет, защото явно самолетът се е движил на автопилот, а пилотите са си почивали...

- А самата тя, как изглежда, бабо?- попита Виктор.

- Казват, че била най- красивото момиче в небето, но аз не знам, не съм виждала други небесни момичета...Има необикновени сребристи очи и пухкава сивовиолетова коса...В ръката си държи дълъг камшик-светкавица, с който гони облаците накъдето си реши. Понякога ги струпва на някой връх и плющи с камшика,  докато те излеят всичкия си дъжд в порои и потопят долините. А има дни, когато е много разлютена и удря дърветата и узрелите ниви с огнени змии. След нея пламтят пожари и димят пепелища, разцепени скали бълват отровни изпарения.. .А ветровете са изцяло под нейна власт! Слага им юзди и ги гони и пришпорва както си иска. Завърта ги като свредел и ги превръща в урагани, когато пък й стане скучно, ги навива като торнадо и ги запокитва където се случи! Но аз вече ви казах, най-страшна е за пилотите на самолети и затова през по- голямата част от полета те летят на автопилот.Ако сте забелязали, самолетите най-много изчезват преди кацане, няма ги на радарите и не отговарят на диспечерите...Затова  си мълчах и стисках токата на предпазния колан, молех се по-бързо да отминем замъка и да сме в безопасност. Хем ми се искаше да я видя,  хем не смеех да споделя с другите пътници, не трябваше да споделям за нищо на света! Не можех и да я снимам с телефона си, тя щеше да го засече и край, без нас!

  Децата стояха притихнали със зяпнала уста. През каква опасност беше преминала баба им само! Но това, което нито Роси,нито баба й можеха да знаят беше, че Виктор вече имаше нова голяма мечта.

„ Искам да я видя тая Нубе, искам да се срещна с нея и да разбера наистина ли е толкова страшна! Само че как да стигна до нея? Нали баба каза, че замъкът й е от облаци и лети из небето, не се спира изобщо на едно място...“

     А баба му продължаваше да разказва, все страшни истории за небесната пакостница.

-Казват, че се е родила от битката на няколко големи облака, които черпели сила от океана. Не се знае да има майка, нито роднини. Затова се казва и Нубе /облак на испански!/ Безброй юнаци са се опитвали да й отнемат огнения камшик, защото в него е силата й. Мнозина смели змейове са влизали в смъртоносна битка за него, но всичките са загинали или изчезнали. Никой не се е върнал за да разкаже как е протекла битката. Но има слухове, че който се загледа в сребърните й очи,  губи представа за истинския свят, привиждат му се красиви градини с небесна трева и звездни цветя. Щом ги види, вече не може да устои на желанието да живее там, за него са реалност,по-истинска от родния му край. Губи спомените си за близки хора и пристъпва напред, към Царството на Неземната Нубе...Крачка, която не може да знае, че води към небитието...

    Но каквото и да разказваше баба му, Виктор все повече и повече изгаряше от желание да стигне до палата на небесното момиче. Според нея, опасностите дебнели само мъжете и момчетата, само те изчезвали безследно, запленени от красотата и магическата й привлекателност. И от там следва, че момичета и жени могат да се справят и да я победят, особено ако се млади, красиви и обичат своите мъже, братя и приятели!

- Чувала съм, продължи бабата на Роси и Виктор, че едно малко сребърно сърце, разделено на две от момче и момиче, които се обичат, може да обезсили магията...

- Като нашето!- извика радостно Русалия- Бабо, ти нали ни подари такова сърце и ние двамата си го разделихме...

- И си обещахме никога да не се караме и намразваме!- допълни Виктор- Но ние сме братовчеди, за нас важи ли? Да не е само за братя и сестри, бабо?

- Е, че как иначе? Важи за всички, които се обичат, нали чу какво казах?

 Всъщност, баба им изобщо не беше сигурна за силата на сребърното сърце, но пък за това, че децата се обичаха нямаше никакво съмнение.

- Бабо, а няма ли начин да се разбере къде е в момента тая Нубе? Така де, за да не се навре самолетът в замъка й...

- Чувала съм, че ако видиш облак с позлатени от слънцето ръбове , от който да се лее дъжд, това бил нейният замък...Но изобщо не съм сигурна...

    С това разговорът приключи, но Виктор не преставаше да си блъска главата как да стигне до замъка на пакостницата. Изведнъж през него застана смешно човече с клоунски костюм и шапка със звънчета.

- Позна ли ме? Ехоо,виждаш ли ме изобщо, Вито?

- Разбира се, че те виждам, Кукумицу! Само че съм много зает. Но какво ли да ти обяснявам...

- Зает? О, чакай да се досетя, чудиш се как да полетиш към облаците, нали? И още мога да позная...

- Ама аз просто си мечтая...- опита се да го заблуди момчето, но малкият клоун не се поддаде.

- Чудя се дали не искаш да намериш едно небесно момиче...И дори ми е интересно дали това момиче няма сребърни очи и виолетова коса...Едно много лошо момиче, казват...Но ти си знаеш, нали?

- Зная, че много искам да се срещна с Нубе. Но и ти сигурно не можеш да ми помогнеш!

- Я да видим дали не мога да направя нещо за тебе! Погледни зад гърба ми! Там, през прозореца! Виждаш ли нещо?

  Виктор се изправи и едва не извика от учудване. На двора на къщата беше кацнал огромен шарен балон, готов за полет.

- Това...твое ли е ? Наистина ли можеш да го управляваш?

- Естествено!- изду се гордо дребосъкът- Имам дори свидетелство за правоуправление, подписано от Комисията за безопасност на въздушните течения! Искаш ли да го видиш?

   Виктор подозираше, че Кукумицу току- що измисли въпросната комисия, но желанието му да полети с балона беше толкова голямо, че безразсъдно заяви:

-Не ми трябва твоето свидетелство! Ако ме вземеш със себе си и на-мерим замъка на Нубе, може да ти подаря едно от плюшените си кучета! Дори можеш да си избереш черното или бялото.

  На Виктор изобщо не му се даваше нито едно от кучетата, но с болка в сърцето трябваше да го предложи на Кукумицу, защото пътуването не беше шега работа и си струваше жертвата.

• Не ти искам кучето, аз самият също мечтая да отида там! Качвай се и да вървим!

  Въпреки малкия си ръст, дребният клоун умело управляваше балона и не след дълго зърнаха облака, осветен от слънцето, от който се лееше обилен дъжд.

- Това не е ли...

- Това е!- потвърди Кукумицу- Ей сега ще видиш и самата Нубе. Само че...ти си поемаш риска, аз просто те докарах и сега се спасявам!

- Каквооо? Ще ме изоставиш ли? А уж си приятел!

- Казах ти, аз просто те докарах, не съм ти никакъв приятел!- това беше подло от страна на дребосъчето, но то си беше такова и Виктор нищо не можеше да направи. Изведнъж чуха сърдит момичешки глас:

- Хей, вие! Какво прави този грозен балон в моите владения? И защо трябва да гледам глупавите ви мутри?

  Беше самата Пакостлива Нубе. Изглеждаше точно както я описа баба му, но беше още по- красива, отколкото си я беше представял. В ръката си държеше огнения камшик и от време- навреме пляскаше някой облак. Беше подредила няколко десетки строени като войници Изведнъж извика силно,плесна още веднъж с камшика, облаците се сблъскаха помежду си, засвяткаха светкавици и една едва не ослепи Виктор и спътника му.

- Прекрасна Нубе, велика Нубе, моля те,пощади ме!- развика се Кукумицу- Аз само доведох това неразумно момче при тебе, позволи ми да си тръгна, а с него прави каквото поискаш!

- Така ли? И кой е той, че е толкова смел?

- Казвам се Виктор, обади се момчето, не ми се сърди, моля ти се! Аз исках само да се запозная с тебе. Баба ми разказа колко си красива и силна и как се справяш с толкова много непокорни облаци и ветрове...- Не каза нищо за лошата й слава, момичето изглеждаше много сърдито и не се знаеше какво може да стори.

- А, чул си, значи! А чу ли, че може и изобщо да не се върнете у дома? И тоя с тебе също, нищо, че е готов да те предаде!

- Прекрасна Нубе, но защо и аз?- почти се разплака малкият клоун.

- Тихо там! Трябва да реша какво ще правя с вас. Скучно ми е в замъка, всеки ден едно и също, едно и също...Все строяване на облаци, разправии с ветрове...А и Земята да наблюдавам не е интересно! Потопих няколко страни и разруших пристанищата им, изкорених много дървета, отнесох покриви...Но хората са много упорити! Всичко поправят и става като че ли нищо не съм направила! И продължават да живеят в Луизиана, Флорида и на Карибите!

- Защото това са техните домове- каза Виктор- Не могат да ги изоставят, ти би ли изоставила твоя замък, ако изведнъж се пръсне на парчета?

- Това не може да се случи, никога!

- И защо не? Има ракети, които разпръскват градоносните облаци, ако те улучат...Защото от земята не могат да видят, че в облака живее момиче...Хората са много умни и могат да постигнат всичко!

- Стига! Не могат да ме спрат да върша каквото си искам! Мога да опустоша цялата земя и никой няма да ме спре!

- Но защо ще го правиш?- попита недоумяващо момчето.- Защо ти е да бъдеш толкова зла?

- Защото мога, затова!-  тропна с крак небесното момиче и от стъпката й се изля едра градушка, която събори плодовете на почти узрелите ябълкови градини.

- Но това не е прилично! Майка ти не е ли ти казвала как да се държиш?

- Майка? Какво е майка?- попита Нубе.

- Не знаеш какво е майка? Значи си сираче...Не знаех, извинявай!

- Обясни ми какво е майка, бързо!

-  Майка е когато чуваш едно сърце да тупа над тебе и кръвта да ти носи топлина, преди още да си роден...

- Сърце? Аз нямам сърце, не знам какво е това. И не съм сигурна, че не си измисляш!

- Аз не...- започна Виктор, но изведнъж чу познати гласове:

- Веднага спри, Нубе! Не закачай Виктор! Лошо ти се пише , ако му направиш нещо!

  Това бяха Русалия и приятелката й Дарена, които пристигнаха на крилете на орлицата Дилма. Дилма също изглеждаше много сърдита и разбутваше облаците с крилете си.

- Кои сте вие? И как се осмелявате да нахлувате във владенията ми? Ей сега ще ви...

- Как се осмеляваме ли? Защо се осмеляваме ли?- извика Русалия и лицето й пламна от гняв.

- Защото можем, каза Дарена, можем да спасим приятеля си и го правим! Какво ще ни сториш, а?

- Ако не си забелязала, те са момичета, а аз жена, изсъска като змия Дилма- Забрави ли, че на жените не можеш нищо да сториш!

- Обаче на него мога- усмихна се злобно Нубе- Ела, момче! Приближи се , приближи се, ти казвам!

  Виктор колебливо пристъпи напред като не откъсваше погледа си от сребърните очи на Нубе.

-Не, Вито!- извика Русалия- Сърцето! Дръж моята половина и я събери с твоята!

  И тя хвърли малкото сребърно половин сърчице. Но то не можа да стигне до Виктор и щеше да падне чак на земята, ако Дилма не беше го хванала в клюна си. Тя бързо се доближи до момчето и той събра двете половини. Но за ужас на момичетата, не спря,а продължи напред. Застана пред небесното момиче и протегна ръка.

- Ето, подарявам ти го! Всеки трябва да има сърце!

- Това сърцето на майка ти ли е?- попита момичето.

- Не, това е сърцето на приятелството ни. Ето, окачи го на шията си!- и той понечи да й го сложи, но сърцето се изплъзна от ръцете му и застана на гърдите й отляво, после заблестя, затрептя и започна да пулсира. Сиянието му огря лицето на Нубе и неочаквано на устните й се появи щастлива усмивка.

- Аз имам сърце!- извика облачното момиче- Колко е красиво и колко топло ми стана!

- Отива на очите ти- каза Виктор и се изчерви целият- Много си красива така, много повече, отколкото ни разказа баба...

- Благодаря! А може ли вече да се наричам Нубе Сребърното сърце?

- Ако не вършиш пакости...

- И ако станеш добра и усмихната...

- Ами след като вече не си безсърдечна, може ли да си ходим и чети-римата?- първа се сети да попита Дарена.

- Чакайте, а аз? Мене забравихте ли ме?- обади се Кукумицу, който досега си мълчеше и се опитваше да офейка с балона си.

- Ти си само превозвач, нали?- отвърна му Виктор.

- Като каза това, че се сетих...- усмихна се пак Нубе- Ти, Кукумицу, оставаш тук!- тя протегна огнения си камшик и балонът изведнъж пламна. - Имаме много да си говорим с тебе! Тъкмо ще ми обясниш какво е доброта, приятелство и честност...Можете да тръгвате, момичета! Вито,  никога няма да забравя какво направи за мене, въпреки че изобщо не заслужавах...

- Моля те, Нубе, аз така си и знаех, че не си виновна ти...А ако ми дойдеш на гости, ще ти покажа майка си и може да се съгласи да бъде и твоя майка!

- Аз вече съм съгласна- обади се Дилма- Моите орлета с радост ще те приемат за сестра! Ще се носим в небето заедно, ще гоним облаците за да се радват хората на повече слънце...

  Дойде време да си тръгнат. Беше доста тежко за орлицата да ги носи и тримата, но Русалия разпери вълшебния си шал като платно и така благополучно се прибраха в къщи.

 - И пак не мога да разбера как така реши да й подариш сърцето...-чудеше се Русалия.

- Ами тя си нямаше, а пък ние и без него си знаем, че сме най- добри приятели...

-  Роси, не се чуди, всички момчета се влюбват в големи лоши момичета-намигна й Дарена- Ако ти кажа брат ми коя си е харесал...

- Наистина е голяма- замислено забеляза Виктор- но не е лоша, вече не. Нали си има сърце и нас...