3. Големият сън

Девети „а” преживяваше поредна буря в чаша вода. Физкултурникът беше пак заминал нейде по състезания с отбора по хандбал, та го заместваше библиотекарката. Тя пък какво можеше да им каже, освен да опита с молби да ги задържи поне за половината час в стаята. Пробваше, но...

Момичетата се събраха в единия ъгъл и се заприказваха. Темите бяха малко, но приказките много. Весето си купила нова блузка – изредиха се всички да я попипат, Гинка била с техните през уикенда до Солун – разправяше и показваше снимки на айфона, Светла разпитваше за някакво момче, което снощи видяла заедно с Мимето от единадесети клас, Зара се хвалеше, че леля й обещала да убеди баща й, та да й вземе нови ботушки... Изобщо – женски му работи...

Момчетата бяха по-мъжки настроени. Бисер разправяше на приятелчето си Марти какви медицински филми намерил в някакъв сайт за споделяне. Разправяше както винаги – размахвайки ръце, с дрезгав фалцет, внимавайки дали успява да привлече вниманието на всички.

Другите си го знаеха и малцина се вслушваха в приказките му.

Скучно си беше момчето – факт, но с много претенции. Искаше да е център на класа, искаше учителите да го слушат и се учат от него, искаше светът да... А светът просто не му обръщаше внимание. Такива Бисерчета минаваха като пустинен вятър през него и спомен не оставяха. Но... Но Бисер нямаше с какво друго да привлече вниманието на околните и затова се мъчеше да се прави на интересен, както веднъж му каза директно математикът. Да се прави – защото не е...

То и Марти беше същата пожарникарска аларма. Нали затова бяха приятели. Единият по-хитър, другият по-наивен. Често се случваше Бисер да забърка кашата и да оставя Марти да сърба. Обаче, той не му се сърдеше. Просто не разбираше защо е станало така, а не иначе. И преглъщаше бързо – още по-бързо му минаваше...

Петьо и Колето бяха привикали още двама-трима и водеха типичния за тях разговор. Шепнения, смях, въртене на очи, сложно прегрупиране на всички звуци, които владеха, в темпо, та чак маймуните от зоопарка да им завидят.

А зад преподавателската маса седеше библиотекарката и безпомощно шъткаше – ако, все пак, директорката мине, да види, че жената се мъчи да изпълни поставената задача...

Директорката нямаше как да дойде. Поне сега. Защото беше много заета. Обсъждаха договор за дарение от една фирма. Важен договор. Ремонт на училищната топлоинсталация – съвсем не евтин, но пък включващ ремонти в домовете на директорката и заместника й... Кой ти има време да се занимава с някакви деветокласници, които при това вече излизаха от класната стая по свои работи някъде си...

Първите попитаха учтиво може ли да отидат до тоалетната, следващите не си направиха труда. Но скоро в стаята останаха четири-пет от класа – по-свитите, лузърите...

Библиотекарката въздъхна и се загледа навън...

А класът се разпръсна бързо. Да, де – уж едно бяха, но само по документи. Формалната връзка беше изтъняла здравата за изминалата година и половина, всеки имаше компания настрани, някои момичета имаха гаджета, а и от момчетата се намериха по-разтропани. Ей го – Румен вече беше звъннал на седмокласничката си и се целуваха до трафопоста. Което никого не учуди. Та нали целта да ходиш с някоя не беше да се криеш, а да демонстрираш що за мъж си... Или, че си голямо момиче и какви работи знаеш и можеш... Ехей...

В това време Коста бавно катереше стълбата към третия етаж. И изведнъж отгоре му връхлетя нещо...

Е, не беше засилил се американски футболен защитник, но не беше и повей от южен вятър...

Нещо смесица между торба с кокали и щайга с котило ангорски котки...

Коста удържа напора, успя да хване и търкалящия се куп от чанта, шал, дънки и някакво хлапе в тях...

Сети се, че я е виждал някъде. Да, от девети „а” беше... Нещо с Н... А, да – Наталия...

Дребно, русо, полузахилено, ръбесто, удобно за гладене на ризи...

- Ама гледай къде ходиш... – измяука момиченцето...

Коста я погледна изумено. Не стига, че щеше да го помете като тайфун в пустинята, но отгоре на всичко имаше претенции. Към него – който се изкачваше нагоре спокойно, достолепно като всеки единадесетокласник...

Съществото се взря в него – като че го виждаше за пръв път.

- Май Коста ти викат? Видя ли как щеше да ме убиеш? Голямото междучасие да  черпиш едно кафе. Като извинение...

Момчето се засмя. Едно кафе... Боже, ония от класа му щяха да го вдигнат на балон като го видят как черпи някакво недорасляче, за което само по документи може да се убедиш от кой пол е...

Кимна съгласно.

- Хубаво... Чакай пред супера, ще черпя...

И тръгна, веднага забравил случайната среща. Такава, каквито всеки ден имаше поне пет-шест... Мимолетни, бързо забравяни...

А Наталия продължи да се спуска бавно и спокойно. Нали успя – издебна го, блъсна се, запозна се, уреди си среща... Затова го чакаше зад ъгъла, умело преценила обстановката и съчетала място, време и изненада…

И тук нещо - https://genekinfoblog.wordpress.com/