Момъкът беше много беден и много самотен. Живееше в колибка в гората над градчето. Всичко в нея блестеше от чистота. На полянката пред колибката имаше масичка с пейка. Там обичаше да сяда момчето и да свири със саморъчно направена свирка. Повтаряше гласовете на птиците в гората и те му отговаряха.

Събираше билки и горски плодове и ги продаваше в градчето.

Една сутрин, незнайно откъде, се появи папагалът. Кацна на масичката. Крилото му висеше. Може би и го болеше. На розова панделка на врата му блестеше пръстен. Чудо невиждано - папагал в тази гора.

- Откъде долетя, миличък? Здравей - приветства го момъкът - сигурно си гладен и жаден. Не се плаши. Няма да ти сторя зло.

Занесе му хляб и вода и се отдръпна да не го плаши. Папагалът спокойно закълва трошиците. Пи вода и даже издаде някакви звуци. Е, не като другите пернати, но се опита, сигурно, да благодари по свой начин, на свой език.

Момъкът го приближи, като му говореше тихо и гальовно. Погали го и тогава видя забитата тресчица. Издърпа я и птицата, усетила избавление от болката, разтвори криле. Не отлетя. Завъртя се и пак ги разтвори.

- Добре ли си? Какъв е този пръстен? Откъде долетя? Как се казваш? - му задаваше въпроси момъкът.

- Миги-Пиги - ненадейно каза птицата.

- Ти говориш? Колко е хубаво, че дойде при мен. Толкова е тъжно да си съм. Здравей. Добре дошъл. Става тъмно и хладно вечер. Ще живееш в колибката ми.

Дните минавали. Момъкът говорел на птицата и тя започнала да повтаря чутото. Нали е папагал?

Но... пръстенът показвал, че птицата принадлежи на заможен човек. Момъкът решил, че трябва да го намери. И един ден тръгнал на път. Миги-Пиги кацнал на рамото му и го придружил.

Стигнали до града. Седнал момъкът да си почине до голяма, богата и хубава къща. Отворила се портата и излязъл старец с бяла брада. Край него се струпали хора.

- Докторе, как е днес хубавото момиче с папагала? Много ли е лоша болестта му?

- Тъгата е най лошата болест - изрекъл докторът - дано да се пребори с нея. Бащата дава голяма награда на този, който намери папагала. Даже ръката на дъщеря си дава. Много се страхува за здравето ù. Но много измамници идвали. Папагали носели.  Но никой не бил нейният. Оставих я плачеща и тъжна.

Чул всичко момъкът. Когато всички си тръгнали, станал и почукал на вратата. Отворили му.

- Хайде, Миги-Пиги, потърси стопанката си - казал на папагала и го пуснал.

Веднага се разбрало, че папагалът познава своя дом. С радостни крясъци събудил тъжната къща.

- Пиги, Пиги, ти се върна - чул момъкът глас на момиче.

- Значи папагалът се казва  Пиги. А Миги?

- Аз съм Миги - казало момичето, влетяло в стаята. На рамото му стоял папагалът и викал - здравей, здравей.

Станало весело. Момичето се радвало. Таткото се радвал, че то е вече здраво. Момъкът се радвал, че  е донесъл радост в този дом. Видял, че всички са заети с радостта си, той се отправил към вратата.

- Чакай, чакай, момче - извикал след него бащата. – Извинявай, че забравихме за теб. А ти си добър и честен младеж. Не ни се сърди. Ти ни донесе птицата. Донесе и скъпия пръстен. Можеше да го продадеш. Но не си го направил. Знаеш ли? С радост бих дал ръката  на дъщеря си на теб. Само да се харесате.

Не е нужно да ви казвам, че младите хора се харесали и скоро се оженили.

Е, папагалът бил от всички най-доволен. По цял ден летял из къщата и викал - Миги-Пиги-Ник. Момъкът се казвал така - Ник.