Във времената на комунизма ни възпитаваха масово в интернационализъм. При това ставаше дума за т.нар. интернационализъм на дело. Патриотизмът беше нещо като мръсна дума за червените лакеи, угодничещи на Москва до степен, че предложиха България да стане 16-та република на съветите. Предложението е лично Татова инициатива през 1963г. пред тогавашния генсек на КПСС Никита Сергеевич Хрушчов. Слава богу, че тази позорна идея е била отхвърлена от Хрушчов като неразумна, защото е прекрачвала далеч отвъд границите на постановеното в Техеран, Ялта и Потсдам от великите сили. Но всички сме длъжни да помним тези времена, в които една държава, без обща граница с тогавашния СССР, можеше да осъмне като република на големия брат само за една нощ.
Износът на революция и оръжие бележеше цялостното управление по време на тоталитарния период у нас. Неслучайно битуваше една паметна песничка:
"Работихме много.
Работихме и тук и там.
Работихме за Мозамбик.
Работихме за Виетнам.
Ала за Чили вече не достигат сили..."
Сервилността на нашите управляващи преди 10 ноември 1989г. бе наистина пословична. Тя бе намерила израз в следния хит:
В ООН нашият представител винаги заставал на мнението на съветския.
Запитан защо постъпва така - няма ли си собствено мнение, той отговорил:
Имам, разбира се, но не съм съгласен с него...!
Пословичната зависимост на българската нация от външни централи изкристализира в следния бисер:
Тато, генсекът на КПСС и американският президент, отишли на аудиенция при Господ. Господ ги приканил да изплачат болките си в неговия тайник. Генсекът Го попитал, кога ще победи комунизмът. Господ му прошепнал нещо, а генсекът го погледнал, разплакал се и си отишъл. После американският президент влязъл в тайника и попитал Господ, кога комунизмът ще бъде победен. Господ му прошепнал нещо, а президентът го погледнал, разплакал се и си отишъл. Накрая в тайника влязъл Тато и попитал Господ, кога България ще стане независима. Господ го погледнал, разплакал се и си отишъл!
Мисля, че и днес този текст не е загубил ни най-малко от своята актуалност. А сега да видим до какво ни доведе всичко това. Насаждаха ни идеи за т.нар. космополитен човек. Нещо като гражданин на някакъв глобален свят. В този свят патриотизмът е напълно изключен. Тази идея е много удобна за продажниците на своята родина. Те се уповават именно на подобна идеолология, сякаш готови да станат и жители на луната, на Марс, на Юпитер, а ако трябва и на Плутон /което неминуемо ще им се случи/, ако техническите възможности позволят подобно преселение. В тези хора сработва генът на змиорката, каращ я да прави презокеанско пътешествие до водите на Саргасово море, за да хвърли там хайвера си. Но нека не забравяме, че ако оприличим опита за глобализация на света на една мощна центростремителна сила, желаеща да наложи сатанински диктат над цялата планета, то този глобализиращ ни вектор среща мощно центробежно противодействие. Международният тероризъм е един от центробежните отговори на прибързания опит за глобализация. Погрешно ще е да виждаме в тероризма само хорористичен враг. Той е като реакция на имунната система на човешките общества взети в тяхната обособеност. Ние виждаме как въпреки опитите за глобализация се засилват, като мощен противодействащ фактор, националистически движения. Има едно възраждане на национализма в световен мащаб. Президентът Тръмп също провежда своебразна националистична политика, диаметрално противоположна на политиката на неговия предшественик Обама. Мюсюлманските държави са своеобразен гарант за непреходността на национализма. Тяхната сумарна численост не вещае нищо добро за глобализма.
На фона на всичко това, къде сме ние - българите? Жертва на своето червено интернационалистическо възпитание, продадохме род и родина. Сиреч ние сме перфектният пример за безродници. Безродници продали националните интереси за бит и по-голям кокал, в преобладаващия брой случаи останали жестоко измамени и дълбоко нещастни. Безродници живеещи в пуерториканските квартали на Лос Анжелис или в гетата на Чикаго. Отишли да гурбетчийстват във Великобритания и да пълнят щайги с ягоди, населявайки бараки и общежития. Една тъжна гледка на човешката несрета. Да не забравяме, че един нобелов лауреат като Александър Солженицин се завърна, за да умре в родината си, въпреки, че беше милионер и преуспял емигрант. Това българин не би го направил никога. По-скоро би забегнал в обединените арабски емирства! Но същите тези българи ще ви убеждават, че са по-добрата част от българския народ. Не им вярвайте, защото това не е така. Вие, които останахте тук - на родна земя, вие сте по-добрата част от българския народ, защото полагате грижи за нея, защото сте съпричастни към нейния пулс и към мъките й. И защото само вие можете да възвърнете патриотичните ценности, които червената номенклатура се надяваше да изкорени завинаги. Но за щастие не успя! А те - другите, побегналите от род и отечество, ще изпитават до края на дните си бича на космическия студ и самота, рожба на алиенацията им.
© Младен Мисана Всички права запазени