ПАЗИТЕЛИ

Децата на бъдещето

“Копай навътре!

Вътре е изворът на доброто и той може винаги да тече,

стига само винаги да копаеш!”

Марк Аврелий

“Смъртта всички ни прави ангели

и ни дава криле

там, където са били раменете ни

лъскави като гарванови нокти.”

Джим Морисън

ЧАСТ ПЪРВА

Началото на нещо ново

Най-страшно е тогава, когато невидимият свят сам пожелае да ти се разкрие.

1.
Понеделник вечер

Китарата издрънча. Беше разстроена, отдавна неизползвана и олющена, а звуцитe, които издаваше, наподобяваха тези на котка, стържеща с нокти по ламаринен покрив. Баща ѝ влезе в стаята и острият му тон секна тези на инструмента. Той не обичаше да усеща присъствието на дъщеря си вкъщи. Не обичаше да я чува как пее и не понасяше да долавя жалките ѝ опити да свири на китарата, която някога ѝ бе купил с толкова ентусиазъм. Казано накратко, не беше привърженик на нещата, които му напомняха, че има дъщеря.

Изабел остави инструмента до леглото и въздъхна. Вече ѝ беше омръзнало от поведението на баща ѝ и от споровете, които винаги следваха, ако не изпълнеше онова, което той поиска. Понякога дори се чувстваше като в училище за пехотинци – желязна дисциплина и безпрекословно подчинение се бяха превърнали в синоними на думите “дишам” и “ям”.

Майка ѝ скоро щеше да се прибере и Изабел трябваше да измисли какво да прави през това време, защото нямаше намерение да излиза от стаята си дотогава. Баба ѝ беше на същия принцип. Беше някак пусто без нея и, като изключим внезапните пристъпи на ярост на баща ѝ, много тихо.

Тя се огледа наоколо. Стаята ѝ беше разхвърлeна – нещо типично за едно шестнадесетгодишно момиче. По пода имаше множество дрехи, гривни и бодливи дрънкулки. Леглото – кръгло и лилаво, стоеше неоправено, а зелените завивки лежаха на земята и обираха прахта от пода. Големият двукрилен гардероб беше с широко отворени врати, окачени с най-разноцветни рокли и пъстри шалове. Изабел щеше да пооправи стаята си тази вечер, ако не се бе разсеяла от звънливите звуци на не толкова звънката китара.

Вляво от леглото имаше бял скрин, върху който прилежно бяха подредени най-различни вещи – от книги и енциклопедии до видео игри и плюшени мечета, подарени от отдавна забравили я приятели. Срещу гардероба стоеше бюро с голяма купчина книги и учебници за десети клас, които съдържаха насоки за домашната работа на Изабел за следващия ден, на които тя въобще не обмисляше да хвърля око.

Докато обикаляше стаята, паркетът под нея издаваше смешни пукащи звуци. Чудеше се как да накара времето да тече по-бързо. Тик-так, тих такт.

Можеше да започне да чете някоя любима книга, но предпочиташе да го прави само тогава, когато се чувстваше инстински щастлива – вече рядко срещано явление, имайки предвид монотонното и скучно ежедневие, което не възнамеряваше да я напусне скоро. Четенето ѝ доставяше удоволствие, но не ѝ се искаше да развали това приятно занимание с кисело настроение, затова продължи да крачи отегчено по въображаема криволичеща линия.

Спря се пред прозореца и забеляза, че се бе свечерило. Поредният пропилян следобед между стените на цветния хаос, познат още като стаята на Изабел. Дървото пред къщата и неговите извити клони закриваха отчасти гледката, но тя все пак успяваше да види голямата улица и фучащите по нея коли.

Тези квадратни метални кутии и бесните шофьори вътре в тях караха Изабел да се чувства неспокойна. Приличаха ѝ на горили в бронежилетки или с други думи – всяваха у момичето усещане за неизбежност. Виждаше машините с двигател като неща, над които човек нямаше пълна власт и които не можеше да контролира изцяло, но въпреки това управляваше със самочувствие на професионалист. Така гибелта стоеше на една забавена реакция разстояние и тези жадни за високи обороти очи зад волана не съзнаваха, че металното купе не усеща болка – долавя я само плътта.

Представи си още как облачетата пушек от колите устремено се издигат нагоре в атмосферата, забиват се в озоновия слой и го карат да се пречупва като фино стъкло. Изабел като че ли виждаше замърсения въздух от колите и усещаше мириса на бензин, дори прозорецът да бе затворен. Това я застави да пожелае да заглуши тази картина на мъртва материя и да създаде в съзнанието си нова – такава, в която целият този метал не съществува, а на негово място грациозно и полека пристъпват копита.

Хората с бърза крачка следваха маршрутите си, а леля Нанси отново викаше по някого, когото никога досега не беше виждала, и го обвиняваше за това, че е бездомна и че отново няма пари за цигари. Тя нямаше пари за нищо. Децата обичаха да я наричат лейди Нанси, защото носеше старовремска бежава рокля, а на врата ѝ висеше кален, някога пухкав шал, наподобяващ препарирана лисица. Винаги се разкарваше с едни и същи остарели кожени ботуши, а на ръцете си носеше гривни, които бяха сребърни само в нейните очи, и не пропускаше да наниже поне по два големи пръстена върху всеки от пръстите си.

Изабел я беше запомнила с това, че леля Нанси непрестанно обикаляше улиците на квартала с изтънчена походка, все едно не беше бездомна, ами напротив – жена от благороден произход. Нейните викове се смесваха с тези на кварталните дечурлига, които също вдигаха много шум със своите писъци и смях, но някак си това не дразнеше Изабел, защото ободряваше скучната и сива обстановка. Донякъде заглушаваха и бръмчащия звук, който всяка една кола издаваше, докато минаваше по улицата. Като цяло, всичко това се оформяше като една нормална, типична и с нищо различаваща се от останалите понеделник вечер.

Нещо започна да вибрира и Изабел се стресна. Беше телефонът ѝ, който по-скоро приличаше на телевизор, отколкото на мобилна джаджа. Драматична песен от саундтрака на любимия ѝ филм отекна мелодично и заудря по ъглите на стаята. Тя взе мобилния си – щом видя името, изписано на екрана, моментално го захвърли на леглото и го затрупа с възглавници.

Можеше да изключи звука му, но искаше нещо да ѝ напомня, че звъни – че не спира да звъни и че същият онзи човек, който стоеше зад омразното име, изписано на дисплея, нетърпеливо и жадно чака от другата страна. Вече обаче започваше да ѝ писва от цялата тази игра.

Звънеше момчето, по което тя си падаше от цяла вечност. Всъщност, не беше сигурна дали все още го харесва, но определено имаше две години, откакто за пръв път усети пеперудките в стомаха си. Изписаното на телефона име беше собственост на нейн съученик, което не би представлявало никакъв проблем при всички други случаи, с изключение на онзи, в който съдържанието на пеперудени криле в стомаха на Изабел рязко се покачваше при всяка нова среща с човека. Определено не ѝ се нравеше и фактът, че гледката на свалките между него и другите момичета беше постоянно пред очите ѝ.

Тя, както всяка героиня от юношеска книга или от романтичен тийнейджърски филм, не беше една от най-известните в училище. Нямаше много приятели и не излизаше често. Не беше красива или поне тя самата не се намираше за привлекателна. Нямаше особено висок успех в училище и задачите по математика често ѝ се опъваха.

Освен немного интелигентна, Изабел беше и прекомерно бъбрива. Тези, които имаха честта да я познават и да прекарват повече време с нея, казваха, че, започне ли да говори, не им остава нищо друго, освен да се притесняват за нея, имайки предвид факта, че прескача от тема на тема като някой метроном, чиято тежест е поставена на най-долната чертичка на махалото му.

Но нека се върнем към момчето от дисплея. Казваше се Лен Никълсън. Той беше високо и стройно шестнадесетгодишно момче, доста по-слабо от останалите им връстници, с къса тъмнокестенява коса и кафяви очи, над които стърчаха гъсти вежди. Имаше малък, но сплеснат нос и прави, дебели устни. Често създаваше впечатление на много заядливо, отракано и разглезено хлапе, което никога не знае какво иска.

Този път най-вероятно звънеше, за да попита какво е домашното или какво ще има на теста в четвъртък. Беше се държал ужасно с Изабел малко по-рано същия ден, наговаряйки ѝ куп обидни думи, за да се издигне в очите на приятелите си. Изсмял ѝ се бе в лицето.

Сега тя се чувстваше повече ядосана, отколкото наранена, защото, след цялото това негово държание, той най-нагло ѝ звънеше, за да я пита тривиални неща, сякаш нищо не се беше случило. Може би за него това си беше нищо или просто заслепеният му ум не съзнаваше каква щета ѝ бе нанесъл.

А може би някъде дълбоко в себе си той наистина я харесваше и му беше гузно, че се е държал така с нея. Навярно затова сега ѝ звънеше. Ами ако просто искаше да чуе гласа ѝ, защото му липсваше или пък защото трудно би заспал, без да си е поговорил с нея? Това тя никога нямаше да разбере. Нито пък ние.

Телефонът спря да звъни и я хвана яд. Дори вече да бе опитала всякак да откъсне пърхащите крилца на пеперудите в стомаха си, чувството беше прокарало своите белези по сърцето на Изабел и нейната съвест не ѝ позволяваше да го игнорира без причина. Всички вътрешни противоречия, които тя имаше, се навиваха като пружина и се удряха с гръмотевична скорост в лицето ѝ след всяка нейна подобна постъпка.

Въздъхна. Въздишките бяха често срещано явление при нея. Честотата им ги бе изградила почти в тик. Загледа се в светлите стени, на които бяха залепени множество плакати на най-различни групи. Беше от онези момичета, които можеха да слушат всичко в зависимост от настроението, в което се намираха – от леки мелодични песни до дивите стари хитове на отдавна забравени рок групи. Отделно имаше плакати на любимите ѝ филми – цветът на стените бе закрит от лицата на джуджета, мускулести младежи, елфи и много други постери, на които имаше актьори от големия екран.

В крайна сметка Изабел така и не измисли какво да прави и просто легна на леглото, загледана в белия таван. Това може би беше единственото бяло и едноцветно нещо в стаята ѝ – всичко друго едва не вадеше очите на всеки, направил грешката да посети стаята ѝ, с бляскавите си брокати и хилядите нюанси цветно.

Тъкмо имаше чувството, че е на ръба да полудее от скука, когато телефонът звънна отново. Този път не се чу същата мелодия, а друга – доста по-различна, доста по-приятна за ухото на Изабел – онази, която известяваше, че най-добрата ѝ приятелка звъни.

Името ѝ беше Ричи – не най-подходящото име за момиче, но пък и тя не беше едно от най-момичешките момичета. Имаше къдрава, светлокафява коса, която падаше небрежно на раменете ѝ или беше вдигната безгрижно на рошав кок, сини очи, от които едното бе толкова по-светло от другото, че можеше да се нарече зелено, и широка усмивка, която винаги огряваше лицето ѝ.

Невкусила от грима и изкуствените мигли, Ричи се разхождаше по улиците на Рейнфол с широките си джинси, дългите си баскетболни потници и скъсани гуменки. Именно по тази причина беше най-добрата приятелка на Изабел.

Двете обожаваха да се присмиват на момичетата в моловете, които вечно бяха напудрени по-скоро за цирково представление, отколкото за почивен ден навън с приятели. На всичкото отгоре, тези млади девойки, които Изабел и Ричи най-редовно срещаха пред витрините в търговските центрове, имаха самочувствие, много по-голямо от тяхното. Даже може да се каже, че двете приятелки нямаха никакво самочувствие.

Не бяха от типа момичета, които можеха да се похвалят с дългите си сериозни връзки, нито пък можеха да кажат, че имат неизчерпаем списък от обожатели. Не обичаха да говорят за какъвто и да било тип романтични взаимоотношения, защото това ги плашеше.

Последният път, когато нещо романтично се случи на Изабел, бяха излезли с Найджъл, кварталният шегобиец: русо момче с пъстри очи и широка усмивка. Единственият спомен, който ѝ остана от срещата с него, беше разлятият по блузата му шейк и почервенялото му от гняв лице. Колкото до Ричи – тя пък беше прекарала последните почивни дни на дивана, слушайки депресиращи песни, затрупана от купища мокри кърпички, по които можеше да се намери тук-таме някой сопол, и ревяща, защото глупавият Теди Блатото я беше зарязал. Относно прякора му...

Теди бил достатъчно наивен да послуша приятелите си и да върви по заледената повърхност на едно от блатата, намиращи се в близката околност на града, по средата на зимата, когато ледът под краката му внезапно се пропукал и той мигом цамбурнал вътре. Когато излязъл, целият треперел и бил зелен, а миризмата, която идвала от него, можела да се опише като неописуемо отвратителна – представлявала комбинация от вонята на умряла котка и тази на манджите на баба му, която наистина не можеше да готви.

Блатото не беше сред фаворитите на випуска. Изабел дори не знаеше какво намира Ричи у него, но никога не засягаше този въпрос, защото всеки път разговорът клонеше към твърде неприятен и за двете момичета спор. Що се отнасяше до любовта, Ричи беше много по-уравновесена и спокойна от Изабел. Никога не приемаше нещата твърде присърце, затова на Изабел ѝ се стори странно, че нейната приятелка би могла да плаче за нещо, различно от котката ѝ Кари.

Вдигна телефона. От другата страна на слушалката се чуваше странно пращене. Изабел се учуди. В следващия миг се долови гласът на Ричи, който звучеше странно мъжествен:

– Изабел, много време мислих и реших, че вече не те обичам. О, не, изчакай! Нека ти разбия сърцето и после да ти звънна пак, за да ти кажа, че не мога да живея без теб! Глупак!

Изабел се изсмя:

– Ричи, не смятам, че нещата между нас вървят. Даже мисля, че е време да се разделим. Сбогом.

Чу се истеричен смях, неприсъщ за Ричи:

– Не, не, почакай! Имам страхотно предложение. Утре Каспър прави купон, Теди ще бъде там и искам да му го върна. Да го видя как страда, бе!

Изабел въздъхна.

– Знаеш, че никога няма да ме пуснат. Плюс това, нямаме работа там. Как си ме представяш в къса черна рокля и с грим? Забрави.

Като че ли усети как Ричи се усмихва от другата страна на телефона:

– Лен и компанията му ще бъдат там... Надали Габриела ще пропусне възможността да го види и да му седне в скута като някоя...

– От колко часа е купонът? – прекъсна я Изабел. – Какво да облека? По дяволите, Ричи, винаги правиш така!

– В седем и половина започват да се събират. – Ричи не се изсмя този път, а с преправен глас заяви: – Чакай ме пред нашето кафене в седем без двайсет. И моля те, изкъпи се.

Преди да успее да отвърне с някоя добра затапка, в слушалката чу познатия звук, който уведомяваше абоната, че разговорът е приключил. Изабел се усмихна и се сгуши между възглавниците. Най-сетне ще го видя извън училище и с дрехи, различни от скучната сива униформа, помисли си.

В този миг чу как входната врата се отваря. Беше майка ѝ, Джойс – висока и стройна жена, на четиридесет и осем години, която бе младолика и засмяна. Имаше къса, прошарена от бои коса и кафяви уморени, усмихнати очи.

Изабел излезе от стаята си и се озова в обширния коридор на втория етаж на къщата, който беше целият в бледозелено, а стените му – груби и студени, но окачени с картини, които по странен артистичен начин ги затопляха. Слезе надолу по навитите стълби и изтича до антрето, като преди това се спъна няколко пъти в дрехите, които бе нахвърляла по-рано през деня по стъпалата.

Пред входната врата майка ѝ вече се подпираше на портмантото и си събуваше обувките. Краката ѝ бяха подути – явен признак, че се беше претоварила… Отново. Джойс работеше в най-голямата болница на Рейнфол – “Света Екатерина”, като медицинска сестра.

Когато видя дъщеря си, веднага се усмихна. Изабел побърза да я прегърне.

– Как мина денят Ви, девойко? – попита Джойс и направи непохватен реверанс.

– Благодаря, добре, майко, а Вашият?

Изабел също направи реверанс, но малко по-грациозен.

– Също толкова добре – отвърна Джойс след кратка пауза.

Изабел обаче можеше да види в очите на майка си, че денят ѝ не беше минал никак добре. Джойс винаги се опитваше да си придава по-бодър вид, докато е около дъщеря си, но всеки път след работа тя се прибираше измъчена. Днес изглеждаше още по-изморена от обикновено – кръговете под очите ѝ бяха по-тъмни от всякога, а лицето ѝ беше напрегнато.

Това озадачи Изабел. Винаги, когато ставаше някакъв инцидент в болницата, майка ѝ се прибираше със същите изопнати от нерви черти. Джойс понечи да влезе навътре в къщата. Бабата на Изабел, Кейт, седеше на дивана и решаваше кръстословици.

Веднага след антрето се намираше най-обширната част от къщата – всекидневната, на средата на която имаше огромен и пухкав бял килим, върху който се намираше телевизорът, поставен на малка масичка, а срещу него – диванът и фотьойлите. Точно пред черния диван имаше по-голяма маса, на която обикновено стояха модните списания на Джойс и купата с пуканки, ако беше петък вечер. Зад телевизора пък имаше панорамен прозорец с гледка към двора на къщата. Само един кухненски барплот делеше тази огромна зала от кухнята. Вътре в кухненския бокс имаше бяла маса с четири стола, където вечеряха.

Кухнята беше и любимото помещение на Изабел. Цялата боядисана в бяло и черно – цветове, които непрекъснато се гонеха и преливаха – тя бе разположена точно до антрето. Вътре се намираха печката, миялната, мивката и хладилникът, винаги препълнен и с врата, украсена с най-различни магнитчета. Семейството обичаше да пътува и никога не пропускаше да отбележи новопокорената дестинация със смешен магнит.

Или под формата на джапанки, или на геометрични фигурки, изтощените магнитчета с картинки често падаха на земята и Изабел трябваше наново да ги подрежда, което ѝ доставяше огромно удоволствие. Понякога ги редеше във формата на име или буква, или просто правеше някое усмихнато личице, чийто нос винаги трябваше да бъде магнит с обла форма. Баба ѝ обаче всеки път пренареждаше личицата в прецизен квадрат, като на всеки ред отчиташе еднакъв брой фигурки, понякога подредени дори по азбучен ред в зависимост от имената на дестинациите.

И все пак, как нямаше това да ѝ бъде най-любимото място, когато във фризера имаше поне няколко вида сладолед? А благодарение на барплота, който позволяваше да се вижда всекидневната, можеше да гледа телевизия, докато си прави палачинки в неделя сутрин.

Джойс поздрави Кейт. Беше време за вечеря, затова бързо се спретна и започна да нарежда масата. Бащата на Изабел бе излязъл някъде, което значеше, че тази вечер щяха да бъдат само трите. Щеше да бъде женска вечер. Това много се хареса на момичето, защото то много обичаше да прекарва време с тези две жени.

Те бяха забавни и никога не се караха с нея, а разказите на Кейт не преставаха да очароват Изабел. Бяха изпълнени с поуки и интересни приключения, но и имаше нещо друго – те бяха спомените на баба ѝ, които връщаха дядото на Изабел обратно към живот и той сякаш седеше на празния стол до тях, разказвайки с Кейт всичко, което бяха преживели заедно.

Изабел се възхищаваше на това колко спокойно баба ѝ разправяше за време, прекарано с най-близките ѝ хора, които никога повече нямаше да види. Зачуди се дали на нейно място би могла да направи същото – да сподели с усмивка на уста любими спомени, които никога нямаше да преживее отново. Може би щеше да се разплаче.

След като приключиха с вечерята, Изабел внимателно постави използваните чинии и прибори в мивката и се запъти обратно към стаята си. Преди да се затича към стълбището, тя се обърна към майка си:

– Виж, знам, че най-вероятно ще ми откажеш, но утре има купон у Каспър. Ричи ще ходи, а пък и нали знаеш... – Тя споделяше всичко с майка си. – ...Лен ще бъде там. Имай ми доверие, ще е само за няколко часа.

Джойс се усмихна:

– Знаеш, че на теб имам доверие. На другите нямам.

– Мамо, моля те. Това значи много за мен. Всички ще бъдат там.

Джойс въздъхна. Погледът ѝ беше уморен, но усмивката не оставяше лицето ѝ:

– Ще те пусна при едно условие.

– Ох... Да? – промърмори Изабел.

– Събери си дрехите от стълбището, моля те.

Изабел прегърна майка си.

– Благодаря ти, благодаря ти! Обещавам в десет да съм вкъщи.

Преди Джойс да успее да оспори вечерния час, Изабел вече се беше изкачила по стълбите с купчина дрехи в ръка и затваряше вратата на стаята зад себе си. Трябваше да ляга, защото на другия ден щеше да става много рано. След като вече бе облякла пижама и беше измила зъбите си, Изабел се насочи към всекидневната, за да пожелае лека нощ на двете дами.

Преди да слезе по стълбите, чу тихия глас на Джойс. Реши, че ще бъде забавно да надникне и да разбере за какво говори майка ѝ. Искаше да види дали става за полицай-детектив или за шпионин. Много тихо се скри зад парапета и вече долавяше гласа на майка си по-ясно от преди – той звучеше някак напрегнато:

– Всеки ден. Всеки ден една и съща ужасяваща гледка. Мамо, проклетите тела бяха разчленени, изкормени. Липсваха крайници, а там, където имаше такива... Захапки! Цели редове зъби личаха по кожата на клетите души. Сякаш някое праисторическо чудовище се е вдигнало от мъртвите.

Изабел се заслуша. От усмивката на лицето ѝ не бе останала и следа. Тогава чу баба си, която почти шептеше:

– Чу ли какво е станало с Максуел? Хората казват, че бил разкъсан на парчета. Твърди се, че било нападение от кучешка глутница. Глупаците бяха направили снимки. Това не ми приличаше на нападение от кучета. Джойс, това не са кучета. Други пък са достатъчно глупави да мислят, че случилото се било ненадейна среща с мечка. Дъще, вече съм на седемдесет и пет години и през живота си не съм виждала мечка в Рейнфол... Максуел живееше на две пресечки от нас. Какво се случва?

Изабел сложи ръка на устата си, за да не изпищи. Тя обичаше филми на ужасите – обожаваше ги, но това въобще не ѝ се хареса. Не се бе замисляла какво е да види ужас на живо. Проклетите тела бяха разчленени. Изкормени. Тя веднага си спомни колко много обичаха с Ричи да четат страшни истории с фенерчета под завивките късно нощем на някой летен лагер.

Замисли се, ако съществуваха чудовища, какво би могло да причини такова нещо на човек? Опита се да си спомни какво бяха чели и какво ги бе грабнало. От какво най-много се страхуваше Ричи? Какво плашеше най-добрата ѝ приятелка и я караше да сънува кошмари нощем?

И тогава се сети. Обля я студена пот и затвори очи. Беше седнала на мраморния под зад парапета. Една дума. Една дума, която накара цялото ѝ тяло да настръхне. Една дума, която за миг ѝ спря дъха.

Върколаци.