Глава 2

Пазителите

- Е, как ще стигнем до град Мавро? – усмихна се минута по-късно Диймън.

- Чакай, така и не ми каза какво разбра за... – прекъсна го ентусиазирано Грогмън, но търсача само го погледна заядливо.

- Сега нямаме време за обяснения. Ще разбереш веднага след като стигнем.

- Правиш го само за да ме дразниш, нали? – намръщи се чудовището.

- Разбира се, че не. – излъга той. Нали ти пръв ми каза, че не трябва да се бавим...

- Аз не съм...

- Когато дойде...

- Да, но... Е, добре тогава. – съгласи се накрая Грогмън и пазителят продължи.

- Тогава, както казвах, преди да бъда прекъснат... – подсмихна се той. - … как смятате да...

- Нека вземем автобус. – спокойно предложи Ро.

- И с какви пари, защото аз нямам никакви. 

- О, наистина ли. Странно, имам чувството, че се е случвало и преди... - засмя се Грогмън, а Диймън наведе раздразнено глава. – Да не мислиш, че и аз съм разорен като теб? Това е риторичен въпрос! – побърза да уточни той, като видя злорадата усмивка, изписала се по лицето на търсача. След което бръкна в един джоб, ако може така да се каже, след като не носеше панталони, и извади няколко зелени банкноти. – Е, заведи ни до автогарата...

- Аз... въпреки че отдавна съм в града, все още не съм го опознал добре и... –

- За бога, та нали си търсач?! – напомни веднага Грогмън.

- Стига, приятели, може ли поне за малко да не се заяждате? – включи се накрая и Ро, на която ù беше омръзнало да слуша глупавите им спорове. И макар и на двамата да им се искаше да кажат не, просто не можеха да го направят, имайки предвид милия глас, с който ги бе помолила тя.

- Нали знаеш, че просто се шегуваме – успяха единствено да измрънкат, но пазителката само им се усмихна и подкани Диймън да се съсредоточи.

- Така... мисля... Добре, намерих го... – надигна глава той, почти веднага, след което тримата стари приятели излязоха от стария мръсен мотел. Търсача веднага ги поведе през пясъчните улици, докато те мълчаливо го следваха.

Всъщност Диймън откри, че сега, след като бе получил силата си, можеше да проследи дадената цел, мислено, докато преди едва успяваше да усети в коя посока е. Силата, която му бе дала Ро бе изключително невероятна и завладяваща. Той никога не си бе и мечтал за нещо подобно...

Няколко часа по-късно тримата слязоха от втория автобус, с който бяха пътували, и се озоваха на стар селски път. Вдясно от тях се намираше малък зелен град – Мавро. Автобусът не минаваше през него, защото тук нямаше шосета, понеже пътят бе много неравен и покрит с множество най-различни корени.

Диймън обаче пое в съвсем друга посока, право към малката иглолистна гора на запад от градчето.

- К-къде отиваш. – погледнаха го объркани двамата му спътници. – Градът е...

- Е, изглежда това, което търсим, е на километър от него. – усмихна се търсачът и продължи да върви. Ро веднага тръгна след него, а секунди по-късно и Грогмън.

- Не знаеш какво ще изпуснеш. – обади се няколко минути по-късно той. – Макар и да е малък, град Мавро е един уникален град. Почти всички сгради в него са „издълбани” в гигантсите стебла на дърветата. Тук има всякакви видове и всички са необикновено големи. Казват, че короните на някой достигат височина от около сто и петдесет метра. И макар хората да не използват никакви уреди, магията е широко разпространена. Предполага се, че листата изпускат някакъв необикновен прах, вместо кислород, който улеснява тройно използването на домашна магия.

 Уау...  – не се сдържа Ро, която също не бе виждала вълшебния град.

Изведнъж в края на пътеката се показа двуетажна красива къща, направена от гладък бял мрамор, осеяна с множество големи прозорци и една широка абаносова врата. Тя бе заобиколена от огромен двор, чиято градината бе пълна с красиви цветя, поливани от много странни механични пръскачки, които се местеха от цвете на цвете. В него също така се издигаше и друга по-малка и семпла сграда, която много напомняше на тренировъчните зали от някои обикновени градове. Всичко това беше заобиколено от малка бяла ограда, в чийто край се издигаше огромна стара топола, под която прилежно лежаха няколко книги.

- Още сега мога да ви кажа какъв ще е следващият пазител! Чистата сила, нали? – ухили се Грогмън, но в отговор Диймън и Ро само се спогледаха и засмяха. – Стига де, приятели... кажете поне близо ли съм?!

- Ами... донякъде.

- Добре, да влизаме. - прекъсна ги Ро, а в очите и отново се четеше вълнение.

Те бавно открехнаха портата, но в мига, в който пристъпиха напред, някакво момиче изскочи, сякаш от нищото, и се нахвърли на чудовището. Но точно преди да стовари юмрука си върху лицето му, още преди някой да е разбрал какво става, на поляната дотича друго момиче, крещейки:

- О, за бога, Шери, спри. Не мисля, че тези тримата са зли, пък и погледни розовка. За какво ти напомня? – при тези думи момичето, което беше нападнало Грогмън,  изгуби координация и падна върху него. Веднага се изправи и засрамено помогна на все още стреснатото чудовище, след което погледът ù попадна върху Ро.

- Роза?! Но това означава, че тя е Сърцето...

- Какво... откъде? –   стъписа се пазителката, но другото момиче я прекъсна. Косата й бе кафява и чуплива, спускаща се свободно по кръста ù, а в сивите ù очи се четеше изключителна мъдрост и самоувереност. Беше облечена в къса кожена пола и кафяв потник, които подчертаваха слабото й тяло.

Със същите сиви очи беше и другото момиче, макар те да бяха изпълнени с любопитство и енергия. Косата ù, дълга и руса, бе прибрана в две рошави плитки.

- Ами предположих. Нали разбираш – косата, кожата, а пък и... просто се усеща. – усмихна се момичето с кафявата коса, а в очите ù се промъкна самочувствие. Ро си отвори устата, за да зададе друг въпрос, но тя отново я изпревари: – Знаем за розата ти от една книга, която скоро прочетох. Предполагам, че си тук, за да ни помолиш за помощ нали?

- Ами да... - все така объркано гледаше пазителката.

- И всичко това го пише в някаква обикновена книга? – не можеше да повярва Грогмън.

- Не точно...

- Сестра ми е спец по книгите, пък и напоследък с брат ни проучваха легендата... – усмихна се русокоска, при което лицето ù грейна. Тя бе толкова очарователна и красива, че Диймън трудно откъсваше поглед от нея.

- Брат ли...? – шашна се чудовището. – Но това означава, че вие сте...

- Тризнаци! – усмихна се лукаво търсачът, все още гледайки непознатата, тя обаче все още несигурна оглеждаше Грогмън.

- Но, сестричке, този тук ми прилича на един от хората на Аарон, да не кажа даже самия него, ами ако...

- Възможно ли е поне веднъж да не ме объркат с брат ми?! – ядоса се той, но сестра ù продължи, сякаш не го бе чула.

- Шери, не помниш ли, когато ти четох за братята... Виж го. Точно по описание – по-нисък, излъчващ доброта и... – говореше тя, така сякаш се възхищаваше на нещо. – Но, колко сме неучтиви само... Хайде нека влезем вътре. Между другото аз съм Кимбарли, а това е Шериан – брат ни се казва Мат. Предполагам, че вие сте Грогмън, Розалита и... виж, теб не те разпознавам.

- Казвайте ми Диймън, красавици. – представи се той веднага.

- Хей, много съжалявам за онова одеве. – намръщи се Шер.

- Няма проблем. Просто си предпазлива. – усмихна и се Грогмън, докато прекрачваха прага на голямата къща.

Всъщност отвътре тя бе дори по-красива. Антрето бе просторно и кръгло, а стените му бяха боядисани в някакъв специфичен цвят, наподобяващ екрю, и бяха осеяни с множество черни лавици с книги, същия цвят като закачалката за дрехи и чадъри.

- Така... нека ви разведа из нашия дом. Отляво е вратата, водеща към хола и кухнята...

- ... където влизаме само за да си вземем нещо за ядене. – прекъсна я Шер.

- А това са стълбите, водещи към втория етаж. Всъщност, ако се вгледате, лесно бихте могли да разберете повече за нас.

- Да! Няма втора къща като нашата. – усмихна се развълнувано Шериан.

- Значи... предполагам този етаж показва твоята сила, Ким. – огледа се Ро.

- Сила ли? – поколеба се момичето за миг, но след като видя, че никой не обръща внимание на думите, продължи. – Ами да. Това е моят етаж. Тук прекарвам най-много време. Всъщност холът и кухнята също влизат в ролята на... библиотеки. – изчерви се тя.

Оказа се напълно права. Независимо в коя стая влизаха, всичко оставаше като фон зад купищата книги, стари и нови, красиви и пожълтели... Това, което привлече вниманието на гостите обаче бе, че нито една не бе прахолясала...

- Гладни ли сте или първо искате да видите останалите стаи? – попита любезно  Шер, докато новодошлите разглеждаха просторната кухня. Макар стаята да беше скромна бе оборудвана с най-чудната, но и страхотна техника. На хладилника имаше нещо като шаблон с различни видове храни и малка поставка пред него, където се появяваше избраната, а до мивката стърчаха две механични ръце, които за броени минути се справяха с мръсните чинии. Стените бяха боядисани в светло зелено и идеално си подхождаха с кафявата махагонова маса и ръчно плетените столове, и разбира се... навсякъде имаше книги.

- Ами... нека продължим обиколката. – предложи Ро и останалите се съгласиха. Всички бяха изключително любопитни и някак напрегнати, за да обърнат внимание на глада.

- Между другото всичко тук е просто… - започна Грогмън, докато изкачваха черните абаносови стълби.

-… удивително? Брат ни изработи уредите из цялата къща. Вършат почти цялата домашна работа… - допълни вместо него Шер.

- Знаех, че сте трима, но не предполагах, че силите ви са така откроени. – промърмори Диймън. Този път обаче не само Ким възрази.

- Какво искаш да кажеш? – двете сестри се бяха ококорили в търсача, а той всячески се опитваше да намери думи, с който да им обясни.

- Нека първо се върне брат ви. Тогава ще ви разкажем всичко... – спокойни каза Ро. - А сега да разгледаме  втория етаж. - само след няколко секунди се озоваха в дълъг и тъмен коридор и Ким поведе гостите към стаята си.

- Това е моята...

- Предположих. – усмихна и се Ро. Намираха се в малка добре обзаведена стаичка, в която имаше само едно голямо бюро, легло и множество рафтове с книги. Макар и скромна, стаята бе много приветлива.

- Тук са най-хубавите! – гордо показа Ким няколко огромни тома книги.

 След като успяха да разгледат всичко, бързо се запътиха към съседната врата. Тази стая беше обзаведена с повече машини, отколкото посетителите някога бяха виждали. Дори леглото беше отчасти механично. Имаше няколко големи екрана и един малък оранжев лаптоп на леглото.

- Ето къде бил компютърът ми. – усмихна се Шер и седна до възглавниците. В мигът, в който тялото и се допря до завивките пред нея се появи голям стар и някак странен телевизор, от който започнаха да излизат две метални вериги и да се насочват към тавана. Ала миг преди да се захване за стената, Шер натисна някакво голямо червено копче и той моментално се прибра. Този път новодошлите успяха да проследят движението му. Изглежда бе излязъл, чрез силата на магия, от някакъв син шкаф, подпрян на стената срещу леглото....

Макар всички уреди в къщата да бяха просто невероятно, си личеше, че са лично изработени.

- Тази стая е на брат ни. Надявам се, че няма да се разсърди, че сме ви я показали. -Голяма е колкото кухнята, хола и стаята на сестра ми заедно. Той е сглобявал всичко. Макар и да не е лъскаво бъдете сигурни, е единствено по рода си. – разказваше Шериан.

- Страхотно е. – не можеше да се сдържи Диймън.

- Предполагам брат ви си пада по електрониката? – изказа очевидното Грогмън.

- Да, няма по-добър от него! – заявиха гордо двете близначки.

- Така... сега към моята.- стана внезапно Шериан и след миг всички се озоваха в друга просторна и много странна стая.

- Боже, страхотна е...  - възхити се веднага търсача. Погледът му препускаше през събраните в единия ъгъл фитнес уреди към голямото кралско легло и белия кожен диван. Никой не бе виждал толкова красива стая. Стените ù бяха тъмно червени, с две златни ивици близо до тавана, а подът покрит с бял мъхест килим. В единия край имаше висок метален модел, покрит с красива оранжева рокля с висока талия и в-образно деколте.

- Харесва ли ви?! – зарадва се русото момиче и прелестната ù усмивка отново озари лицето й. – По мой дизаин е.

- Всъщност цялата къща е по нейна идея. Много я бива. – засмя се сестра ù, при което Шер се зачерви.

- А видяхте ли бойната сграда отпред? – сега в разговора се намеси един нов глас, идващ откъм вратата.

- Мат! – зарадваха се близначките и се втурнаха към непознатия. Висок, като сестрите си, с тъмно кафява коса и все така омайващо сиви очи, той веднага привлече погледа на гостите.

- Това са... - започна новодошлият, но Ким го прекъсна.

- Да, точно така. По-досетлив си от Шери. Тя ги нападна! – засмя се Ким

- Объркала го е с Аарон, нали?

- Доста си досетлив? – завъртя подразнено очи Шериан.

- Предполагам, че вече са ви казали, аз съм Мат.

- Да, аз съм Диймън, а това са...

- Розалита и Грогмън. Предположих...

- Добре, тогава предлагам да слезем долу и да уточним версиите си. – каза нетърпеливо Грогмън.

Всички се съгласиха и след няколко минути вече седяха на високите светло-лилави велурени канапета. Веднага щом се настаниха, някаква машина заработи и изведнъж на малката стъклена масичка се появиха шест чаши кафе една с мляко и чиния с черни двойни бисквитки. Диймън и Шер бързо грабнаха по една и я потопиха в млякото, при което се спогледаха и усмихнаха.

- Страхотни са. – обобщи търсачът.

- Обожавам ги. – съгласи се бъдещата пазителка, докато отхапваше шоколадовата бисквита.

- Е, какво разбрахте за нас. – започна Ро.

- Ами... това, което знаем е, че ти, си била роза, както и че сте дошли тук, за да ви помогнем като се...

- ... присъединим към екипа, който Сърцето, каквото и да означава това, трябва да сформира. – допълни Ким

– Грогмън ще помогне в търсенето на други като нас, а пък Диймън, виж за теб нямаше почти нищо в книгата. – продължи Мат.

- Предполагаме също, че Кими ще бъде полезна с ума си, а Мат с джаджите, които проектира. – усмихна се Шериан – Също така знаем, че ни трябват още двама или трима души.

- Уау, от една страна знаете много повече от нас. – каза зашеметено русокосият.

- Но откъде разбрахте за всичко това? Аз мислех, че пазителите са само древна легенда!

- Пазители ли? – попитаха тризнаците заедно.

- Ами да. Всички ние сме пазители, макар и разделени на войни и екип. Всъщност сме нещо като покровители и точно това е нещото, от което черпим силата си. – каза замислено Ро. Сякаш думите сами излизаха от устата ù...

- Как така войни и... – очите на Ким се разшириха. Рядко се случваше някой да я изненада, а още по-рядко да знае нещо повече от нея.

- Ами, някой от вас ще се бият срещу Аарон, а останалите ще са по-скоро в разследването и проучването... – обясни някак машинално Грогмън. Изглежда той също сега разбираше за това, но домакините не обърнаха внимание. Всичко това им се струваше прекалено... твърде приказно.

- Това е нещо, което ще уточним, когато се съберем всички. Но сега бихте ли ни разказали за книгата, от която черпите информацията си. – настоя Ро.

- Да, - започна някак разсеяно Ким. Все още опитваше да възприеме току-що казаното. - Всъщност това е книга с много други митове. Винаги сме я имали, но един ден, сякаш нещо ме притегли към нея и когато я взех отворих на страницата, на която започваше тази легендата. Веднага разпознах трима от героите – бяха също като нас – занимаваха се с електроника, книги и бойни изкуства. В нея се разказваше и за нещата, които вече ви казахме...

- Интересно...

- Но това не е всичко. Всичко това ни ми стори много интересно и... Помолих Мат да поразрови.

- И??? – не се сдържаха Грогмън и Диймън.

- Ами, той откри, че съществуват няколко книги с древни магии. Беше ми интересно да ги разгледам.

- И въпреки това никой от нас не вярваше наистина в тази история. – допълни Мат. – Затова разберете ни, но това което ни казвате... е то...

- Може ли да ги разгледам? – прекъсна го въодушевено търсача.

- М-много са трудни за откриване. Не успяхме да намерим нито една. – поклати засрамено глава Ким.

Прекараха в разговори още няколко часа, когато Ро изведнъж се изправи. За миг сякаш се отнесе, след което вдигна глава и погледна новите си приятели.

- Добре... сега трябва да освободя истинските ви сили. – каза най-неочаквано тя.

- Ще освобождаваш какво? – викнаха те в един глас.

- Силите ви, разбира се. – усмихна се мило тя, а те все още шокирани не можеха да отлепят поглед от нея. След няколко минути на тишина, Кимбарли първа успя да попита:

- Н-но н-ние мислехме, че това, за което се говореше в тази книга, са просто нашите интереси.

- О, не. Това е нещо като основа. Някъде вътре в сърцата си притежавате много повече магия. Да видим дали ще успея да я освободя и при тримата едновременно. Хайде, станете.

И макар да нямаха идея какво става или какви ги говори Ро, те инстинктивно се изправиха. А тя само това и чакаше...

Мушна се между тях, миг след което същата онази прекрасна мелодия, позната на Диймън и Грогмън, се разнесе из стаята.

През това време три спирали се отделиха от пазителката и направиха красив пирует във въздуха, а след това всяка се вля в своя пазител. Първата, оранжева, в Шер, втората, кафява, в Ким и третата, синя, в Мат. Когато накрая и последна светлина изчезна, Ро седна изтощено на най-близкия стол, а на лицето ù се появи огромна усмивка.

- Какво беше този път? – усмихна се любопитно Грогмън, а приятелката му издекламира: „Аз Розалита, сърцето на Окулус, освобождавам силите на оранжевия, кафявия и синия пазител, съответно на силата, знанието и електрониката. Нека от сега нататък разполагат свободно с магията на това, което бранят.”

***

- Нямам търпение да пристигнем. Винаги съм искала да отида в Ел Ей. Казват, че е градът на модата. – обади се Шер, няколко часа по-късно.

Сега пазителите се намираха в самолет, пътуващ към летище „Ванеса”. Предстоеше им да се срещнат със следващия пазител и изглежда Шер бе единствената, която не

мислеше над думите на търсача, малко по-рано днес...

- Приятели, с останалите ще бъде по-трудно. – беше започнал той, след няколко минути концентрация.

- Какво? Защо? – не се сдържа Шериан.

- Ами... Като за начало - те не са и подозирали за съществуването на магията. Наистина ще е сложно да им се обясни, че съществува, но и едновременно с това, че те трябва да изложат живота си на риск, за да я защитават от всякакви ужасни несъществуващи за тях чудовища.

- Дори ние, които бяхме толкова подготвени, едва го повярвахме.

- Така е. – засмя се Диймън. – отне ви много време да го повярвате.

- Да ти напомням ли, че ти също беше много шокиран, когато Ро освободи силите си. – не пропусна да добави Грогмън.

- Както и да е. – прекъсна ги Мат, точно преди търсача да каже нещо. - Не вярвам, че двама обикновени хора, напълно изолирани от магията, могат да....

- Всъщност те не са никак обикновени и вярвам, че това ще им помогне да ни повярват... –  включи се Ро, а в гласа ù се усещаше увереност.

Три часа по-късно самолетът им кацна и те се озоваха насред голяма слънчева улица, претъпкана с всякакви раси хора. Шер се беше погрижила, да облече всички с възможно най-обикновените дрехи, с които разполагаше, затова сега рядко някой ги заглеждаше. Единствено Грогмън привличаше погледите, въпреки че пазителката го бе облякла с черен широк шлифер, с тъмна качулка, черни очила и шал, които прикриваха странното му тяло. И все пак на летището не му направиха проблеми, а това бе най-важното.

Той обаче така и не успя да свикне с дегизировката, затова всички решиха, че ще е най-добре да го оставят в някой хотел, докато намерят бъдещия пазител. Така го настаниха в най-близкия до летището мотел и тръгнаха след търсача, който ги поведе през улици и паркове.

- Защо трябва да спим тази нощ тук? Нали бързаме. -  възрази Шер по пътя.

- Трябва да починем, пък и вече проверих – няма нощни полети към Вашингтон.

Всъщност още докато бяха в самолета, търсачът бе успял да разбере къде се намира и последният пазител.

- Добре де, но поне кажете от колко е полетът ни утре...

- Шест и петнадесет сутринта излитаме.

Изведнъж обаче всички млъкнаха. Бяха излезли на нова улица, но това което ги спря, бе усещането...

- Тук е. – съобщи търсачът, макар другите вече да го знаеха.

Всички любопитно се огледаха, в опит да различат бъдещият пазител, а сърцата им бясно препускаха.

- Да, но кой точно? – попита на глас Мат, а Диймън затвори очи и отново се съсредоточи.

- Намира се до пожарен кран и си поръчва хотдог.

Изведнъж Шер посочи някакво деветнадесет годишно русо момче. Очите му бяха изумителни със своя неповторим жълт цвят, също като на някой свиреп красив звяр. Излъчването му обаче бе много по различно. Той изглеждаше весел, а някаква странна позитивна аура сякаш се разливаше покрай него.

- Невероятен е! – промърмори невярващо Ро, чието сърце сякаш замръзна. Останалите пропуснаха този факт и се запътиха към красавеца, а тя успя да се съвземе едва минута след това, и се затича след тях.

- Извинявай, ние сме... - започна колебливо Шер, но Ким я сръга и продължи:

- Можеш ли да ни упътиш до хотел „Нова”. Загубихме се, а имаме среща с един приятел. – каза самоуверено тя и всички зачакаха отговора на непознатия, може би защото никой друг не знаеше какво да направи.

- Ами по-добре ще е да ви го покажа. – каза момчето и любопитно се вгледа в Ро.

– Аз, аз съм Мейкъм. – представи се захласнато той. - А ти си толкова...  красива.  – най-неочаквано изръси той и подаде бавно ръката си. И въпреки че Ро цялата почервеня, я пое.

Това, което се случи в момента, когато ръцете им се докоснаха, беше необяснимо, дори и за тях самите. Сякаш целият цвят бе спрял да се върти, не, сякаш бе изчезнал, и сега покрай тях се разбиваха милиони разноцветни фойерверки, изразявайки това, което се случваше в сърцата им.

- Ам... – прокашля се Диймън няколко минути по късно. – Не искам да прекъсвам нищо, но нали точно ти, Ро, най-много настояваше да побързаме. – засмя се търсачът. – Аз, между другото съм Диймън. – всички на бързо се ръкостискаха с непознатия, след което той ги поведе през булеварда.

Внезапно, в една по закътана уличка Ро спря и се обърна към Мейкъм.

- Аз... почакай минутка. Виж, Ме...

- Казвай ми Мики. – усмихна и се той и това и вдъхна кураж.

- Добре, Мики, вярваш ли в магията?

- Зависи...

- От какво? – макар и с дънки и тениска, пазителката все още бе... уникална. Красотата и нежността и бяха приковали вниманието на момчето...

- Ами, от това как ще реагирате, ако ви кажа да.

 - О, това е чудесно! – усмихна се пазителката, а Мики се стъписа от радостта ù.

- Да предполагам ли, че срещата, нито пък въпроса, са били случайни? - загледа се той в тревисто-зелените ù очи. Това бяха най-страхотните очи, който той някога бе виждал...

- Ами... Виж, някак имам чувството, че ако кажа всичко направо, ще ми повярваш и... – Мейкъм кимна, а Ро, игнорирайки погледите на останалите, продължи – Да, магията наистина съществува. Аз бях затворена дълги години в една роза... – тя заразказва историята си, без да спестява нищо, а Мики седеше пред нея и спокойно я гледаше - ... и така оставихме Грогмън в хотела и се втурнахме да намерим бъдещият пазител. Когато те намерихме, не знаехме как да ти кажем, затова излъгахме, за което аз наистина много съжалявам...

- Няма проблем. – усмихна се накрая той, сякаш току-що му беше съобщила, че е загубила ключовете му. - Направили сте най-удачният избор.  И наистина, не знам как или защо, но вярвам на всяка една твоя дума. Особено след като точно ти казваш всичко това... няма начин да не повярвам. Самият факт, че се запознахме преди около десетина минути, а вече те чувствам така... – Ро обаче не го остави да се доизкаже. Тя най-неочаквано се хвърли в прегръдката му, не забелязвайки впитите в тях погледи. Никой не смееше да продума, не че някой знаеше какво да каже...

 След минута Ро се отдръпна (вече червена като домат):

- Е, да те направим пазител. – смотолеви тя, сякаш нищо не се беше случило.

- Чакай, какво? – но Ро не губи време в обяснения. Хвана ръцете му, а прекрасната ангелска мелодия се разнесе из улицата, а това накара някаква зелена спирала да се откъсне от нея и да се влее в Мейкъм. Когато всичко това приключи, той бавно и объркано се размърда, а думите сякаш сами се нижеха от устата му.

- Жи–вотни–те и... растенията.. Аз ги разбирам и... – говореше несвързано той, но никой не му обърна внимание.

- Хайде, да вървим. – проговори накрая Диймън.

***

- Нали разбираш, че Грогмън не изглежда като нищо, което си виждал до сега? –заобяснява се Шер, преди да влязат в стаята, където бяха оставили чудовището.

- Няма проблем. Ще го понеса. – каза спокойно Мики, отваряйки вратата. Вече бе успял да свикне с всички нови усещания след като Ро освободи силата му. Оказа се, че той е пазител на животните и растенията.

Въпреки увереността си обаче, в мига, в който погледът му попадна на Грогмън, се вцепени.

- Бързи сте. – започна чудовището. – Приятно ми е - аз съм...

- А... да казаха ми. Мейкъм. – опита се да прикрие паниката си той и не след дълго съвсем се отпусна.

Вечерта прекараха в разкази. Обясниха на Грогмън какво се беше случило и колко лесно бяха убедили Мейкъм.

От друга страна Ро и новият пазител прекараха вечерта в разговори. Оказа се, че Мейкъм възнамерявал скоро да заминава за колеж, за да учи право. И двамата се съгласиха, че пазител на живота повече му отива. Общо взето живота му бил доста скучен и той много го мразел...

На другия ден станаха без проблем. Всички бяха прекалено развълнувани от всичко станало напоследък и нямаха търпение да намерят последния...

- Искаш ли да се обзаложим – обърна се Мики към Ким, докато вървяха към летището. – Според теб какъв ще е бъде следващият пазител?

- Ами имам чувството, че ще е много могъщ, затова залагам на мъж.

- Аз пък си мислех, че си за женското надмощие. – засмя се той.

- И си познал, но все пак казвам, че ще е мъж.

- Жена! Ако това, което казваш, за мощта е вярно,  то съм сигурен, че ще е жена.

- Човече, толкова ли почиташ жените. – включи се и Диймън.

- Само погледни Ро. Тя е чистото доказателство за думите ми! – прошепна му в отговор той.