Глава 4

По пътя към Алкор

“Макар скоростта, с която летеше, да бе огромна, мекият топъл вятър сякаш галеше нежното ù лице. Красивите ù огромни крила бавно и ритмично се движеха, сливайки се с въздуха. Покрай нея преминаваха всякакви видове облаци, носещи се по идеално синьото небе. Внезапно, сякаш от нищото, пред нея се появи огромна златна порта, със две крила. Размерите ù бяха нечовешки, но това което привличаше окото бяха рисунките извезани с прелестния метал. Тя обаче мислеше само за едно - свободата и топлината, които я изпълваха, чувства каквито тя не бе усещала от много дълго време.

- Просто кажи паролата. – нашепна и някакъв глас и тя веднага го послуша. Бавно се приближи до гигантските златни порти и постави дясната си ръка на тях.

- Laxica. – каза тихо, а гласът ù сякаш се разнесе из въздуха и бутна божествените врати, разкривайки красив дълъг път, наподобяващ на продълговат перест облак. Внезапно широките й крила се размърдаха и секунди по-късно я издигнаха отново във въздуха и тя полетя над приказната пътека. А всичко наоколо бе толкова великолепно, хиляди, не, милиони божествени цветове, такива каквито тя никога преди не бе виждала, се сливаха и танцуваха покрай нея. Скоро в далечината пред нея започнаха да се очертават гигантски бели постройки. Сърцето ù скоростно заигра някъде в гърдите ù и тя полетя още по-бързо...

Докато накрая, най-сетне градът бе пред нея. Тя бавно се приземи на „земята” и се загледа напред. Ето, че бе успяла да го намери...

 - Небесата! - помисли си тя, но преди да успее да пристъпи напред, някаква студена ръка я сграбчи и я повлече надолу. Колкото по-надолу слизаше, толкова повече осъзнаваше, че това не е никаква ръка, а само гласът на останалите пазители. И ето че най-накрая всичко изчезна и тя отново се намираше в тъмнината...

Миг след това започна да различава гласовете и скоро отвори очи.

- Приятели? – обади се тя неуверено.

- Ро! – извика някой и в следващия момент няколко чифта ръце я прегърнаха. Спомените ù постепенно започнаха да се връщат, докато накрая не осъзна, че е припаднала, след като е дала и последната сила. „Сигурно просто съм сънувала... – помисли си тя. - Но там беше толкова хубаво и...” – ала в този момент гласът на Диймън я прекъсна.

- Знам къде е! – викна той радостно от другия край на стаята. - Алкор. На тридесет километра надолу по пътя след магистралата.

- За Аарон ли говорите. – надигна се Ро. Тук обаче, на земята, гласът ù се стори толкова далечен и странен.

- Ами не, всъщност търсехме Контролиращия Камък. – обясни Мейкъм. Огромна усмивка беше озарила лицето му, откакто пазителката бе дошла в съзнание.

- Алкор ли? – прекъсна ги озадачено Пейдж.

- Да, това е магически град. – включи се Мат.

– Както и предполагах. – усмихна се Кимбрали. – Точно в средата...

- К-какво имаш предвид? – любопитно я погледна Мейкъм.

- Ами, Алкор се намира горе-долу в центъра на планетата. Поне според картите де.

- Но какво значение има това? – включи се и Шериан.

- Огромно! Чела съм, че магическите предмети, който са в Алкор, имат огромна сила. Това ми се стори интересно и направих малко проучване. Оказа се, че има нещо като закономерност - колкото повече един предмет се намира около центъра на земята, макар и според картите, толкова повече сила притежава.

- И крие много повече тайни. – присъедини се и Диймън.

- Но това означава, че ако Контролиращия Камък попадне в ръцете на Аарон...

- ... той би могъл да открие цялата му сила. А тя със сигурност е огромна. И тогава... – всички млъкнаха. Никой не искаше да изразява емоциите си. Единствено Пейдж и Мики мислеха за друго.

- Значи... Алкор е магически град? – замислено попитаха те.

- О, даже много повече. Той е нашата столица. – усмихна се Шер.

- Столица ли? Магическите градове имат...

- Да. И тя е много по-красива, величествена и невероятна, от който и да е било друг град. – заяви категорично пазителката на силата.

- И въпреки това повечето хора не знаят нищичко за него?

- Да. Но това не е толкова невъзможно. Вие например знаете ли нещо за Батна в Африка, той не е магически град.

- Не, ала поне мога винаги, когато мина покрай него, ще разбера за съществуването му? Как така магическите градове остават скрити за нас? – включи се и Мейкъм.

- Ами това е основната причина да се наричат така. До тях могат да стигнат само същества, които знаят за тях. Независимо дали са хора, гущери, или даже пазители.

- Тогава как човек може да разбере за тях?

- Ами вие как разбрахте за Ню Йорк. – Шер отекчено завъртя очи, сякаш някой я питаше как се пие вода.

- Ясно. – усмихнаха се и двамата „новобранци” едновременно. Секунда по-късно обаче нов въпрос изплува в съзнанието им.

- Ами картите?! Това означава ли, че ги има на картите?

- Разбира се. Как иначе би могъл да се ориентираш къде се намират или как да стигнеш до тях? Ако знаеш за някой град, то той се появява на картата ти, макар и само ти да можеш да го видиш.  Едва ли сестра ми е пропуснала да вземе една. – тя скочи и след секунди се върна, държейки в ръката си навита карта на света.

Щом я разтвори на нея бяха отбелязани повечето обикновени градове, но това, което направи впечатление на Мейкъм и Пейдж, беше светещата точка по средата със златен надпис „Алкор”. - Предполагам вие виждате само Столицата, докато за мен има доста светещи точки. – ухили им се Шер. Тук например се намира Феликс. – тя постави пръста си на място, където привидно нямаше нищо, но когато изрече името, за секунди на картата се появи друга сребърна точица. – Сестра ми ги изучава близо година. Мисля, че знае всички магически градове, но винаги може да има още. Все пак е доста трудно да търсиш нещо, което на практика не съществува за теб. В миналото единственият начин за откриване на нови градове е бил, да намериш, човек, който е роден там. Сега, разбира се, са направени различни магии за откриването им. Много са трудни за правене, затова не са много хората, които знаят повече от десетина града. Ким е една от малцината, владеещи почти всички магии за откриване. И въпреки това не се знае за колко града тези магии просто не действат.

- Искате ли да ви покажа? – намеси се Ким, при което очите на пазителите грейнаха. Миг по-късно тя постави показалеца си близо до Еверест и тихо изрече:

- Разкриване!

Вместо обаче да се появи само една точка, както Кимбарли очакваше, на картата се отбелязаха три нови града. – Но как?! – заекна тя

- Не забравяй, че сега си пазителка на знанието. – усмихна и се Ро от леглото, и тя засия. - Имаш много повече сили от преди.

- Но това е просто… страхотно. Аз ще… - тя грабна картата и седна на някакво подобие на бюро, прекарвайки следващите няколко минути в опити да открие нови градове.

***

- Добре, хора, в този град няма билетен център, който да води до Алкор, затова ще идем до Париж, откъдето можем да хванем най-бързия автобус, след което ще си наемем някакъв джип.

- И по-добре да побързаме, защото самолетът тръгва след два часа – насърчи ги Диймън.

Веднага щом кацнаха в Париж, отидоха право на автогарата. Диймън и Мат бяха изчислили маршрута така, чe да седят в града само десет минути, което въобще не се хареса на Шер. Тя от малка мечтаеше да посети този град, а сега, когато се намираше в него, не можеше дори да го разгледа. Въпреки това, тя осъзнаваше колко важна е задачата им, и затова не каза и думичка.

Оказа се, че магическите автобуси нямат нищо общо с обикновените. Макар и отвън да изглеждаха същите, отвътре те бяха много по-огромни, с тъмни стъкла, пък и не се виждаше никакъв шофьор. Никой не би и предположил, че това е автобус, камо ли че се движи. По-скоро приличаше на голяма правоъгълна стая, с множество седалки, една маса и няколко телевизора.

Ала въпреки че Мейкъм и Пейдж никога преди не бяха виждали подобно нещо, вълнението им скоро отшумя.

- Хора, аз ами... чудех се... – попита зачервена Ким – Не съм сигурна, че разбирам напълно думите, които Ро пее, при ритуала за освобождаването...?

- Моля? – наклони глава заинтригувано Сърцето.

- Не съм глупава. Просто... чудех се какво означава Окулус?

- Нямам никаква идея. – призна си Розалита – Но ми звучи много познато и... изпълва ме с топлина и... както и да е.

- О, ами, добре.

- Приятели, мисля, че трябва да използваме тези няколко часа път ползотворно. – прекъсна ги Мат. - Отново ще се изправим срещу Аарон и трябва да сме по-подготвени. Вижте – Пейдж, Шер, Мики – вие, доколкото мога да предполагам, сте воините. А това означава, че вие сте тези, които трябва да се бият. Вие сте главните. Задачата на нас останалите е просто да направим всичко по силите си, за да ви направим по-силни, но в крайна сметка вие сте тези, които ще имат реален шанс да се изправят срещу него и да се надяваме да го победят!

- Но всички можем да правим магии, нали? – попита усмихнат Диймън.

- О да, разбира се. Все пак вече видяхме Ким. А сега предлагам всеки да се заеме за работа. – включи се Ро.

- Но, аз нямам идея какво да правя. Не знам как стана онова с ….

- Аз ще ти помогна, Пейдж. Имам няколко идеи… Ела – Ким хвана пазителката за ръката и я поведе към един безлюден край на „стаята”. Имаха късмет, защото автобусът бе почти празен.

- Ро, когато се бихте с Аарон, ти също използва някаква магия нали? – попита Диймън

- Да, но не беше много полезна. Аз не съм предназначена за войн и магиите ми са на много по-ниско ниво. – натъжи се тя.

- Но можеш да ми помогнеш. – ухили се Майкъл, а пазителката почервеня. – Все пак, ти си тази, която знае как се правят магии. А и да не забравяме, че ме спаси от неуспешното ми превъплъщаване.

- Но пък беше много добро. Единственото, което не успя да направиш беше връщането в човешка форма, а това не е кой знае какво. Пък и това бе първия ти опит. И все пак с радост бих опитала да ти помогна. – също като Ким и Пейдж, двамата бързо намериха свободно място и отидоха там, докато останалите продължиха да си раздават задачи.

- Шер, ти си по бойните изкуства, но след като тук няма как да ги упражняваш. – огледа се намръщено Диймън – Може би трябва да опиташ някаква магия.

- Ясно.

- Май, аз съм този, който трябва да ти помогне. – засмя се Мат. – Но, Диймън, ти какво да правиш?

- Мисля да изпробвам новата си сила. И преди бях търсач, но нямах и частица от силата, която притежавам сега? – ухили се самоуверено той. – Сега мога неща, за каквито преди не можех и да мечтая.

- А именно?

- Да търся магии, увеличаващи силите ви!

- Какво? Но това възможно ли е?

- Да се надяваме… Въпреки че съм много сигурен, че ще успея. Стига само да разполагам с достатъчно време...

***

Оказа се, че Мат вече имаше идеи от къде да започнат. Той бързо се разрови в малкия си преносим компютър и само след няколко минути доволно надигна глава:

- Ей, мисля, че открих нещо. Преди няколко години учен на има Грант, разработвал магия за разрушаване в личната си лаборатория. Било несполучливо, защото никой от опитващите нямал нужната сила, но смятам, че това е нещо, което пазителя на чистата сила ще има в излишък. Пък и това ми напомня на нещо, което Кими ни показа от една нейна книга... Не помня точно коя беше... Но пък перфектно си спомням надписаното - „Сила – Градене – Рушене – Земя”. Имам чувството, че в този надпис да се крие нещо по-голямо... Но както и да е. Предполагам сега можеш поне да опиташ с рушенето. – засмя се той.

- Ами нека започваме тогава.

- Добре, тогава... опитай... хм... с тази чаша.

- Чакай, но какво трябва да правя. – до сега пазителката си мислеше, че когато дойде време за тренировките, просто ще и дойде от вътре какво трябва да направи, както при битката. Но в този момент не се сещаше за нищичко.

- Като за първи опит ще е най-добре да държиш чашата и постепенно ще я отдалечаваш. Сега... съсредоточи се върху нея и опитай да изкараш енергията си.

- Разрушаване! – прекъсна го Шер и ръцете ù засияха в оранжево. Чу се някакъв трясък и в следващия момент чашата бе счупена на три едри парчета.

- Страхотно! Боже, не бях предполагал, че си толкова...

- Добра – ухили се тя. – Мисля, че бих могла да я подобря.

Те продължиха така до края на пътуването.

 През това време Мейкъм и Ро също откриваха специалните си способности... след няколко минути, през които обмисляха какво трябва да правят, Ро най-сетне се заговори.

- След като си пазител на живота, а по-точно на растенията и животните, мисля, че би трябвало да ги разбираш, да можеш да разговаряш с тях. Предлагам да започнеш с това. Така, когато ти трябва помощ ще можеш да ги повикаш...

- Може би. Но тук няма нито едно от двете. Как да...

- Е, значи трябва отново да призовеш някое. Нали вече го направи... когато...  

- Няма да викам онова куче отново нали? Защото макар това място ни най-малко да не прилича на автобус, съм сигурен, че няма да е много подходящо... Пък и не знам как стана предния път. Имам предвид... мисля, че адреналинът изигра голяма роля.

- Добре тогава. – замисли се тя. – Защо не опиташ с някое растение. Пък и предполагам ще е по-лесно да общуваш с него, отколкото с животно.

- Добре, но как да го направя?

- Ами... кажи ми помниш ли нещо от момента, когато използва призоваването? Имам предвид усещане или чувства...

- Гняв. Предимно гняв. – отсече веднага той.

- Замисли се повече. Върни се назад и опитай да видиш какво стои зад гнева, защото той винаги е породен от други, по-силни чувства.

- Ами, той, изпълваше ме целия, а преди него беше... любовта към... Омразата към Аарон!

- Добре. Сега кажи ми как ти подейства този гняв...

- Ами... – затвори очи пазителят. - ... той сякаш създаде или по-скоро откри някаква зелена светлина около сърцето ми, някакъв странен вид енергия, предполагам. След това тя бавно започна да се събира, докато накрая... не знам как но успях да прехвърля всичко това навън. И после се появи животното...

- Повярвай ми, не беше само в сърцето ти. Имам предвид светлината. Беше доста ярка и красива. – при тези думи Ро се изчерви. – Както и да е. Станало е както си мислех. Магията е била задействана чрез чувствата ти, и за разлика от Шер и Пейдж е приела форма чрез на думите и движенията ти. А това означава, че поне докато не е научиш да общуваш с природата, ще трябва да правиш всичко толкова бавно и... ритуално. – усмихна му се тя.

- Но тогава как да се науча да общувам с природата.

- Ами, предполагам, че ще стане с времето. Виж, всичко това са просто моите догадки и...

- И са изключително точни. – намигна ù пазителят. – А сега, как да призова растение?

- Добре, защо... – замисли се Сърцето. - ... защо не опиташ, като си затвориш очите. Концентрирай се и потърси отново онова зелено сияние, някъде вътре в тялото си...

Мейкъм се отпусна и се зарови в съзнанието си, търсейки онази магия, която го караше да се чувства така щастлив, изпълваше го с обич и топлина... Не му отне много. Нещо бързо го затегли към сърцето. Тогава той чу нежния глас на Ро, идваш сякаш от много далеч:

- Каквото и да правиш, получава се. – усмихна се тя и го хвана за рамото. Това му подейства като тласък, който увеличи енергията, нижеща се от пазителя, а даже и тази в него - тройно.

Беше излъгал. Той знаеше със сигурност, че точно любовта е причината за намирането на тази сила.

- Хей, помни, че целта ти е само едно растение. Не използвай прекалено много енергия, за да не се озовем във автобус, пълен с диви зверове. – чу се мекия смях на Ро.

Колкото повече слушаше гласа ù, толкова повече светлина, сила и енергия поглъщаха тялото му. И всичко това бе толкова опияняващо и невероятно, че спирането ù бе изключително трудно.

Внезапно светлината покрай него изчезна, той повдигна дясната си ръка и прошепна.

- Призоваване!

Мислите му се изпълниха с представата за красива стайна роза, миг след което, в сияещата му длан се появи малка синя саксийка с розово цвете.

- Беше доста по-лесно, отколкото смятахме. – усмихна се той на Ро.

- Прекрасна е. – гледаше захласнато пазителката.

- Разбира се... А сега трябва да опитам да разговарям с нея, нали?

- Да, концентрирай се отново, но този път опитай да усетиш цветето. Направи връзка с него.

Оказа се, че дори това не затрудни Мейкъм, който веднага почувства розата. Секунда по-късно в главата му отекна тънък гласец - „Вода”.

- Жадно е. Или гладно. Не знам, но би ли донесла малко вода... – Ро бързо извади едно шише от чантата си и бавно и внимателни поля растението.

- Гадост, минерална вода. В нея няма почти нищо истинско. – извиси глас то. – Та на въпроса... защо ме призова?

- К – Какво? – заекна Майкъл, все още не можеше да повярва на случващото се.

- Предположих, че ти си ме призовал? – огледа се то или както Ро забеляза, листата му се поклатиха.

- Ами да аз бях. – макар да си мислеше, че говори, Мики не издаваше никакви звуци. Розата обаче го разбра.

- Казвай тогава, защо съм тук?

- Аз... направих го, защото исках да опитам да разговарям с растения. Разбираш ли, предстои ни тази важна битка и аз искам да помогна на приятелите си да победим едно много ужасно чудовище, което държи нашия приятел в плен...

- И как е?

- Кое?

- Говоренето с мен, разбира се.

- Ами, странно, но и някак страхотно. – засмя се Мики.

- Добре, но би ли дръпнал ръцете си? Малко ме дразнят.

- Да ги дръпна ли? Но тогава как ще разговаряме.

- Ами ние растенията винаги ви чуваме. Понякога даже предусещаме мислите ви, но само ако сме се научили как. А пък колкото до теб, ти можеш да ме чуваш независимо дали ме държиш, след като вече знаеш как се осъществява връзката. Веднъж успял, започваш да го правиш постоянно без дори да полагаш усилия. Между другото, кое е момичето, което .....

- Ро. Много е красива, нали? Тя всъщност е най-хубавото и невероятно момиче, което някога съм виждал. – изпусна се той.

- Аз... благодаря... – обади се Ро, поруменяла повече от всякога.

- О, боже, забравих, че говоря на глас...

- Всъщност... – поправи го розата – ... не говориш, просто и тя може да разговаря с растения.

- К-каквоооо?

- Съжалявам. Забравих да го спомена. Предполагам, че е, понеже бях роза и... – засмя се Ро – Може би все още съм.

- Между другото, може да ми казвате Зара. Таа, искаш ли да ти помогна да призоваваш някой от най-добрите бойци, които познавам? Или смяташ да опиташ късмета си по време на битката...

- Да, разбира се. Благодаря. – засия пазителят.

Така Мейкъм и Ро продължиха да подбират „воини”, докато някакъв звънец не оповести пристигането им в Алкор. Оказа се, че има много доброволци и че повечето познаваха Аарон.

 Това, което ги притесняваше обаче, бе дали ще му стигне енергията, за всички, затова в крайна сметка решиха, че ще е най-добре да призове само няколко...

През това време Ким и Пейдж се опитваха да разберат какво би могла да прави пазителката, но се оказа по-трудно, отколкото бяха предполагали. Повечето неща, които опитаха, се провалиха.

Диймън пък, от началото на пътуването до самия му край, остана неподвижен. Това много притесни останалите, макар да знаеха, че той просто се е заровил дълбоко в съзнанието си, търсейки повече сила. Когато пристигнаха в Алкор, търсача се изправи и машинално тръгна след пазителите.

Това Мат се превърна в новия водач, който поведе групата през невероятния град.