Устата ми е пресъхнала от жажда. Посягам към ключа на сбутаната в ъгъла на масичката лампа. Тънката, но остра светлина ми заслепява очите, които от друга страна се изместват към часовника в другия край на стаята. Понякога имам чувството, че живея в малък и тесен обор, въздухът е влажен и тежък, мога да видя виещите се прашинки и пронизващите пространството снопчета светлина, друг път имам чувството, че живея в голяма сграда, без изход, без прозорци, но с много и плътен въздух, проблемът е,че в нито едната сграда не се чувствам добре. Заради безсънните си нощи пия малки и лъскави розови хапченца, а заради паник атаките си пия големи, порести хапчета с неопределен цвят. Живея сама и няма кой да ми напомня, че в осем часа трябва да ги пия или подсъзнателно се опитвам да не поглеждам към часовника. Не излизам много, да не кажа изобщо, за човек на 23 това си е самоубийство, но за мен е най-голямото развлечение. Хората на моята възраст имат див и неограничен нощен живот, а аз неограничени и диви паник атаки, докато приятелите ми са в дискотеката и не могат да си намерят място, аз съм вкъщи и не мога да стана.  По-горе казах, че живея сама, което е така, ако не броим стария ми хамстер Руфас и едвам дишащата ми рибка Фиби, да, кръстих си рибката на героиня от “Приятели”. Не се оплаквам от живота ми, ако на това може да се каже живот. Непрестанните главоболия ме преследват от четири години, всеки ден, по няколко пъти, изпитвам неконтролируеми болки. Знам какво се питате, откъде са се появили всички тези проблеми. В повечето случаи казвам, че съм се напила на един купон и съм паднала през балкона, едвам са ме спасили, но са успели, сега съм наполовина робот, защото едната част от главата ми е изкуствен интелект. В повечето случаи ме гледат и слушат с интерес, всеки път щом разказвам тази история добавям по още някой фантастичен елемент. Истината, обаче е много по-различна и не толкова трогателна, често я забравям, защото освен изброените по-горе проблеми имам и още един, загубата на памет, от която най-се радвам,че нямам, така не мога да пазя тайни, които са склонни да ни убият, от личен опит ви казвам. Само един човек има точна информация за случилото се с мен, той пази тази тайна с цената на живота си, наистина с цената на живота си. Преди да започна да пиша се срещнахме, годините, които ни разделяха се отразиха на разговорите и на времето, което прекарахме заедно, помолих за още една, една от последните ми молби, а именно да разкаже моята история. Аз спирам дотук, ще се видим след като научите и станете пазители на моята тайна.

                                           НЕИДЕНТИФИЦИРАНА ЛИЧНОСТ 

                                                             (пазителят на тайната) 

Не знам как да започна или по-точно не искам да започвам. 

Годината е 2018, а датата 06.01. Затворен съм в малката и изпълнена с оскъдна светлина, полицейска стаичка за разпит. Пред мен стоят двама разпитващи и една психоложка. Ръката й се вихри с пълна скорост по белите листи на дебелия й тефтер. Единият полицай гледа към свитите си юмруци, по които има петна кръв, моята кръв. Другият ми обяснява, че това е недоразумение и никой не трябва да разбира за сблъсъка на колегата му с мен, един вид да пазя тайна, нещо което правя цял живот. 

- На 29.12 сте летял с Ребека Рос, на 30.12 кацате на писта в Калифорния…

• Не познавам Ребека Ро...

Удар. Посмелият да ме удари по-рано полицай е повторил.

• Мислиш, че можеш да ни разиграваш, а…?

• Не познавам Ребека Рос.

Това са думите, които ще отнеса и в гроба ми, ако е нужно.

Двамата полицаи излизат, като грубо и безцеремонно тряскат вратата зад себе си. Обръщам глава към единствения човек в залата, психоложката или на галено казано Соня.

• Колко още време ще ме разиграваш? - думите ми излизат като свистене.

• Имам нужда от още няколко дни, докато получа достъп до архива на лицата в Бразилия, едновременно с това ще изчистя и всички полети от Бразилия до Калифорния.

• А Енрике и Фабио?

• Мъртви са. Близначките се погрижиха.

Тези думи са ми достатъчни, за живот в близките години. Ребека посяга към тефтера си и избутва стола си назад. Облечена е в светло сини дънки, бяла риза и ботуши над глезена и няколко сантиметра под коляното, съдейки по очертанията на левия й ботуш е напъхала малък джобен нож във вътрешната му страна.

Вратата се отваря и вътре връхлита полицай със заповед да ме изведе. Със Соня си разменяме последни погледи и вратата се затваря. 

     Телефонът ми звъни, непознат номер. Параноята ми ме кара да се огледам преди да вдигна.

• Радвам се да те чуя, Матю.

До болка познат глас шепне в ухото ми. Ребека е намерила телефон.

• Не знам къде си, но със Соня сме на прага на силите си. 

• Точно затова ти звъня, Налага се да отпътувам по-рано. Хората говорят, а приказките, които разнасят не са особено приятни. 

• Кога?

• Утре, Говорех с Близначките, ще се чакаме на крайбрежната, взели са два билета.

• Знаеш, че няма да дойда.

• Знаеш,че не можеш да откажеш.

Това е тя Ребека, обсебваща и страшно права. Не мога да остана тук, Соня ще се погрижи за архива, но не и за местните. 

• Накъде ще ходиш? - опасявам се, че знам отговора.

• Мислех си за Европа...

Не чувам следващите й думи. Отдавнашен и блед спомен изниква в съзнанието ми. Лежим на един от многото брегове в Гърция, Пясъкът е ситен и мек, залязващото слънце докосва тъмната ми кожа, а аз докосвам нейните устни. Пръстите ни са преплетени, а бъдещето ни се вее като летен бриз. Помня думите й и до ден днешен 

“ Трябва да се прибирам”, много прости думи, но при Ребека нищо не е просто, не след дълго разбрах, че за нея няма вкъщи. Единственият й покрив над главата е дълбокото небе, от което гребеше с пълни шепи. 

• Е, идваш ли с мен или оставаш?

Няколкото секунди на размисъл са ми достатъчни, за да прелистя целия сценарии отново. 

• Там съм.

Линията прекъсва.

    07.01.2018

Беше седем часа, когато пристигнах на крайбрежната, беше тихо, единственото нещо, което се усещаше и чуваше беше спокойното море и изгряващото слънце. Насладих се на гледката в близките три минути, когато позната и студена ръка обви моята груба и топла. И двамата гледаме към морето и двамата премисляме случилото се и предстоящото. 

• Никъде няма да ходим. 

• Какво? - изявлението й ме обърква и кара да настръхна, отскубването на ръката ми от нейната е показателно за болката, която изпитва от предстоящите й думи.

• Направих голяма грешка.

Очите ми не срещат нейните поради това, че е потънала в гузна съвест и е насочила поглед надолу, знам какво си мисли.

• Нараних човек.

• Какво? Къде е? Нали Близначките те изпратиха???

• Аз… уплаших се, не знаех какво да правя...

Разумът й отдавна си беше събрал багажа, но успяваше да се контролира. Истината за Ребека е, че е крадла и най-лошото, убийца. В нейният свят няма милост, но има разкаяние. 

• Какво стана? - Никога досега не я бях питал за убийствата й. Знам, че под болния й мозък се крие птица, чакаща момента, за да излети и отключи нов човек. 

• Седях във фоайето, не знам какво правех там, беше много светло, но едновременно с това и тъмно. Той стоеше до рецепцията и чакаше да го обслужат, нямаше никой. Само аз и той. Погледът му беше такъв, че може да види през мен, да види коя съм. Приближих се до него и...

Не е нужно да я карам да довърши, за да знам, че е извършила поредния си грях, поредното си убийство, не са ми нужни подробности, за да знам, че болният й мозък е изпитал удоволствие, не ми е нужно да я поглеждам, за да знам, че изпитва разкаяние и едновременно с това болка от стореното.

Диша тежко и на пресекулки.

• Не трябва да казваш на никого.

Станал съм пазител на всичките й тайни, от първата до последната, винаги, когато е наранявала ми е казвала, но не и разказвала. Чак сега успявам да вдигна очи и да я погледна. С ококорени очи гледа право напред, но единстеният въпрос е дали гледа, красивото слънце и разбиващите се вълни или  вижда прожекцията на случилото се и на последствията от него. 

• Трябва да забравя. - каза тя.

• Тези неща не се забравят просто така.

• Затова трябва да ми помогнеш.

В очите й няма страх, а надежда, надежда, че има изход от ситуацията.

• Какво имаш предвид? - въпросът ми е повърхностен, но едновременно с това ме кара да се замисля за кашата, която се е сътворила в главата й. 

Лека, но мъчителна усмивка се прокрадва по лицето й, никога не съм се страхувал ОТ нея, но винаги съм се страхува ЗА нея. 

• Може ли да влезем във водата?

Въпросът й изглежда прост, като молба на малко дете, но зад него винаги се крие много по-дълбок смисъл.

• Да плуваме? - знам, че ще разбере въпроса ми.

• Да плуваме...

Отговорът й би трябвало да е удовлетворяващ, но не съм сигурен, че нещо в нея може да ме успокои.

     Водата обгръща телата ни, ние обгръщаме телата си в истински и жадувани прегръдки. Крайбрежната е все още празна, никой не знае за случилото се или по-точно стореното от нея, единствените слушатели на тайната й сме аз и слънцето. Морето е спокойно, но не и плувците му. Ребека я няма. Няма й следа от нея, виждал съм я как наранява други, но не и себе си, а аз мисля,че тя иска да направи точно това. Усещам как тялото й се накланя по посока на скалите и дълбочините на морето. Погледът й е достатъчно потвърждение. 

• Пази тайните ми...

Думите й са тихи, влажни и пропити с радост от това, че някой ще запомни Ребека, такава каквато се е родила и такава, каквато е станала и умряла.  Една вълна ми я отнема. Грабва я, както сънят ни грабва и пренася в друг, тайнствен и загадъчен свят.

Последното нещо, което виждам са перлените й очи, дребни, с блясък и сив отенък, само аз успях да видя истинския им цвят, и нещата, на които бяха станали свидетели.

10.05.2018

Ден като ден, не и за мен, тогава получих поредната си тайна, кого лъжа, аз нямам тайни, аз съм пазител на чуждите. Ребека бе жива. Когато Соня дойде, за да ми го съобщи, за плаках, плаках като малко дете, но сълзите на едно малко дете се пречистващи и успокояващи. Намерили я моряци, можете да си представите гледката на момиче стояло в студените води дни, откарали я в болница. Соня ми спомена, че Ребека не помни нищо, загубила си е паметта, но няма нито едно външно нараняване, има само мозъчни. Първата мисъл, която ми излезе в главата беше желанието на Ребека и едни от последните й думи “Трябва да забравя”. 

Смятам да спра до тук, нататък ви е ясно,  човек без памет си е като новородено, учи се на ново. Важното беше, че се учихме заедно, докато не избяга от мен и ми остави бележка, с послание, което можех да усетя и чуя как произнася.

“ Скъпи мой Матю, 

оставям бележка, защото не мога да те погледна и изрека тези думи. БЛАГОДАРЯ ТИ! Ти ме научи на всичко, което бях забравила, ти ме научи да живея и чувствам наново. С мъка на сърцето пиша това, но за мен е важно сама да открия себе си, сама да си спомня, ти така и не ми разказа за случилото се с мен, за това каква съм била преди, уважавам това твое решение, за това ти трябва да уважиш и моето напускане. 

Обичам те, Матю и не забравяй, пази тайната ми!!!”

Истината е, че не я потърсих, тя щеше да си спомни всичко и сама да ме намери.

                                                   РЕБЕКА

Е, вече знаете тайната ми, няма да ви разказвам другите злополуки, които си "припомних", но трябва да знаете нещо, което да пазите в тайна. 

Аз никога не забравих.