Свитата на Престолонаследника

Магия без любов  

е магия без мечти!

Ако Любовта е магия за хората -

истинската обич е магическото и проявление.

ДЕСЕТА ГЛАВА

       Така си е - глупава земна жена съм! Навирам се директно в шамарената фабрика и  сега, разбира се,  не беше друго. И точно в моя стил (да не взема да му изневеря, дори и веднъж,че може и да си го забравя) се изправих пред тази елфинка, недооценила риска и това, че тя притежаваше магия.

            – От време на време, слушай чувството си на самосъхранение, а не с главата напред и с подострените рога! – често ми мърмореше Тини, и точно в този момент, думите и ми се виждаха доста адекватни за ситуацията. Ала, нали се позаслепих, че уж съм станала нещо повече, като тези магически приказни хора все ми повтаряха, че съм им Кралицата, та и аз, взех че малко си повярвах. Всъщност – не си повярвах! Това не е присъщо на скромния ми характер, на който винаги оставам вярна, но е присъщо на чувството ми за вътрешна справедливост и стремежът ми към истина и добро. Да, признавам, въобще не е лесно да попаднеш в нов свят или да се учиш на нови порядки, но вечния ми стремеж към човещина и нуждата ми да се чувствам полезна, не оставяха никакъв избор на съвестта ми. Всичко това, общо взето, водеше към забъркването на моята личност в такива сложни неща. Дали съжалявах? Не! Като сираче, нямаше кой да ме защити и кой да ми подаде ръка. Не смятах, че искам да приличам на онези земни хора, които просто си гледаха отстрани как нещо му се случва на някого и си пасуваха, за да им е по удобно, а в следващия момент пропищяваха всичко, че имат нужда от помощ и, че и те самите са оставени без подкрепа и им е трудно. Имах ли избор? Имах, разбира се! Можех и да си кротувам, да си мирувам в стаите и да ме извеждат, хранят, обличат и в един момент просто да поискам да ме върнат на Земята или да намерят някакъв начин за това, но…Това не бях аз. Не бих оставила дете в беда, още по-малко повече от едно. Но и реално знаех, че няма как да стана майка на всичките приказни деца. Някъде там из Магическите планети имаше бащи, които страдаха и мислеха за децата си, които усещаха, но не можеха да видят. И не само бащи, а може би баби, дядовци, близки… Каква несправедлива жестокост? Да, магия, приказност, но…

            Зенту беше плътно до нас и размахваше раздразнено зелената си опашка. Тини нервничеше и смръщено и с възмущение наблюдаваше какво се случва. Аз…Е, аз участвах в разговора на прехвърляне на „бойни” мисли на Техни Величества. А, не, не съм станала телепат, просто малката Алиди имаше способност, която ме побъркваше…Тя беше нещо като антена-телепат и пробиваше по някакъв начин моите човешки неспособности да чувам мислите на другите. Притиснала ръката си към топлата си бузка, детето ми даваше достъп до разговорите, които се водеха… Истината е, че подивях! Ама какво подивяване? Слабо казано е! Направо бесовете ме захапаха по тила, гърба, кръста, ръцете и краката и имах чувството, че косата на врата ми така се е наелектризирала от яд, че всеки момент ще щръкне с върховете към небето. Имаше едни такива човечета – играчки преди, също като малки сладки гномчета с дълги шарени косички, които стърчаха нагоре като таралежени бодлички.Та, мравучкането по тила ми подклаждаше още повече вътрешното ми чувство и стремеж към справедливост и яснота. Да, за разлика от всеобщото разбиране, че израсналите в сиропиталища са винаги някакви крадци, мошеници или с една дума”пропаднали”, аз не мислех, а и не живеех по този аршин. Както казват сред всяко стадо си има мърша, но това не означава, че цялото стадо е болно и задължително всички са еднакви. И тук си беше същата работа. Магични, приказни, невероятно красиви, но…и тук си имаше хора, за които щастието се състоеше в това да властват и мачкат другите, само и само да запълнят някаква празнина в себе си. Само че, аз мислех, че така, тази празнина не само, че не се запълваше, но и точно обратното, тя ставаше още по-голяма и още по-дълбока.

            Каквато и да бях, и… каквото и да бях, аз не давах да обиждат и още повече несправедливо да се отнасят към хората, които бях възприела като близки. Вярно беше, че до попадането ми в този свят, единственото мое семейство се състоеше от Тини. Но, колкото и да бях слаба и колкото и да не бях способна и достойна съпруга за един магически престолонаследник, все пак това за момента беше единственото семейство, което познавах, и което, харесвам или не, наистина се опитваше да ме защити по някакъв начин. И, признавам си, колкото и да се чувствах наранена от това, че всъщност не намирах мястото си никъде, още по-малко в различен свят от моя аз все пак много, ама много харесвах моят съпруг. Да. Не го разбирах. Да, възприемах нещата от гледната точка на земен човек, защото бях такава…Просто една землянка…И – да, много ми се искаше той поне малко да ме желае искрено и силно, а не само заради това, че така му се е стекла съдбата…Поправка – магията…

            Алиди ми беше предала целия разговор, но признавам си, в мига, в който елфинката го нарече „звяр” вече знаех едно – тази няма да е бъде! И ще я гоня до дупка! А иди, че не се мисли за глупава земна жена! Все едно пинчер да скача на питбул – или на озверен санбернар , макар че тези животни, всъщност са доста любвеобилни…В случая, пинчерът съм аз! Та подпалих и напред…Дори нямах време да осъзная какво се случваше, защото пред мен елфинката стана голяма, колкото великан и едно кълбо черен дим се насочи стремглаво към моята скромна пинчерска особа. Единственото, което ми дойде на ум, беше да скрия зад себе си Алиди, за да я предпазя. Мисля, че така правят майките с децата си…или поне така пише в книгите, но аз и така го чувствах и така го правех. Виждах огромният облак как се приближава, бучащ и  въртящ се….и мисля, че дори се е отразил в очите ми, с които не смеех и да мигна…И изведнъж, почти до мен, той се разпадна…Ей така, все едно вихрушка е вдигнала малко пясък и е затихнала от само себе си. Не схващах само от кое съм по учудена или може би по-уплашена - от това, че не съм мъртва или от това, че кълбото спря точно пред мен и се разпадна все едно го е нямало.

            „ Какво?” – чух в главата си пискливия глас на красивата и блестяща, като звезден прах елфинка. – „ Как?” Е, нямаше да я чакам пак да става голяма и да ми пуска разни димни кълба, просто направих още няколко крачки към нея, застанах точно пред величествената и особа и…ами, ръката ми така изсвистя, че се уплаших да не ми изскочи от рамото…Общо взето и забих един юмрук в красивата физиономия. Не! Не съм бойна, но когато се налагало да си отбранявам в сиропиталището, се научих да го правя, но засилката, бързината и желанието ми бяха подсилили ефекта на удара, защото настоящата звездна дама излетя и се стовари в ръцете на надутия Втори принц.

            – Оппа… - измърморих под носа си.

             – А стига бе! Мия? Божичко, Мия, как го направи това? – Тини беше притичала и сега стоеше точно пред мен и оглеждаше свитият ми все още юмрук, като го въртеше пред очите си.

            - Искаш да пробваш ли? – я попитах и сигурно съм изглеждала заплашително, защото тя на секундата пусна ръката ми и се отдръпна малко.

            - А, така шифке! Голяма си работа, сестро Краличке…Всъщност, нали шифки им казвахте на вашите крале? – Зенту, върнал се в образа си на човек се хилеше до мен. Нямах никакво намерение да му обяснявам, че греши думата. Точно сега и всичките магически раси да заговореха на развален старобългарски, нямаше да ми направи никакво впечатление, просто защото не ми пукаше…

„ Магията! Магията я обича!” – прозвуча в главата ми хор от различни гласове. „ Кой обича? Елфинката ли? Чудесно, да си я обича ама аз съм от Земята – имам два крака, две ръце и една глава с нагънати кълба мозък в нея и нямах нужда някаква си Магия да ме обича, че да…”

Въобще не успях да довърша мислите си, защото в този момент започна разговор, който сигурно ме накара да направя физиономия от рода на ала Роуън Аткинсън:

„ Ти нямаш магия?” - говореше Вторият принц на Елфиния, на никаквицата, която си мислеше, че безнаказано може да обижда моето семейство. – „Как е възможно?”

„ Така, както се случиха нещата, няма нужда да се намесвам.” – прелетя мисълта на свекъра ми. Е, малко трудно ми беше да мисля за него точно така. То, когато пред теб е един красив и властно изглеждащ зрял мъж с определено вълшебни способности, и на всичкото отгоре крал е нормално да имам затруднения да го възприема, като свекър. Чак ми се виждаше обидно, дори да си мисля по този начин за него, а да го нарека…си беше кощунство.

„Тя трябва да бъде наказана! Потъпка закона и знаеш какво…” – елфинката не можа да довърши плеядата си от остри като стрели думи.

„ Дуаала, какво си позволяваш!? Нима си мислиш, че тя нарочно ти отне силата? Ти тръгна срещу Кралицата си!” – изправен и святкащ с очи изпращаше мислите си Крал Джефрис. Но не осанката му и силата в погледа му ме накараха да спра да дишам, а името – Дуаала.  Сигурно наистина изглеждах глупаво, защото Тиен не можа да се спре:

            - Какво ти е? Да не ти прилоша? Това сутрешно или следобедно гадене, трябва да е?

          - Нищо ми няма! – отвърнах и сопнато. Това, обаче не спря Джонатаас да се изправи до мен и да впие тъмните си очи право в моите. Не спря и Линеади, която ме хвана за другата ръка и тихо промълви:

            - Ако ти е зле, трябва да кажеш, за да ти помогнем.

 Не спря и Кралица Тияни, нито Генерала на Драконда, момчетата от Свитата и всички останали да ме наобиколят точно, като някакви квачки, грижещи се за единственото си хилаво пиленце.

           - Между другото…- проехтя плътният тембър на Краля, - Освен тези, които тръгнаха срещу Кралицата си, други наказани няма да има. Магията е ясна и за всички раси по Магическите планети, обявявам, че Вашата Кралица върна пълния блясък на Древните Кралски закони и с това даде живот на сърцата ни да приемат с благодарност съществуването на нова свободна магия…

 После се чу стържене, пукот и хиляди възгласи. Всички гледаха зад мен и даже, задушаващо и сгорещяващо гледащия ме Престолонаследник отмести очи, за да погледне. Дали се обърнах? Да, обърнах се, то нали съм човек, ясно е, че съм любопитна да видя какво е това – заплаха или щастие.

            - Не е възможно! – чух плачливият глас на черната елфинка Дуаала. Е, не е, ама е! Ако съм се научила на нещо през живота си сред моят народ и раса, то това е, че Човек не трябва да се подценява и никога, ама абсолютно никога да не му се налагат чужди рамки, защото всички сме различни картини,макар и от ръката на един художник. А човекът, освен всичките си кусури, притежаваше един дар – да избира и ,когато го прави с себеотрицание и любов, изборът му отекваше далече, преминаваше през стени, завладяваше тихо и даряваше спокойствие. Истината беше, че сиропиталището вече се виждаше в пълният си блясък, а думите върху кристала светеха още по-силно в пурпурно- сребрист блясък.

***

     Тази жена! Ако не се претопя от мъка по нея, ще го направя от благодарност и обич…”Моята Кралица!” – това отекваше дълбоко в мен. Как го правеше? Нямах никаква представа. Правеше го, така все едно е като да мигнеш и Магията вече да е хиляди звездни години по гъста и по цветна от преди трепета на миглите. В пълния си блясък кристалната сграда с извити и спираловидно изсечени стълбища беше пред очите ни. Всички виждахме Домът на неизречимите, а аз вече виждах моята малка принцеса и – не само нея. Сега можех да разбера чувствата на баща си, вълненията му по нас – неговите желани деца. Треперех. Вътрешно. А отвън се бях вкаменил. Не смеех да отправя мисъл към малката си принцеса…Нямах разрешение…Нямах сили нито да измоля, нито да търпя. Никога не съм мислил, че половинката ми ще направи толкова много неща за мен, дори без да я моля, а просто, защото е – тя. Очите ми се изместиха от входа на дома на неизречимите и се върнаха в бистрите потоци на две очи.

- Какво сега съм объркала? – смръщи вежди Мия и ме изгледа с острота. Пак? Пак ли? Толкова трудно ли беше да приеме, че е неповторима и желана моя половинка и, че е Кралицата и то, онази, която върна сърцата на толкова много хора от расите ни. Остави и моето да тупти свободно и сякаш освободено от оковите на тежката участ. Но, разбира се тя не спря до тук :

- Разбира се, че може! Та той ти е баща! – звънкият и глас звучеше толкова възмутено, че забравих за какво мисля и магията на съзнанието ми ме отнесе до едно езеро, на един бряг, в една лунна нощ, където държах огнената душа на едно диво и непознато създание, което ми говореше на древния ни език с гърленост и силна звукова острота, сякаш там, където звукът се увеличаваше, трябваше да се усети силата на емоцията и чувствеността. А аз вече знаех  - Мия беше тази, която исках и тази , от която винаги съм имал нужда.

„ Тя каза, че може.” – в главата ми нежно приседна малка игрива мисъл на звездното ми дете. – „ Каза, че това да се иска разрешение ти да ме прегърнеш е пълна глупост…И какво точно значи тази „пълна глупост?”

 Не издържах, приклекнах и впих очи в малкото мое момиченце. Лицето и грейна и тя се приближи, но без да изпуска ръката на Мия. Другата и ръка се протегна и тя я постави на бузата ми. Трудно е да се обясни как един баща може да се слее с дъщеря си. Мислите, радостта, чувствата ни, като потоци измиха и избутаха магическите периоди, в които бяхме невидими един за друг.Опряхме челата си едно в друго и мислите ни затанцуваха в недрата на сърцата. Ръцете ми закрилнически и внимателно я обгърнаха. Чувствах се несигурен, сякаш тя, моята малка Алиди ще изчезне всеки момент…Но тя беше там, кръвта и пееше с моята, умът и ми разказваше радостта си, телцето и трепваше при всеки мой нескопосан опит да и покажа колко много е желана и колко е липсвала. Мъката ми се прероди в проста любов, наситила тъжното ми бащино обичливо сърце.

***

    Честно ли? Алиди трябваше да ми пусне ръката, за да не виждам, но…Виждах, чувствах и да ви кажа треперех с такава сила, че емоциите в мен можеха да превземат поне още две Магически галактики с непознати приказни раси. Да видиш родител как показва по този начин силната си обич към детето си е нещо, толкова силно и извисяващо, че ти се иска да заплачеш и заедно със солеността на сълзите си да се разтечеш и напоиш земята, защото там, където паднеха сълзите ти щеше да поникне най-красивото цвете, което ще дарява същите емоции и ще цъфти постоянно.

Чувствах се щастлива. Просто щастлива и знаех, че ако се налагаше да избирам дали да преживея всичко това отново, бих избрала да го повторя още хиляди пъти и нито веднъж да не избера да не ми се е случвало.

***

    Прегръщах дъщеря си Алиди и знаех, че такава радост няма да изпитам само аз, а и много други. Чувах магическите ветрове, които като чуруликащи птици разнасяха мълвите и разказваха за поникването на странна магия в сърцата на магическите раси. За магия на изживяната обич. И усещах как цветовете искряха и планетата нежно трептеше в желанието си да благодари на Кралицата. Суматохата ме обгръщаше. Чувах глухи женски гласове: „ Аз съм твоя майка! Аз съм твоя майка!...” – всичко се повтаряше и звън от магически звънци огласяше пространството.

Усетих нечие припряно приближаване. С неохота отдалечих от себе си дъщеря си и се изправих, макар, че ръката ми все още лежеше на малкото рамо. Баща ми, моят крал стоеше точно до мен, а към нас се носеше един магикан.

„ Ваши Величества, Ваши Величества! Дървото на Кралицата…то…”

”Какви ги плещиш ?” – скара му се баща ми. А магиканът не можеше да стои на едно място, сякаш всеки момент ще се изстреля, като Кил в пространството на Космоса.

„ Дървото на Кралицата е живо и има най-красивите и големи лунноцветни гроздове!”- продължи да ни говори той.

 Усмихнах се! Просто го направих и потънах в нейните очи и в игривите кристални магически светлини отразяващи се там. Харесвах начина, по който се отразявах в погледа и, сякаш ме попиваше. И се разсмях…За първи път от стотици магически периоди, се разсмях гръмко, силно и щастливо.

Следва продължение.