Магия без любов
е магия без мечти!
Ако Любовта е магия за хората -
истинската обич е магическото и проявление.
СЕДМА ГЛАВА
Щях да ги разкъсам на малки късчета. Да! Само да се докопах до тях и да се уверя, че тя е добре, определено този път нямаше да им се размине. Макс и Харушин..просто плачеха да им извия магическите вратлета. Може все още да бях малко слаб, но в мен гореше непреодолимото ми желание да я защитавам, а те двамата бяха причината тя да попада в неприятности. Вдишвах и издишвах, но усещах огненото кълбо в мен как набира скорост. Гледах свъсил вежди в кръглата кристална ключалка на вратите, но знаех, че проклетия дворец нямаше да ме пусне. И ако тя му заповядаше – нямаше да пропусне даже и магията през кристалните си стени. Все пак – щях да намеря начин да вляза. Тя беше там, а това ми даваше пълни права и подкрепа от страна на Магическите закони, да се добера до нея. Тя беше важната! Моята Кралица! Трябваше да внимавам и да се сдържам да не избухна в дракондланска гняв, защото иначе можех да я нараня, а това ме пращаше пак там, откъдето тя ме освободи – в оковите. Там,за първи път аз се усетих слят с нея. Тя ме чуваше и усещаше.Говорех и. И не ме отхвърляше. Магията помогна за това наше сливане. И мислейки си за сливане…Тялото ми пламва с още един огън. Трябваше да стоя настрана от нея. Как? Представа си нямах, но щях да се опитвам с всички сили да я предпазвам.За това бях роден. За нея! Тя, въобще не ме слушаше! Всъщност слушаше ме, но не ме разбираше. Още тогава и казах да отговори „Не!”, а тя ме покоси с гръмкото си „Да!” И то, какво „Да!”! Срина до най-фин звезден прах, желанието ми да изчезна в Магията и да не преча повече на другите. Щура жена! Но- моя половинка. Нейната безопасност беше най-важното за мен. Всичко останало беше на заден план.Дишах с нея, събуждах се с нея,не можех да спя без нея.
Усещах ги! Бяха вътре, но не бяха само те. Имаше и нещо друго – много познато…Някак напомнящо ми за познати аромати и образи.Близко и непознато едновременно.
Усещах и другите. Останалите от Свитата, стоящи наблизо и готови да се втурнат напред при най-малката мисъл за това в главата ми. Спазваха почетно разстояние от гърба ми, защото знаеха…Знаеха, колко може да бъде опасен един драконланд, когато неговата избрана и орисана, беше в опасност и се намираше извън надзора му, при това с други мъже. Тази малка жена…моята Кралица, нямаше никаква представа колко ми е трудно да въздържам поривите си към нея. Тялото ми гореше. Искаше я. Цялото ми магическо същество ме теглеше към нея, като към черната космическа фуния, която оставаше след избухналите или загаснали завинаги звезди. Притеглянето беше по-болезнено и от проклетите окови. Но тя не знаеше! И не виждах смисъл да научава. Там в блатото от течна свободна магия, където бях окован, разбрах, че тя е пожелала дете…Не! Че е пожелала –три.
Това беше страшно и жестоко! Не, не се страхувах да бъда баща, но…Аз не познавах добре тялото и. То беше толкова меко, живо и парещо под пръстите ми, с най-фината чувствителност, че…Единствената мисъл в главата ми беше „Ами ако я загубя?” И това ме убиваше. Правеше ме неспособен да мисля, а само усещах. А съм жалък. Един неспособен Престолонаследник, доскоро не знаещ какво е да си в дракондланска обвивка.След нея…Всичко се промени. Още от малък магията сякаш ме избягваше. В началото мислех, че нещата ще се оправят с времето. Че тя, Магията ще ме приеме и даде своя дар, но…Останах половин макиган без сили и половин дракондлан без способността да бъде в драконова обвивка. Грешка на магията – това бях. Дори родителите ми не са били истински обречени един друг, а взаимно свързали се приятелски души, които в един момент просто разбират, че трябва да направят най-правилното. Да се разделят. Приех го, защото го разбирах и знаех, че е трудно, когато обичаш някого този някой ти е отреден, да си далеч от него и разделен. И растях и не намирах мястото си... Колко пъти скривах дълбоко в себе си срама от това,че съм неспособен син…неспособен магикан и драконланд. После …станах и неспособен любовник и…срам за баща си, за расите си, за същността на магията… Научих се всичко да върша сам с това, което имам – два крака и две ръце. Но баща ми не остана доволен и отне детството на приятелите ми – направи ги мои братя. Получих семейство от „различни”. Всеки от тях беше десет пъти по магичен от мен, и малко по- различен от расата си. Той мислеше, че заради това избягвам брат си и сестра си.Заради различието си…И може би беше прав, но само до някъде. Аз просто исках те да получат всичко, което им се полагаше. Аз нито бях достоен, нито магически правилен.Колко нощи седях до главите на брат си, на сестра си и с обич, нежно ги завивах. Баща ми не разбра моят страх, че може нещо да се случи на магическия ми брат, и той също да остане без магия, но…Не стана така. И бях толкова магически спокоен, заради това. През цялото време се надявах, че така, както баща ми е щастлив с Линеади, така и Кралицата на Драгонда, също ще бъде. Уви! Магията не изпрати истинската половинка на моята пожелала ме майка. Остави я сама. И за всичкото това объркване, беше виновно моето пожелаване и раждане.
Усетих приближаването на баща си. Кралят не беше доволен от моето избухване, но ме разбираше.”Тя.” – в това се криеше цената на цялото ми магическо съществуване. Едно просто „Тя” с хиляди магически измерения на и още повече вероятности.
***
„Мисля,че щом тя не те пуска, значи е добре.Усещаш я и дворецът изпълнява нареждания, които само ти знаеш кой може да ги даде. „ – започна Джефрис Моргано, загледан в най-голямото си дете – неговата магическа вяра и гордост и неговата най-голяма болка.Синът му не се обърна. Всъщност не беше и необходимо да го прави. Ясно беше, че едва се сдържа да не се превърне в дракон и да избие вратите, защото само дракондланите имаха достатъчно дебела кожа и упорита магия, за да разпукат кристала. Кралят се беше приготвил да държи дълга реч на Джонатаас, но в този моментусети другия си син. „Да ме тръшне Магията!...Макс, какви ги вършиш?Кой? Как е вътре? Тя знае ли?Спри, ясно ми е, че Тиани не знае, иначе това не би станало. И? Тя е добре. Да! Не съм се съмнявал в това с тази свободна магия, която вилнее винаги около нашата Кралица.Но той не е добре! И сериозно се съмнявам, че ще изтърпи още дълго отвън.”
„Тези деца, наистина ще ме съсипят! Такава бъркотия…” – той погледна към Престолонаследника, въздъхна, изправи рамене, все едно се приготвяше за най-важната си битка в цялото си магическо царуване и после изпрати мислите си към принц Максиминас - ” Кажи и да ви пусне да излезете. Да. Всичките. И той, разбира се! Харушин може малко да остави извън обхвата на фейринските си очи високопоставената ни гостенка и лична приятелка на нашата Кралица.Не ми обяснявай! Просто и предай!”
Не се наложи да чака дълго. Тя ми разреши да ги пусна. Вратите се отвориха и някак гузно един по един в коридора пристъпиха Макс, Хару и накрая, младият принц Зенту. На Кралят не му се наложи да чака дълго реакцията на Престолонаследника.Всички знаехме каква ще бъде тя, или поне се надявахме да не бъде прекалено остра, но…
- От кой мислите, че ще трябва да започна? Някакви предложения? – изръмжа Джонатас на глас и пое дълбоко въздух и просто замря в пространството. Магията се сгъсти. А иди кажи – че една жена не променя нещата!
- Мисля, че би трябвало да започнеш първо от мен. – гласът на Кралица Тиани изпълни наситеното с магия пространство, между стените. Дългите кристални коридори, сякаш поеха и върнаха стократно думите и.Е, това бях аз, разбира се! Просто ми се прииска да вкарам малко драма. Поне така драматични изглеждаха мислите на Господарката ми, когато цялата история и беше „сервирана” от принцовете.
„Какво си направила?” – простена в мислите си Джонатаас. Той стискаше юмруците си. Дъблоко в него,извираше магия пропита с болка. Погледът му беше вперен напред в момчето- негово умалено копие. Сигурно някои неща се преглъщаха трудно, но все пак се преглъщаха. Други бяха непосилно бреме и наказание за неочакващия ги. Те искаха време и възможност да бъдат приети и разбрани.Други… Кой знае какво искаха други… Господарката ме извика. При това доста властно. Време беше да се отзова на повика на Кралицата.
***
Държах в ръцете си малката, подвързана книжка от кристални страници. Тя много приличаше на онези детски книжки с дебели картонени и изпъстрени с цвят страници, в които се разказваха интересни илюстровани приказки. Прехвърлях леките като перце, но плътни на пипане и блестящи страници и немеех.” Каква красота! – си мислех. – Как да не полудее човек? И как да разбереш после от щастие или от мъка е това полудяване?„
Знаците, които при прокарването на ръката ми върху кристала просветваха в пурпурни отблясъци и бяха на старобългарски. Познавах значението на повечето от тях. Винаги съм имала манията да ровя в стари миришещи на прах книги и да пускам въображението си кой ли ги е писал, и колко хора са ги чели. Истории. Езици. Жива материя. Истории и дишаща жива легенда. Държах една жива, дишаща магическа кристална част от България в ръцете си и не смеех да се зачета, защото щом погледът ми се спреше на някой ред, знаците се нареждаха и зазвучаваха в главата ми.
„ Господарке, това е твоят език! Ти го вдишваш и издишваш.Той пее в кръвта ти и живее в съзнанието ти.” - Дворецът за пореден път се опитваше да ме убеди, че аз, най-обикновеното човешко същество, не съм станала по грешка Кралица. Била съм избрана от Магията и аз съм неговия живот и неговото вълшебство - предопределеност някаква в магически вариант. Усмихнах се. В ума ми заиграха веселите искри на мислите ми. „ Какво се мръщиш и чудиш? Я, се сети някой друг да си има за домашен любимец цял дворец? Не се сещаш, нали? Е, така си е, защото няма!”
Времето вече ми се сливаше. Огромното осветено пространство ме караше да се чувствам уютно, дори сред купищата от подвижни рафтове, издигащи се чак до далечният куполен таван и препълнени с различен вид по дебелина и цвят книги, в чиито корици оживяваха истории. Да! Точно оживяване беше. Също като на таблет, всяка страница ти говореше, а на отсрещната стена, като в кинозала всичко се „прожектираше”.
„ И аз съм нещо неразположен.” – прокънтя в главата ми.
- Какво си? – стреснах се и попитах на глас.
„Неразположен. Но не ме боли нищо и…” Разсмях се. Звукът от веселия ми кикот огласи просторните зали на Кралските библиотеки. Боже, този претворен в дворец кристал наистина ми четеше мислите. „ Ти не можеш да бъдеш неразположен!” – скастрих го аз.
„Защо да не мога,Господарке? Вие мислите за някакво неразположение, аз започвам да чувствам…”
„Ти момче или момиче си?”
„ Не знам . Какво трябва да съм?”
Този дворец! В последните часове, откакто научих, че това в което спим, всъщност е живо и не само, а и, че чете мислите и желанията ми, все още не можех да свикна със съществуването му. Все едно всички живеехме в кристална костенурка или в черупката на охлюв. Доста плашещо, поне за мен. Още повече, че като че ли в момента, в който осъзнах, че той съществува и е жив – непрестанно говореше в главата ми.
„ Момче си, а като такова – не - не можеш да бъдеш неразположен!”
„ Тук и момичетата не могат да бъдат неразположени – те са просто съзрели за времето за желаните деца.” -
„ И как да не им завидиш, а?” – си помислих. При условие, че всяка жена на земята има месечно неразположение с всички негови негативи, и иска или не ежемесечно тялото и се променяше. Тук си беше направо удоволствие да живееш като жена. Дори само при самата мисъл, че не съществува това месечно неразположение. Какво правех в Кралските библиотеки ли? Ми, Дворецът ме доведе. Само тук можех да намеря това, което търсех.
Часове след като се събудих в стаята си и открих, че един млад драконланд, при това напълно гол ме разглежда от съвсем близо, вече можех да мисля малко по-спокойно и съвсем, съвсем малко по-ясно. Все още потръпвах при мисълта за всичко, което научих и то накуп изсипало се върху мен. А и аз, все още не мога да си подредя мислите, да не говоря за чувствата. Да, чувствата и споменът…от болката. Неговата болка и онези огнени вериги, с които се беше овързал сам. Един вид - заклеймил сам себе си. За първи път в Кралската градина разбрах, че всъщност тук да бъдеш жена на някой приказен герой, не е шега работа. Излезе, че се беше оковал, защото аз се бях разкрещяла. Боже, това наистина ме изуми тогава. Той си е помислил, че ме е наранил и то толкова много, че ... Е, да! Аз май наистина крещях доста силно, да не кажа – отвратително гадно, но…То не беше само, заради това че се почувствах засрамена от себе си и от голотата, в която се събудих. Просто скоростната смяна на света, в който бях родена с този около мен ме беше накарало да пусна, някакви защитни механизми в себе си. И самото осъзнаване, че този нов свят е наистина и напълно толкова реален, колкото и всеки друг ме беше накарало да реагирам по някакъв ”здравословен” начин за тялото и нервните ми окончания. Максиминас ми беше обяснил, че първото и най-златно правило за един съпруг е да защитава жена си, тоест половинката си на всяка цена. И всяко нараняване един вид, граничеше с грубо потъпкване на закони и правила, които се спазваха напълно. Престолонаследникът сам беше избрал наказанието си. И беше избрал възможно най-страшното. Тогава не разбирах това, а реагирах емоционално и мислейки, че това наказание е нещо от рода на „общественополезен труд”. Стори ми се нещо повърхностно това самоналожено наказание и бях пожелала да видя съпругът си и да се изясним. А Макс, ми беше казал, че само аз мога да отменя такова наказание, защото всъщност аз бях не само Кралицата, но и половинката на съпруга си. Само, че в момента, в който видях, в какво всъщност се състои това налагане на закона…Онемях – отвътре-навън и обратно. Скалите и огнената мъгла, която се стелеше около тях бяха слабо казано плашещи, но да видиш втечнено езеро от бълбукащ разтопен метал и в средата окован на колене мъж, когото само преди ден или два си прегръщала и правила доста екстремни и хубави неща – си беше плашещо и стресиращо. И се поддадох на пълния огън от емоции избухнали в мен в онзи момент. Помнех болката, но и помнех гласът му и опитите му да ме предпази. Искаше да се махна оттам. Само че магията наистина беше подвластна на Кралицата, защото оковите сами бяха паднали. А както разбрах после – те не падаха просто така. Беше си нещо, като прецедент да се случи това. На такова наказание не подлагаха често, още по-малко пък някой се подлагаше доброволно, защото то водеше до пълно изсмукване на енергията и изгаряне на костите до пепел. А после – вече нищо не оставаше – нито енергия, нито тленност. Само забрава.
После се събудих и видях Зенту. Колко му приличаше само! Наистина си помислих, че му е син, но в последствие разбрах, колко съм грешала. Беше му брат и то брат, за когото Джонатаас не знаеше. И – разбира се, това не беше никакъв проблем за преглъщане пред останалото, което ме сломи. Сломи ме и като жена, и като ничие дете, и като човек.Един баща да иска, но да не може да бъде баща! Един Крал да има властта, но не и силата да промени съдбата на сина си и да помогне на семейството си! С магия или без – тръните на живота на никого не прощаваха. Забиваха се и напомняха за себе си. Някои успяваха да се извадят, други да се забравят, а трети – те наболяваха и напомняха за себе си, когато беше най-трудно.
И сега сред купчината кристални подвързани и летящи страници аз държах една красива книга изписана със знаци на старобългарски език или на нещо приближаващо се до него. Отсрещната стена ,отново се изпълни с образи. Погледнах и…” Престани! Това са овце. И не - не е нормално да се надскачат на полянка!” – въздъхнах в мислите си, изпращайки ги към двореца. „ Но вие имате нужда да се наспите.” – отговори ми той. И разбира се беше използвал това, което беше намерил в мислите ми. По-точно как хората броим овце, когато не можем да спим. „ Няма да спя! Не и докато не реша тази дилема! Започвам от нея. Пък и все от някъде трябва да започна. Прочетох достатъчно неща за последното денонощие, ще се напъна да прегледам още малко.” Запрелиствах слагайки ръката си, отново върху кристалната книга.
„Това е най-старата книга, оставена ни от Кралете с магическите и кралски закони, които не подлежат на промяна, освен ако магията не реши и кралица не подпечата с дланта си.”- продължи да ми обяснява Дворчо. Е, смешно е, ала я ми кажете как да наричате домашният си любимец на кратко като е кристален, магичен кралски дворец.”Дворчо” ми звучеше доста приемливо и сладко. А и му отиваше на игривата същност, която притежаваше. Но сега бях заета с това, да открия начин и макически закон или правило, които да отменяха глупавият закон за невъзможността един баща да прегръща, мисли и говори с детето си, при условие, че го иска. Магичен или не, и този Свят си имаше доста неща за изправяне. Убеждавах се за пореден път, че няма идеални неща, дори и във вълшебният живот, дори и в мечтите и приказните ни желания. Имаше красота, но нямаше как да има съвършенство. Истината беше в това, че ако не съществуваше сравнение между това какво е съвършенство и какво не, нямаше как да знаем и какво е магическо и какво не. Аз не бях магична, тези хора…Да, точно така за мен вече бяха хора, а не същества, притежаваха сили и магия, но за тях всичко това беше нормално. И в техните съзнания, човек като мен притежаваше много повече от тях и той беше всъщност любимец на магията. Защото Магията обичаше да твори, а създаването на нещо изискваше фантазия и свободна воля за избор.
- Добре. – въздъхнах тежко. – Дай да видя сега какво ще намеря в това старо кристално книжле. Като гледам е направена от същото, като теб, Дворчо. – и като казах това на глас се зачетох. И в главата ми зазвучаха звуци, които преливаха странно и мелодично, но аз знаех всяко тяхно значение и не само. Чувах как звучи наистина старобългарският древен език на прародителите си, защото Дворецът го озвучаваше. Наистина беше невероятно да чуеш звучните гласни и леко дрезгавият акцент, замазващ на места звуците, но не от незнание, а от правилната си артикулация. Оживяла приказка! Ето това звучеше в ушите ми, обгръщаше сърцето ми, галеше душата ми и омайваше женското ми съзнание.
Колко време прекарахме така, аз четейки на ум, а Дворецът произнасящ звучите в главата ми, не знам. Бях се подзела от красотата на това, което правехме, че за малко да подмина това, което наистина търсех. Върнах се и го прочетох втори път, трети…
- Я дай пак! – изкомандвах Двореца. Той го направи, озвучи отново редовете в главата ми, а аз звучно ги изказах на глас. И нещо се разтресе. По тялото ми преминаха тръпки., които бяха пролазили и по стените на Двореца.
- И казваш, че това е първият законник на Магическите крале, преди всички други.
„ Да!” – прозвуча в главата ми.
„Жената сама пожелава, кога магическата и аура ще се обвърже и ще роди дете.”
Общо взето този закон го бях чувала от Лин и Хару, и сега преглеждайки другите преписи в дебелите хвърчащи услужливо насам-натам пред лицето ми книги с магически закони, той си беше написан едно към едно. Имаш си мъж, но си решаваш кога ще пожелаеш да си родиш дете и тогава магията изпълнява, твоето желание. Това и да си тъп, все ще го схванеш, но…
„Един път жената пожелала дете има пълните и неотменими права да реши магическата му съдба. Тя може да го вземе със себе си, да го остави на бащата, и да се откаже от него. Ако жената и мъжът се отрекат от детето или са се претопили в магията, то изчезва в кръговете на не произносимите ничии. Имената им никога не трябва да се изричат на глас, а мястото,където са е невидимо. Те стават духове за собствената си магическа раса. Биват усещани от другите, но никога виждани сред тях”
Ето това гласеше глупавото правило,което отнемаше толкова много. Това четях в законниците на Магическите планети. „Хубаво! Жените имат права, мъжете по –малко, но…Къде бяха чувствата на децата?” – си помислих с досада и жлъч. Никакво бъдеще и обречени на забрава – това ставаше с тези деца. Сега обаче, един ред блестеше ярко срещу очите ми. Ред от изографисани думи, който в даден момент, някой беше изпуснал да препише с магия в останалите Магически законници. А той беше важен за това, което исках и пределно ясен със значението си.
„…Всяка жена казала три пъти на глас, че е майка на не изречимо ничие дете, придобива неотменимото право да го види и познае като свое. Магията ще усети ако двете сърца са свързани с нишка.”
-Да! Да! Да! – разкрещях се и дори не усетих как столът зад мен се е прекатурил от бързото ми ставане. Летях! Да, наистина имах чувството, че летя, защото еуфорията, която ме беше обзела граничеше точно с летеж.
В този момент се чу трясък и вратите на Голямата библиотека изхвърчаха, разпилявайки хиляди късове кристал. В помещението, където все още разхвърляно летяха книги и свитъци прекрачи скъпият ми съпруг. Изглеждаше слабо казано заплашително и ако не бях видяла с очите си, колко по-страшно може да изглежда без силите си, бих решила, че сега е направо ужасен. Само че, аз въобще не сметнах така. Вече бях прочела нещо не само ме накара да се шашна, но и да се смея на глас. Тук, жените бяха издигнати до неподражаеми висини. Съпругата беше най-почитаната жена и уважавана, обичана и закриляна от своя мъж. Тя беше негова половинка, негова кръв, негов живот и сърце. Доста обсебващо да ви кажа честно ми се струваше това правило. Въобще не ми се мислеше как ли се чувстват самите мъже, като задължително са орисани да го спазват. Магията наказваше страшно всеки дръзнал да не изпълни дълга си да прави своята жена щастлива, да я закриля и уважава. А тук никой не вървеше срещу законите на Магията, включително и аз, независимо от това, че последните часове бях прекарала,за да търся вратичка, с която да за обиколя тези неизменими магически закони.
Не го бях виждала от онзи ден, в който като луда се втурнах да го измъкна от огнените вериги, в които сам се беше оковал. Тогава за пръв път усещах всичко, което усещаше той, сякаш аз се бях вселила в него. Чувах думите в главата си, усещах затихващите удари на сърцето му. Сега Джонатаас наистина изглеждаше, слабо казано „готино страшен”, а оттам и доста сексапилно и подмамващо парче. ” Ама какви мисли? Сестро, я се спри!” – сама се нахоках. Е, не е лесно това „спиране”, да ви е ясно! Хич не е лесно, особено, когато такъв екземпляр не само е пред вас, но и на всичкото отгоре е и Ваш съпруг. Все едно да си купиш любимият шоколад и да се спираш сам да не отчупиш от блокчето и да не усетиш сладкият нежен вкус на какаото как се топи на езика ти. Ярко е, нали? А сега иди,че устоявай! И то на такъв приказен мъж!
Очите му светеха с опасен сив блясък. Като го гледах сега, извисил се с глава и нещо над мен и изпълнил цялото ми полезрение, някак ми се видя леко опасно, първа да започвам разговор. Затова изчаквах. И за да не „скучая” през това време леко се наклоних в ляво, че да мога добре да огледам зейналата дупка и остатъците от кристалните врати.
„ Това не те ли боли?” – изстрелях мислите си към Дворчо.
„ Не, Господарке. Да ги оправя ли?” – отвърна ми той.
„ Не знам! Чакам да видя какво ще ми ръмжи многоуважаваният ми съпруг, за чието идване една купчина кристал не ме уведоми.” – смъмрих го най-спокойно.
- Добре ли си? – гласът на Джонатаас ме накара да настръхна. Всички най-малки чувствителни влакънца по кожата ми се запалиха. Почувствах се, като полазена от онези червени и парливи африкански мравки, само където чувството беше не парещо, а жарко и…слабо казано възбуждащо. Какво сега да отговоря? Истината е, че не знам дали съм добре. Напълно съм объркана.
-Уж... – измърморих полугласно.
- Криеш се от мен? – продължи той, а едната му вежда се извиси в много интересна форма. Очите му придобиха странен сребрист цвят, омесен с тъмна лава.
- Не. – отговорих възможно най-спокойно. Е, поне се опитвах да изглеждам така. – Уча се да бъда Кралица. При това взимам някои примери от теб.
Сега моите вежди се извиха. И някъде дълбоко в мен, забълбука скрит смях. Щипещо чувство пролази по кожата ми. Дворецът. Някак усетих, че той се смееше и смехът му отекваше дълбоко в мен.
Следва продължение.
© И.К. Всички права запазени
Благодаря и за любими!