Последна спирка. Вали. Ситен, студен дъждец, който прониква в кожата. Градинката е пуста, вятърът търкаля смачкани хартийки по калната алея. Сгърчените скелети на дърветата развяват малкото останали, пожълтели листа като ненужни дрипи.
Дрънчейки и стържейки зловещо, пристига поредният трамвай. Малката купчинки от мокри, зъзнещи човеци се размърдва под навеса нетърпеливо. Едва изчакват и последния пътник да слезе и се натъпкват в олющения търбух на мотрисата.
След няколко минути трамваят потегля отново, скърцайки тежко. Последни забързани стъпки заглъхват в далечината. На една мокра пейка седи свита, увита в стар, избелял шлифер, една призрачна фигура. Капки се стичат по няколкото посивели кичура, висящи изпод качулката. Скрила ръце в джобовете, кръстосала, обутите си в разкривени, мърляви обувки, крака под пейката и се поклаща леко напред-назад в монотонен ритъм. Празните и, прозрачно сини очи, са вперени някъде. Не ме вижда. Нейният свят е друг. Далечен и чужд.
Познавам я. Понякога е ...