Първото което разбрах е, че съм мъртъв.
От гърдите ми стърчеше пет или повече метра стоманена тръба изхлузилата се през камиона, в който се блъснах, продупчила след това предното стъкло за да ме забие накрая като пеперудка в хербарии на седалката.
Пеперудка в хербарии, ама че перверзна асоциация. Можеше да мине само през главата на жена ми. Често ми го казваше през стенания докато правехме секс и тя беше отгоре. Всичко започна от нея. Дали го е казавала и на тоя сополанко. Извози се. Здраво се извози. Сега няма да има и мен и него. За кого ли ще плаче повече. Сигурно не за младият си жребец, а за мен…Кой знае. Малко ще и липствам или…По какви закони падна тази тръба. Няма логика. Не е от сблъсъкът. Карах бързо, но колата ми не е такъв габарит, че да помръдне тежкото метално лайно в което се забих. Закъде бързах…Мамка му, трябваше да се наслаждавам на живота. Купих най-скъпото от младият мухльо. Картината вече беше моя. Жена ми също, защото го видях как изпи чашата с отровата. Даже аз му налях шампанското. Чукнахме си и наздравица. Не го убих, но да преча на избора му, нямах намерение…
Но защо мисля! Аз съм пеперудка в хербарии. Слушам как вятъра свири около тръбата и се опитва да влезе през улея в мен. Представих си как душата ми по същият начин се опитва да излезе навън. Нищо не стана. Още бях тук и не дишах. Шофьорът беше изпаднал в паника. Ругаеше мобилният си телефон. Отново и отново удряше клавишите. Подскачаше бягаше около колата. Замахваше аха-аха, да хвърли телефона, но някакава свръхволя в пръстите го задържаше и той отново правеше напразните си опити да повика помощ.
Нямаше защо. Напълно безсмислено беше. Ако съм сигурен в нещо, то е, че бях мъртъв. Някога имах доверие в много неща включително и в жена си. Наскоро разрах, че има любовник. Знаех, че е свежа плът, жребчето на кака. Аз си я обичах и винаги е харесвала начина по който съм й го показвал. Напоследък охладня, а аз съм наблюдателен човек. Мога да чета и по порите на лицето кога човек лъже. И миризмата усещам. Истински детектор на лъжата съм и можеше да помогна немалко на човечеството в борбата срещу престъпността, но нещо което не ми е по-сърце. Обичах да съм търговец. Истина ви казввам. Парите са приятно нещо, но не заради тях. Просто си обичам. Усещам мисля, съществувам, но преди всичко си действам и съм здрав пич. Реше ли нещо, правя го. Както навремето. Тя не ме разбираше, бях и скучен. Нейните светове далечни и цветни, а аз се намирах на земята. Никой не разбрах какво намерих в почти безцветното девойче. Аз след време осъзнах, че съм искал световете й. Онези които какъвто и блестящ майстор на комбинацийте да бях, не можех да имам. Защото бях от пръст, а тези светове са за извънземни. Исках ги и единственият начин да ги претежавам е да я имам. Спечелих я. Не ме питайте как. И аз не знам. Просто бях решил, че тя е моя и стана. Как го постигам, сигурно както всичко останало, с талант и упоритост. Познавах я, даже я обичах и разбирах, че ме лъже. Не беше и нужно да я питам много неща. Всичко се развърза. Ясно беше, че си има някого. Въпрос беше на три четири телефони разговора и дребни пари за да разбера кой е. Както и очаквах млад и секси. Висок, атлетичен, възлест, с леко индиански облик допълван от дългата, черна до син отблясък коса. Този и външно си приличаше на доресто жребче. Да бях жена и аз, щях да го пояздя. Разбирах я, но исках да разбера дали е само секса. Нямаше да ми е леко, ако ми беше отнел нещо от световете й. Това, че се е мушнал в нея, поиграл си е на чичо доктор, пооплюнчил я, не беше кой знае какво. Тя се е окъпала, напарфюмирала, измила зъбите и сложила друго червило, но останалото. Останалото нямаше да дам да ми го отнеме. Няколко часа и още няколко телефона и вече знаех всичко за младият човек. Всичко нататък беше като по поръчка. Класика в жанра. Какво говоря, елементарно клише. Младият човек беше беден художник и някъде си имаше и болна майка. Искаше ми се да позлатя женицата, че е родила такъв расов мъж за чудо и приказ, а и за друго. Толкова лесно беше всичко, а той с едни такива големи, наивни очи, че нищо чудно една дама, че се е влюбила в него. Да видим обаче колко е влюбен той в нея. Разглеждах картините, ставах все по-тежък и мълчалив. Нищо не разбирах от картини, но за покупко-продажбите бях цар. Него пък никакъв го нямаше и го мачках ли, мачках. Никога не се бях забавлявал толкова. Разкарвах се с часове из ателието. Оглеждах картините, миришех боята им, сядах на лотос пред някоя и се усмихвах. Ту охладнявах, ту избухвах в ентусиазъм, че ще имам цялото му творчество. В един момент наистина ми се преиска. Хвърлях критични забележки, обличах се и се събличах като през цялото време намирах начин да го държа в наприжение. Как, не ме питайте. Тези работи ги умея. С други думи. Мачках го. Отново обсъждахме цените, а картините му губеха ли, губеха стойността, а той разкриваше все повече и повече себе си. Бях го убил. Дишаше, виждаше, но не възприемаше действителността. Не беше адекватен. Мой специалитет. Когато го доведох до това състояние картините му струваха доста по-малко от материалите си. Ако не беше такъв наивник отдавна да ме беше изхвърлил. Той не го правеше, а това ме караше и да се наслаждавам на себе си и да го мразя повече. Защо ли? Защото той бе от нейните светове. Онези светове имах чрез нея, само чрез нея. Малко ли му беше, защо искаше да отнеме и моя дял.
-Незнам.-рекох накрая-По-добре да ти стана меценат, отколкото да купувам картини от теб. Или трябва да ги купя всички или нито една не бих купил, но на мен ми трябва една картина. Една единствена картина за офиса ми. Разбираш ли. Нещо по-различно. Нещо което се откроява.
Накарал го бях да повярва, че той не прави нищо уникално. Всъщност не е трудно. Та той живее в този свят. Неговата уникалност за него е нещо съвсем обикновено. Напълно го бях сгазил. Напълно. Беше мат. Смачкан жабешки принц. Рядко…Чак усетих, че ми миришат обувките. Нямаше, нямаше. Нямаше нито една картина която сам да смята за необикновена. Намерих му слабото място. Вече беше време да си поговорим като мъже за жена ми, но първо смятах да го накарам да ми продаде картините. Всички, а после да ги запали пред очите ми. Ако не иска, то тогава да продаде най-голямото произведение на изкуството си. Любовта или каквото имат там с жена ми. Щях да му платя добре да я остави на мира. Нищо порочно. Просто купувах негово произведение на изкуството.
Когато обаче извади портрета й, плановете ми се промениха. Намразих го повече и я желаех повече.
Запуши ми устата. Тази картина се различаваше от другите. Не знам с какво. Не разбирам от изкуство. Просто се различаваше. Опитах пак да започна преговорите и да стигнем пак до онзи желан от мен психологически момент.
-Не-отсече ме бързо-Тази не е за продан. Показах я просто така, за да разбереш другите. Тя е ключа към тях.
-Защо?
-Започнал съм този портрет преди да я познавам. Времето минаваше, допълвах и допълвах чертите й, а те ме вдъхновяваха за следващите платна. Променяше се лицето й. Тя е море, а чертите й са вълни, но винаги е една и съща. Плавах по нея и я рисувах, а островите на които спирах рисувах. Островите са тези картини. Избери си остров. Дори и най-скъпият. Или дори всички.
-Искам морето.-отвърнах.
-Ти не можеш да го имаш.
-Добре.-набрах самообладание, не исках така да става, но така се получи-Твоите острови не ме интерисуват. Ама никак. Интерисува ме морето. Морето или неговото последно лице…Избирай, картината или тя.
-Не те разбирам.
-Това е съпругата ми, пич. Искам да купя портрета й.
-Н-н, не мога.
-Най-малкото което ми дължиш.-извадих доста тлъста пачка-Избирай или картината, или модела.
-Но аз не мога да продам едно живо същество.
-Картината или съпругата ми.
Съвсем се обърка.
-Добре, ти не можеш да продадеш връзката си с жена ми, защото не си курва, но си художник и можеш да ми продадеш нейният потрет.
-И той е живо същество.
-А аз, а майка ти?-тук го прегазих.-Слушай ти обичаш тази жена, аз също. Искам да купя просто една картина, а ти си художник.
-Това в картината не е тя. Това съм аз. Това е моят път докато я достигна. Аз съм в картината, въпреки, че тя е с женско лице.
-Но ще ми я продадеш….-и почнахме отново преговорите, докато накрая ми я продаде, подписахме и договор. Хубав подарък за благоверната ми. Тя щеше да разбере, че нейният скъп е готов да я продаде.
Преди да си тръгна той ми рече:
-Вече взе живота ми. Остани с мен, още малко. Искам да съм докрай със себе си, преди да загина и физически.
-Това изнудване ли е? Прилича на истерия на ученичка, но не е за пич като теб.
-За съжаление, не е истерия. Не знаеш какво беше картината за мен, а и да ми я върнеш…Ти вече я купи…Това бях аз, вече не съм, вече това си ти. Ти си в картината и ти достигна до нея.
-Психар.
-Хайде, време за една чашка. Няма да ми попречиш нали?
-Знаеш си, не. Уважавам свободата. Имаш ли шампанско.
Сигурно бях по-луд от него. Защо трябваше да оставям този млад човек да го прави. Всъщност не, не съжалявам. Той си има правото. Мога да купя лебедовата песен и живота дори, но над някои неща нямам права.
Не мислих за него. Постъпих както трябваше. Друг на мое място сам щеше да му извие врата. После стана катастрофата, а аз вече…
Кръвта ми се опитваше да изпълзи през тунелчето на тръбата. Забълбуках с нея и тялото ми стана безкрайноголямо.
Миг вечност.
Озовах се в болницата.
Цял бях в системи. Тя цивреше над мен.
-Не знаеш, не знаеш. Защо трябваше да го правиш! Защо! Знаеш ли, че щях да изгубя и двама ви!
-Обичах го.
-Знам.-отвърнах й.
-Защо искаше да ме оставиш. Сега щях да съм сама! Защо?
-Просто катастрофирах.
Разрида се.
-Той, той катастрофира, той поне не искаше да ме изостави, а ти…
Почувствах нещо нередно. Опипах гърдите си. Нямаше рана. Вътре в тях да, но не бяха пробити, а и не бяха моите. Направих опит да се изправя. Твърде слаб бях. После бавно, бавно започнах да осъзнавам, че съм художника. Той с картината беше купил и съдбата ми. Отишъл си беше вместо мен.
Неотминалият ефект на отровата замъгли съзнанието ми.
Или пък аз бях съпругът й който си купи младо тяло и чиста душа.
Съвсем се обърках, а кошмарът свързан с катастрофиралият съпруг ме напущаше.
Системата почти свършваше. Тя стоеше до нея и вече не плачеше. Видях я като пеперуда която се отделя от хербарии.