ПЕСЕНТА НА ЛЕБЕДА 5

                                                                                   Глава пета

     Монреал изток беше, работнически квартал. Заводските комини, складовите халета и беднотията на живущите пишеха историята на тази “старинна” махала. Пристанището и огромните и огромните резервоари за нефт, правеха пейзажа на квартала не особено лицеприятен. Близо до самия бряг на реката,  се извисяваха и силозите-великани за зърно, което идваше от цялата страна, и основно от Манитоба, житницата на Канада.

        Тази провинция беше житницата на страната. Преди повече  от сто години в Манитоба се бяха настанили бедни украински селяни, които  бяха окъпали с пот огромните площи “ничия” земя, която бяха намерили тук, някога принадлежала на бизоните,  и започнали да обработват.

Дни наред, Еди ходеше по малки и големи улици, по пазарища и търговски центрове да търси работа. Поне за няколко часа, поне за да изкара 10-15 долара за хляб и мляко. Часовата ставка беше 5 долара, но той беше готов да работи и за 4, а, може би и за по-малко. Само да има работа. Веднъж, в един магазин за обувки, собственикът го нае, за 2-3 часа. Трябваше да подреди кутиите с обувки в склада, който беше в задната част на магазина. Еди се стара, потънал в прахоляк и оплетен в паяжини, радостен излезе на въздух, стискайки в ръка 15-те долара, получени за 3 часа работа. Този ден беше щастлив за Еди.

        В  следващите дни, отново минаваше покрай магазина на Сами, с надеждата пак да го наемат, но безуспешно. 

Топлите дни се нижеха  бързо и скоро температурите щяха да станат неприятни за скитане  по улиците,  с цел  търсене на работа.

         Близо до авеню “Кент”, беше търговският център “Кот де неж”. Знаейки, че в този квартал живеят доста българи, Еди често ходеше там. Седеше часове наред около някоя от масите в зоната за хранене. Взимаше си едно  малко кафе за 0,75 цента и пиеше тази черна топла вода бавно, за да прекара повече време в топлата плаза, както наричаха тук “търговските центрове”. Поне захарта и млякото бяха безплатни, и можеше да си слага в кафето колкото иска.

Зимата беше настъпила още в края на октомври. Температурите паднаха под нулата и пейзажа побеля.  

В края на септември беше получил съобщение от емиграционното власти. Делото щеше да се гледа на 12 Януари, вторник в 11 часа. Предлагаха му  безплатно служебен адвокат. 

В писмото беше указан и адреса  и телефона на  безплатната адвокатската консултация.

Още на следващия ден, Еди се отзова на адреса 3333, Авеню Куин Мери. На четвъртия етаж на сградата се намираше юридическата консултация, препоръчана от емиграционните власти.

Приеха го любезно, записаха му името и фамилията и го помолиха да седне в чакалнята. Щяха д го повикат, когато се освободи адвоката, който щеше да поеме неговото дело. Еди седна и зачака.

След малко повече от час и половина, се появи млада жена и назова името му, оглеждайки чакащите. Еди стана и се запъти към младата адвокатка с думите “хай ай ем Еди.” Тя се усмихна и даде знак да я следва.

В кабинета на адвокатката, тя  покани Еди, да седне на креслото пред бюрото й. Първият въпрос бе френски или английски. “Английски”, отговори Еди с усмивка която говореше много за нивото на английския му. Попита го, кой е родният му език. “Български”, каза Еди. След първите 3-4 въпроса, адвокатката, която се представи като Алис Богосян, предложи следващите разговори да се водят с преводач. Тя щеше да се погрижи за преводач от и на български език. С това срещата приключи.  Датата на следващата среща, метр Бохосян, щеше да съобщи по телефона. Нов проблем. Еди нямаше телефон. “ОК, каза с усмивка младата адвокатка, ще Ви изпратя писмо. Адресът е този, посочен в документите, нали?” Еди кимна с глава. Поблагодари, каза довиждане и си тръгна.

Наближаваше  Коледа  и Нова година. Като страна на католици, в Канада, и по-специално в Квебек, Коледа беше най-тачения празник на годината. В Монреал всички магазини бяха богато украсени с “дядомразовци”, елхи с огромни разноцветни топки, гирлянди и мигащи светлини. Клоните на дву и триметровите борове бяха натежали от снегове(памучни) и ледени висулки(стъкло и пластмаса).

Магазините бяха задръстени със стоки и клиенти. Тълпата беше обхваната от някакъв коледен амок,  и бедни и богати се надпреварваха да купуват подаръци. За деца и внуци, за млади и стари, за синове и дъщери, за родители и роднини. Металните колички за пазаруване бяха дефицитни,  а тези които имаха ги бяха натоварили така, че пакетите падаха по пътя към паркинга на плазата, къде ги  чакаха паркираните коли. При такъв наплив от клиенти, и за свободно паркоместо се чакаше не малко.

      След неколкочасово, безрезултатно обикаляне из чаршията, да търси някаква работа, премръзнал, Еди вече повече от час седеше в зоната на хранене на чаша кафе с много захар и мляко. Китайците от съседната маса станаха и тя веднага беше заета от две двойки, едните по-млади, а другата двойка бяха навярно връстници на Еди или малко по-млади.

Младата жена говореше доста високо и Еди чу българска реч. Наостри уши, не бъркаше, и четиримата му съседи по маса говореха български. По-възрастният мъж, когото наричаха “Мануче”, много често използваше израза “слушай майна”. Явно беше пловдивчанин. 

Младият мъж, когото другите наричаха Жоро, се опитваше да вземе думата, но жена му го прекъсваше, за да разкаже за къщата която имали намерение да купят. 

Еди се премести по-близо до тяхната маса и използвайки една много кратка пауза каза:

-Здравейте, отдавна не съм чувал българска реч, и не можах да се стърпя да не ви поздравя. Казвам се Еди и съм от София. Вие всички ли сте пловдивчани?

-Да, майнички сме, с шеговит тон , каза Манучето. Всички! И добави;”САМО ЛОКО”. Ела, ела седни при нас, не бива да седиш сам самичък. Сега идват големи празници,  човек има нужда от приятели, познати, и особено от сънародници. Нали така бе Жоро? 

Жоро се опита да каже нещо, но жена му с чаровна усмивка, се обърна към Еди и настоя той да седне при тях. А на мъжа си нареди да донесе едно кафе за Еди.

Така Еди, на връх Коледа и Нова година се запозна с Манук и  Жоро, с голямата и малка Зара. 

Манук или както го наричаха галено “Манучето” и съпругата ми Зара бяха арменци, Жоро беше българин, а съпругата му, малката Зара, беше арменка по баща. Майка й беше българка.

Разпитваха Еди, за това кога е дошъл в Канада, има ли статут, къде живее, какво работи. Искаха да знаят всичко. Манучето разпитваше като истински следовател, а Жоро даваше съвети по всички въпроси. Двете жени мълчаха, но разглеждаха с интерес този немлад,  но красив, обаятелен мъж,  който ги беше ги заинтригувал с разказа си.

Разделиха се като добри познати, и си обещаха, в неделя след обяд да се видят на кафе на същото място.

          На следващите срещи с адвокатката, разговора се водеше на български с преводач. Преводачката беше възрасна дама, с много изискан вид. Името й беше Елза. 

Госпожа Елза беше около 60 годишна дама, владееща перфектно няколко езика. Винаги елегантно облечена, предпочиташе тъмните тонове и  обувки на 5 сантиметрови токчето. Имаше вид на аристократка. Държанието й беше приятелско и открито. Не беше висока, но имаше приятна, много съразмерна фигура за годините си. Българският говореше с едва забележим акцент. Придобит навярно от дългият живот в Канада или поради друга причина.

По време на разговорите при адвокат Богосян, г-жа Елза се държеше приветливо и приятелски. Френският й беше безупречен. Даваше на Еди съвети как да се държи пред комисарите на емиграционната служба, които играеха ролята на съдии. От тях зависеше съдбата му. “Историята” му трябваше да е максимално правдоподобна и да звучи като 100% истина.

Еди беше разказал на адвокатката цялата истина, като преводач и  г-жа Елза  знаеше истинската история на Еди в подробности. Едва при третата им среща, когато си тръгнаха от адвокатската консултация, в асансьора се оказаха заедно.  Излязоха на улицата и Еди искаше да каже “довиждане”  и си тръгне, но г-жа Елза го спря неочаквано и го покани на чашка кафе.

- Отсреща има една много симпатична сладкарница, да пием по едно кафе,- предложи преводачката. И виждайки смущението на Еди, побърза да добави. Не се притеснявайте, аз Ви каня. Сладкарница “Дюк де Лорен” си заслужава да я посетим и поговорим. 

     Вече повече от час седяха в уютното кафене, пиха кафе и  ядоха шоколадови пасти “Опера”. Елза разказа за своя живот в София. По мъж тя беше с фамилно име Дердерян. Съпругът й бил син на  собственика на цигарена фабрика “Дердерян” национализирана от комунистите. Еди си спомняше, че като деца играеха карти с корици от цигарени кутии, и там освен “Златна арда”, “Картел”, имаше  “Томасян”, “Тютюнджиян” и “Дердерян”. 

- Да,- каза Елза, Тютюнджиян и Томасян бяха пловдивски арменци, а семейството на съпруга ми имаха цигарена фабрика в София, на булевард Сливница, близо до училището с часовниковата кула. Не си спомням как се казваше тази улица, на баира, който водеше към гарата. Забравила съм. Минаха много години  Еди.

     За първи път тя се обръщаше към него на малкото му име. Тя забеляза очудения му поглед и побърза да добави: “Ние сме почти връстници с Вас Еди”. В гласа й имаше скрита нотка на тъга. Поне така се стори на Еди.

Поприказваха още половин час, станаха, минаха през касата, където Елза плати сметката. Излязоха на улицата и на раздяла тя се усмихна и каза:

- Не се притеснявайте Еди, ще направим така, че да станете канадец. Аз ще превеждам така, че да не могат да Ви откажат статут на емигрант. Намигна му и  с бодра крачка се отправи към дома си, който беше в една от преките на булевард “Куин Мери”.