Дочувах стъпките й, макар да не я виждах наблизо. Ненаситната тишина беше забола знамето си и крещеше в ушите ми, че нейна ще е плътта, от която ще шие чувствата ми. Не пожелавам дори на убиеца си подобен инцидент. Може би грешката беше в това, че заспах на страната, в която все още се чудеха чувства и още тлееше нещо, наподобило въглен. Самотата е първа дружка на тишината, познах я по мириса на бонбони от детската ми наивност, която същата не спираше да троши между зъбите си. Дори да има надежда не мисля, че ще я чуя. Ще видя резултата от невнимателните ми страхове, бутнали я от масата и останалите от нея несглобяеми части. Е, нищо! Нали си имам очи. Какво като едното не различава далечни цветове, а другото не вижда близки форми. Поне си е мое главоболието от объркания мозък. Ще съм горе- долу щастлива ако всичко седи някъде по средата, между близостта и далечината. Тогава почти ще виждам, това което, ако имах щеше да се размие във въпроса "ти ли си?". Но нали не чувам, отговорът ще е ...