ПЕВЕЦЪТ
Нощната тишина бе нарушавана само от една самотна песен. Тя караше хората от квартала да спят, като люляни от приспивна песен. Песента се лееше, като изворна вода, като планински поток, скачащ от камък на камък, като песен на синигер, изливащ, през тази ранна пролет, любовната си мъка.
Във въздуха се носеше упойващият аромат на цъфналите люляци край Перловската река.
Гласът беше топъл като слънчев загар, мек като прясно източена свила и мощен, като вик на индиански вожд. Песента проникваше дълбоко в съня на хората. Те не чуваха, по-скоро усещаха този необикновен кадифен баритон. Усещаха го с душите и сърцата си, усещаха го с изостреното си чувство за красота и съвършенство.
Този анонимен глас, който пееше за любов, за младост и за мечтите си, отекваше особено силно в сърцето на едно младо момиче. Скрито зад плюшените завеси на моминската стая, то поглъщаше всека дума, всеки тон, не само със слуха си, не само със сърцето си, но и с цялото си същество. Тя имаше чувството, че певе ...