12.

„Трябва да кажеш на Юрий.“

Тази мисъл не излизаше от главата й цял ден. Работеше напълно механично и направи няколко глупави грешки, които накараха асистента да й се скара и да я освободи. Останалата част от деня прекара в кафенето, сама, наведена над чашата горещ ментов чай.

Все още не й беше звъннал, но със сигурност вечерта ще дойде у тях. И какво? Не можеше да протака, да се държи все едно нищо не се е случило. Нещата не бяха вече същите. Щеше да го усети. Щеше да се наложи да му каже. И после какво?

Не би трябвало толкова да се страхува. Но тия леденостудени очи! И странния поглед, който й хвърляше, когато беше „жестоко наранен“. Ами пристъпите му на избухване и приказките: „За нищо на света няма да те изгубя! Ти си единствената за мен! Толкова години бях самотен, няма да позволя да ми се случи пак! Никога!“

Тези видения бяха една от причините да се страхува. Имаше обаче и друга. Дали случилото се между нея и Николай беше реално? Щеше ли да продължи или да си остане просто момент на изстъпление от тяхна страна, на обикновен, нищо не значещ израз на натрупано напрежение? Тя никога не се бе чувствала по-спокойна, по-щастлива, повече у дома си, както се чувстваше с него вчера. Знаеше, че бъдат ли заедно, никога вече няма да се тревожи за нищо. Щеше да забрави целия останал свят. Но щеше ли да забрави тази Адриана, с която така дълго беше живяла? Тази, която винаги вървеше с едно стъпало над Николай, чиито гаджета бяха съвършени, която бе предмет на обожание от страна на всички мъже, предмет на завист от всичките си приятелки? Можеше ли тази Адриана да направи Николай наистина щастлив?

Тя вдъхваше парата от чашата си, сякаш така по-лесно щеше да избистри ума си. Телефонът й звънна. Ники. „Ади, трябва спешно да те видя!“ Дълбока въздишка на облекчение се откъсна от устните й – в тона му долови нещо, което сякаш предлагаше изход от неразрешимата ситуация.

Срещнаха се в едно кафе близо до факултета. Когато той влезе, й направи впечатление необичайната бледност на лицето му. Изведнъж високата му, слаба, леко прегърбена фигура й се стори толкова обична и мила, че сърцето й се сгря и не можа да не се усмихне. Той свали якето си в движение и седна на стола срещу нея. Отблизо, лицето й се видя още по-бледо. Гледаше я с потъмнели очи, устните му потръпваха.

Усмивката й веднага угасна.

- Какво става? – попита тя.

- Има ли вероятност Юрий да дойде тук? – промърмори той вместо отговор.

- Ами, не. Още е рано, пък и да не беше, по-скоро би отишъл вкъщи, отколкото тук.

- Добре. – той въздъхна. Поръча си кафе. Разбъркани от вятъра кичурчета тъмнокестенява коса падаха на челото му. Гледаше съсредоточено пред себе си, а обикновено пъстрите му очи зеленееха на светлината, нахлуваща от големите прозорци. Пръстите на ръцете му бяха сплетени и кокалчетата му белееха. 

Тя протегна ръка и я сложи върху неговата. Ръката му беше ледена. Потърси пръстите му съвсем нежно и ги сплете със своите. Почувства как дланта му се стопля. Сложи и другата си ръка върху неговата. Николай я погледна. Слънчевата светлина заискри още по-силно в очите му; заприличаха й на смарагди.

- Толкова ме е страх. – промърмори той.

- За какво? За какво, Ники? – тя стисна силно ръката му – Аз съм с теб.

- За теб ме е страх.

- За мен ли? Защо? Всичко си е наред с мен.

- Не, не е.

И той бавно започна да й разказва за Юрий. Докато слушаше трупащата се ужасяваща информация, Адриана усети как кръвта се отдръпва и от нейното лице. Въпреки това накрая се изсмя.

- Това не може да бъде.

- Защо? Ти познаваш ли го наистина? От колко време сте заедно? Два-три месеца? Какво друго сте правили, освен да . . . – той замълча и погледна за момент в другата посока, после пак обърна очи към нея – Водил ли те е при приятели? Знаеш ли нещо за миналото му?

- Не, но аз . . . виж какво, той не може да е убиец – тя шепнеше.

- Защо?

- Защото не може. Защото го познавам. И защото . . .

- Защото си спала с него?

- Престани!

- Той няма приятели. Няма познати. От години никой не го е виждал с друг човек. И изведнъж се появяваш ти. Казвам ти, това не е случайно. Слушай, за такъв сдържан човек, какъвто е Юрий - човек, който не говори много за себе си, не обича да изразява на глас мислите и чувствата си– кажи ми, нормално ли ти се струва да ти прави подобни излияния в любов, да изпада в изстъпленията, които си ми описвала?

- Какво, искаш да ми кажеш, че ме е лъгал? Това е абсурд, човеко. Сам знаеш колко е вманиачен.

- Именно. Нещо не се връзва. Когато говорих с него, ми се стори толкова спокоен и . . . и пресметлив. А после се държи с тебе като луд. Ади, този човек може да е чувствителен, но в никакъв случай не е тази страстна и невъздържана натура, за каквато ти се представя.

- Значи се е преструвал, това ли искаш да ми кажеш?

- Да, макар че не знам защо. Знам само, че връзката му с теб е не е нормална. Няма да те пусне да си отидеш ей така. Не знам . . . не знам какво цели, но ме е страх, разбираш ли? – той хвана рамото й и така болезнено я стисна, че тя изохка и се дръпна. Той хвана двете й рамена почти отчаяно – Ей, извинявай . . . миличка . . . трябва да ми помогнеш. Трябва да ми помогнеш да разбера дали всичко това, което си го мисля е пълна глупост, или наистина има нещо. Трябва заедно да потърсим нещо . . . някакво доказателство. Ти си постоянно с Юрий. Сам няма да успея да го направя.

На масата настъпи дълго мълчание. Николай хапеше устни, а тя триеше челото си с ръка.

- Николай. – каза тя накрая – Ти осъзнаваш ли какво правиш?

Той отново хвана ръката й.

- Ади, моля те, повярвай ми . . . искам само за момента да ми повярваш, а пък после ако се окаже, че съм луд, още по-добре.

- Не, ти осъзнаваш ли какво правиш? Дори и да има нещо, това не са неща за нас. Има си полиция за тази работа. Не ни трябва на нас да се забъркваме в подобни неща . . . ние . . .

- И какво смяташ да правиш? Той няма да те остави на мира. Ще чакаш да стане нещо лошо ли? Никаква полиция няма да ни обърне внимание сега, защото няма какво да им покажем. Не можем да избягаме от него. Трябва да разберем как стоят нещата. Трябва ни доказателство.

- И как смяташ да стане това? – тросна се тя.

- Трябва да влезем у тях. Да претърсим. Да видим има ли нещо, което ще го свърже със смъртта на Валентина.

- Е това вече е престъпление.

- Не е, ако докажем, че е имало престъпление.

- И смяташ, че ще държи вкъщи, ей-така, кичурчета от косата й и такива работи? Той се е укрил от полицията толкова време, сега ти ще го разкриеш.

- Ти си била у тях. Видяла ли си нещо подозрително?

- Абсолютно нищо.

- Влизала ли си във всички стаи?

- Ами – тя замълча за момент, опитвайки се да възстанови картината на апартамента в ума си – Всъщност в спалнята съм влизала само веднъж. Там никога не стоим. Но там няма нищо за гледане. Едно легло и един шкаф. И един компютър. Ники, казвам ти, че...

- Трябва да проверим. – между веждите му се очерта дълбока бръчка – Трябва да проверим, разбираш ли? Иначе няма да съм спокоен да те пусна да излезеш от вкъщи повече.

- Добре. - каза тя след кратко мълчание – И как?

- Можеш ли да претърсиш спалнята, докато Юрий е в банята?

- Не – отвърна тя бързо – Не мога. Не зная кога ще излезе. И въобще страх ме е да правя такива работи, Ники. Може да ме види, да ме усети.

- Добре.  – той плъзгаше нервно пръсти около чашата си с кафе. - Значи трябва да не е в апартамента.

- Да, трябва да е на работа.

- Въпросът е как ще влезем.

- През комина – каза Адриана – само дето апартаментът е на първия етаж.

- Да, вярно – шегата й явно изобщо не достигна до ума му – Вярно, че той живееше на първия етаж. Мислиш ли, че е лесно да се изкатери човек догоре?

- Едва ли ще е много трудно. – каза Адриана – Има една водосточна тръба, която е много удобна, особено за алпинисти. Въпросът е, че оттам непрекъснато минават хора, пък и той заключва отвътре вратата на терасата – винаги.

- Мисля, че това е най-подходящия начин. – каза Николай, продължавайки да не обръща внимание на полу-шеговития й, полу-подигравателен тон – Да, мисля, че трябва да се изкача по тръбата. Ако му откраднеш ключовете, ще се усъмни веднага. И без това вече сигурно е взел да си задава въпроси с репортера от „24 часа“, дето дойде да ги проверява, след като знае, че аз работя там. Но, както и да е, имаме поне два дни на разположение, преди да стане особено предпазлив, според мен. Мислих и за един друг вариант, но и той не става.

- Какъв?

- Ами слизате долу до колата му и ти казваш, че си си забравила нещо горе, той ти дава ключовете, ти отиваш, взимаш си това, което си забравила, оставяш отключено и се връщаш долу. Като заминете, аз се качвам.

- Е, това не звучи зле. Какво не му е наред?

- Ами после като се върнете, как ще обясниш, че вратата е отворена?

- Ааа, – проточи тя разочаровано – вярно. Ами мога да кажа, че съм забравила да я заключа.

- Такива рискове не поемам. – каза Николай – Не и с тебе. По-скоро ще поема риска да се изкача по онази тръба.

- И да те видят хората. Това е абсурд.

- Ще гледаме да е вечер.

- Как вечер? – попита тя – Имаш предвид, някоя вечер, след като ние с Юрий излезем? Но ние никога не излизаме късно. Най-много докъм осем часа да пием нещо някъде и после се прибираме у тях.

- Е, ти ще го накараш. Ще му кажеш, че ти се ходи на бар. Ще го измъкнеш към десет часа от тях и ще гледаш да не се връща за нищо. Аз ще бъда някъде наблизо и като излезете, ще ми кликнеш. Отивам, свършвам работата и излизам пак по същия начин. Ще ти звънна, като приключа.

- О, Боже! – възкликна тя. Изпитваше едновременно ярост и отчаяние – Вие, мъжете, сте пълни идиоти! Готов си да извършиш някаква абсолютна глупост за нещо, за което почти сигурно не си струва. Като нищо или ще се пребиеш там, или ще те види някой и ще те арестуват; освен това дори не знаеш какво точно търсиш. Дори и да има нещо в апартамента на Юрий, аз съм сигурна, че го е скрил така, че нито ти, нито който и да било друг може да го намери.

- Аз пък не съм сигурен. – Николай я гледаше право в очите – Мисля, че Юрий е доста неразумен човек. Защо иначе ще ти дава знака на Валентина? Откъде може да знае къде ще попадне и дали някой няма да го разпознае? Прекалено самоуверен е. Мисля, че ако отида у тях, почти сигурно ще открия нещо.

- Аз пък мисля, че Юрий ми е дал знака на Валентина просто защото няма какво да крие. – каза тя уморено.

- Ади, – каза той умолително – ще ми помогнеш ли, или не?

Тя се взря в напрегнатите му очи, в бръчките, очертали се на челото и между веждите му, в свитите му рамене, прегърбени под тежестта на тревогата и разбра, че с нея или без нея, Николай няма да остави Юрий на мира. По-добре да е с нея.

- Да, ще ти помогна. – въздъхна тя. Помълча малко, после попита предпазливо – Кога трябва да го направим?

- Колкото е възможно по-скоро. Ако може, дори още днес. Не искам Юрий да се усети какво става. Виж се с него, накарай го да излезете някъде. И после ми кликни, за да знам кога да тръгна. Става ли?

- Божичко. – промълви тя треперливо. По тялото й полазиха тръпки. „Той наистина е сериозен, Боже, съвсем не се шегува!“ – В какво се забъркваме, Ники?

- Нямам представа. Не знам как стана, но се забъркахме. И не можем да оставим нещата така.

- Нямам никакъв опит в тия работи, Ники. Мисля, че просто ще пукна от страх.

- Няма нищо. – каза той – Дръж се както обикновено. Да не мислиш, че мен не ме е страх? Освен това никога не съм се катерил по тръби.

- Какво ще правиш ако някой те види?

- Ами, не знам, ще кажа, че се качвам да сложа някаква реклама. Ще измисля нещо, нали ме знаеш.

И двамата се усмихнаха.

- По-скоро ще кажа, че съм си изгубил ключовете и се прибирам през терасата. – каза Николай – Не се притеснявай.

- Най-добре е да не те види никой.

- Да, ще се постарая. Но ти гледай да го измъкнеш колкото се може по-късно.

Двамата помълчаха малко, после тя премести стола си по-близо до неговия.

- Прегърни ме, Ники.

Той я прегърна и тя се сгуши на гърдите му. Чуваше ударите на сърцето му – сякаш ковашки чук блъскаше по гръдния му кош. Отново сплетоха ръце. Продължаваха да мълчат, Адриана не чувстваше нужда от думи. Искаше просто да затвори очи и никога да не се откъсва от него. Но я беше страх да го целуне.

   Може би поради същата причина той просто я притискаше към себе си без да прави нищо друго. Накрая, може би след десетина минути, Адриана усети, че сърцето му се е успокоило. Николай отметна нежно косата от лицето й.

- Не трябва ли да ходиш на упражнение?

- Изгониха ме. – тя се усмихна – Много ми треперят ръцете днес. Мисля, че е от разните убийци дето се навъртат около мен. Най-добре да се прибирам. И . . . – гърлото й се сви – Юрий може да звънне.

- Да, добре. – той я пусна неохотно – Да те закарам ли до вас?

- Не, по-добре недей. Не е . . . не е безопасно, може да ни види.

Отново замълчаха.

- Значи, днес. – каза тя.

- Днес, да. И колкото може по-късно, нали разбра.

- Да.

- И . . . .Ади . . . вземи това.

Той извади от джоба си един тънък сгъваем нож, с блестяща сребърна дръжка. Когато го отвори, тя видя, че острието е дълго около десет сантиметра. Подаде й го. Тя не направи движение да го вземе.

- Какво е това? – гласът й трепереше.

- Хирургически нож. Не ги ли познаваш?

- Знам какво е. Но защо ми е?

- Просто го вземи. Можеш да си го сложиш отзад в колана. Трудно е да се усети дори на пипане. Да имаш нещо за защита, за всеки случай.

- Ти си луд! Да не мислиш, че ще наръгам някой с него?

- Не можеш ли? Не си ли рязала трупове?

- Ако продължаваш, ще ти отрежа езика! Виж какво, мразя такива работи.

- И аз ги мразя, но понякога се налага. Хайде, взимай го и без повече приказки. После ще ми го върнеш.

- Значи ти обичаш се разхождаш със скалпел в джоба а? – гласът й трепереше още по-силно – Хубаво че ми го даваш, че ако те спипат да се катериш по тръбата с тоя нож на всичкото отгоре. . .

- Подарък ми е от чичо ми. – обясни Николай – Швейцарски е. Нося го навсякъде. Считай го за голяма чест, че ти го давам.

- Да, бе. – тя го сгъна и го прибра в джоба на палтото си – Хайде да ставаме, че напълно ще се психясам вече с тебе.

Навън беше започнало да притъмнява. Небето беше покрито със сребристосиви облаци, които образуваха кръг около светещата с хладна светлина луна. Студът я накара да потрепери и Николай обгърна раменете й с ръка. Притискаше я към себе си, докато стигнаха до колата.

- Хайде, ще те закарам само до спирката. – прошепна той.

- Добре. – тя също шепнеше.

Когато стигнаха до спирката, тя долепи устните си до неговите.

- Обичам те, Ники. Обичам те. – прегръщаше го и притискаше лицето си до неговото – Ние сме луди. Боже, трябва да тръгвам.

- Обади ми се. – каза той и извърна лице, но не преди тя да види сълзите в очите му.