Стоя си вкъщи и често със себе си, та да не кажа винаги, си разговарям. Наум. Навсякъде. Подреждам мисли, докато подреждам дрехи, докато поливам цветята или пия отмарящо, с наслада кафето си в неделя, докато слушам музика, докато рисувам... и така - години. И тъкмо да кажа колко ми омръзна сама да "слушам", изведнъж откри ме един съвсем, съвсем незнаен непознат. Той искаше да слуша (после оказа се, че е добър слушател!) "подредени мисли", а аз, тъй дълго чакала отсреща да седне някоя душа, отворих мен и запрелиствах,  заразказвах му с писма. За всичко, което нося в себе си, за празника като отмине, за делниците, за красива гледка, открила себе си след буря, за чувството, което поражда в този миг любима музика, за вещите, които са около мен и всяка е с историята си и може да разказва, но ще ги чуе само този, който таи в сърцето си по малко "детско" или поне... поне, ако е с пижама на слончета и на сърца, а може (компромисно!) тук-там по някое балонче, облаче, звездичка... После изпращах и отново сядах, защото, пусто, постоянно се случват толкова неща, които очакват да "чуят" за себе си пореден разказ.

Не зная вече колко време изпращам писмата си до моя непознат, за който казвам "не съвсем". Защо е "не съвсем" ли? Защото той познава мен, защото моите истории са в него и, ей така, от непознат, превърнал се е в "не съвсем"...

Доскоро! Бързам! Току-що вятърът събори от раклата една шишарка! Тя търкулна се, разтвори дреха, изсипа дар от семенца с крилца и заговори... Ще запиша каквото казва, интересно е...