Обичам да спя в неделя следобед. Усещането, че почивните ми дни стават три, е невероятно. Или, по–точно, че получавам това, което никой друг не е получил. Минутите, отброяващи преминаването ми в реалността и, успокоена и отпусната, оставам още малко леглото.
Навикът на годините ме отведе в кухнята. Джезве, вода, лъжичка едро смляно кафе. Всеки път си мисля, че, за да е нещо истинско, топлината трябва да дойде отвътре, отдолу. Като огън. И това кипене! Как леко ме понесе с пролетта на село...
Стоях току- що събудена под вишната на двора. Краката ми - затоплени и голи на влажната земя, раменете ми - затоплени и голи, опрени в топки цвят. И някаква свирня. Самоусещане за живот.
Звън. Звън на телефон:
Още няколко дни и ще изкипи всичко.
- Димитър се обажда.
Слънцето ми намигна.
- От Чикаго... от нашето село.
Пчелите се засмяха.
- Не те чувам. Ще набера отново... Писука.
Митака. Млад мъж. Хубав българин. Тръгна да гледа световното по футбол и остана там. Още не се е върнал, само се обажда. ...