Не мога да твърдя, че започнах прочита на "Градинарят и смъртта" на Георги Господинов", без да имам предварителни очаквания към новия му роман. Прочела съм "Физика на тъгата" и "Времеубежище", затова разгърнах първите му страници с  готовност за сериозна мисловноаналитична ангажираност. Огледах кориците (харесах ги), попрелистих страниците, впечатлиха ме качество на хартията и графичния дизайн на текста: шрифт, редова разредка, оформлението на съдържанието в глави и най-вече празните пространства между тях. Чак като затворих последната страница на книгата, осъзнах, че и разказвачът, и читателят се нуждаят от безмълвието на тези бели полета. За мислене в търсене на отговори. Смъртта е едно безконечно питане.

           Не знам дали има друга ситуация в живота, пред която човек да се чувства толкова отчаян, безпомощен и безсилен, колкото, когато се изправи лице в лице със смъртта. Кончината на близък поражда във всеки един от нас тежка, трудна за понасяне скръб, която таим в душите си дълго време. В този роман Георги Господинов разказва за преживяното през последните два месеца от живота на безнадеждно болния си баща. В тези последно споделени дни синът е неотлъчно до баща си – при лекарите в болницата, у дома, стараейки се да облекчи болките на изнемощялото му тяло. Повествованието за случващото се и преживяното в настоящето е накъсано от завръщащите се детски спомени в паметта на автора. Те са пропити със силен емоционален заряд – амалгама, замесена от тихата радост и носталгията по отлетелите безгрижни дни на детството и силната болка и тъга, породени от мисълта за неизбежната раздяла.

        Трудно се диша, когато душата е обзета от тревога и мъка. Синът преживява сдържано и мъжествено предстоящата угроза, ала в последните предсмъртни дни на любимия родител безутешна тъга завзема целия му вътрешен свят.Тогава пространството около него като че ли  се стеснява, страданието започва да го души. Нужен му простор, въздух, за да поразсее и поуталожи загнездилата се в душата му неутешима скръб. Позволява си да поплаче някъде, където никой няма да го види. На улицата, в парка, сред многото други хора болката за малко отпуска пипала.  

             Цялото повествование в "Градинарят и смъртта" е пропито със сдържана болка и тъга. Георги Господин сам определя жанра на творбата като „елегичен роман“ или „елегичен мемоар“. Ако беше включил в нея свои разсъждения за философско-езотеричния смисъл на смъртта, мисля, че произведението би загубило част от своята въздействаща сила. Авторът разказва за смъртта на своя баща със съвсем простички думи. Това е труднопостижимо творческо умение, изискващо съвършена емоционална грамотност. Най-интимните, най-дълбоките ни чувства са нашата човешка същност. Обичта, преживяна искрено и дълбоко, не се нуждае от изразяване с тържествени и високопарни думи. Скръбта приземява.

               В „Градинарят и смъртта“ бащинската обич е представена като почтеност, грижовност, трудолюбие и проявено мъжество пред предизвикателствата на живота. Авторът споделя, че не помни някога в детските си години да е чул от баща си думите „Обичам те!“  или да е бил целунат от него. Причината за тази сдържаност в отношенията между баща и синове писателят търси в устоите на балканджийския нрав, традиции и морал на своите предци. Корените на рода Господинови са от Троянския Балкан. Не знам дали Георги Господинов е признал пред някого, че е наследник и преносител на тази сдържаност, ала тя е втъкана и се излъчва от неговото писано слово, както и при прякото му общуване с журналисти по време на интервюта. На мен специално тази емоционална балансираност и скромност като личностна характеристика – негова и на литературните му герои – много ми допада. За мен това е проява на цивилизованост от висш порядък.

           Романът не обременява читателя със прекалена събитийност. Бих го определила като една сполучливо подредена мозайка от преживявания и спомени от заедността „като за последно“ между баща и син. Времевите реалии в творбата не са линейни. Не бих ги определила и като спираловидни. Фабулата е структурирана по метода "поток на съзнанието". Минало, настояще и бъдеще се вливат в един общ емоционално-мисловен поток, течащ по страниците на произведението. Това е роман за дълбокото вътрешно преживяване на кръвната и духовната връзка между баща и син. Тук образът на бащата не е обграден със сияен ореол, напротив. Той е съвсем обикновен човек, градинарят с тефтера дневник, където прилежно записва кога е садил, прекопал, поливал зеленчуците, кога пръскал и подрязвал овошките в селската си градина. Земеделец, дребен фермер, зает с отглеждане на лук, пчели, буби, той споделя ежедневието си със съпругата си, с коня Кьорчо, със старата биволица, с магарето Пенка и любимото куче Джако. Неговите фермерски идеи и начинания не винаги са увенчават с успех. Не успява да продаде на пазара голямото количество арпиджък, отгледан в имота им. С обичлив хумор авторът отбелязва, че струпаните пред дома им чували с лук изглеждали като Берлинската стена, преди събарянето ѝ. Продукцията загнива и осмърдява  цялото село, но това не обезсърчава упорития селски труженик. Не случайно авторът го нарича "Дон Кихот на селското предприемачество", живял в нечестно време.

          „Колко непритежаващ човек беше баща ми! – възкликва Георги Господинов и добавя – Неговото имане и наследство растеше в градината.“ Трудът, който полага от ранна пролет до късна есен, приведен над пръстта, е олицетворение и символ на смълчана обич. Образът на бащата обобщава присъщата за българина пословична загриженост за прехраната на семейството (да има за децата и внуците ). Не е ли това действен пример за бащина отговорност? Той е и любящият дядо, подкрепящ своя внук гимназист в спортните му изяви като баскетболист. А също и подскачащият на ластик заедно с малката си внучка, едва не се пребил, падайки на цимента. Внуците са неговите ангели хранителни. Той носи техните снимките в портфейла си.

           Бащата е и гражданинът, живял през времето на соца, когато е вярвал, че е щастлив, защото не е знаел, че всъщност е нещастен. Обяснимо е – не е имал база за сравнение на начина си на живот. Накратко, авторът го определя като „стоик, натурфилософ, наивист, вярващ в добродетелта и в природата“, способен да открие възвишеното в делнично и прозаичното. – „Истината е, че трябва да се сади, подрязва, пръска, окопава, плеви. Трябва да обработваме градината си… Моята градина къде е!“ – пита себе си писателят. Градината е една всеобхватна двойствена метафора на жизненото пространство,  обитавано от нас, хората, и на другото пространство, заключено в душите ни. Важни са и двете, а връзката между тях е неоспоримо обусловена. Градина, която не се обработва, тревясва и буренясва, не ражда плод. Човешката душа не е ли като пръстта, като земята? Не е ли и тя градина? Колко простичко е разкрит големият Смисъл на краткия ни човешки живот – да създаваш нещо за другите. Все едно какво. Да се трудиш не с тревогата дали ще спечелиш, дали ще получиш отплата за своя труд, а заради самото съзидание. Народът го е казал с други думи: „Залудо работи, залудо не стой“. Само чрез труда си човекът се уподобява на Бог – твори, създава.

            Бих определила романа като личен, интимен дневник, съхранил по страниците си синовната привързаност, обич, благодарност и признателност на сина към неговия достоен баща. В този „елегичен мемоар“ с непринуден, непретенциозен маниер на повествуване Георги Господинов поставя пред вниманието на читателя един от основните проблеми на човешкото съществуване –  Смъртта като неотменима част от битието. Неумолимият край на всяко начало. Умират растения, животни, хора. Умират звезди, може би и вселени. В настъпващите години на старостта всеки се пита „Как ще умра?“, Как ще се простя с обичните?“. А може би по честичко трябва да си задаваме въпроса, още докато сме млади,  „Как да живея, че да посрещна смъртта достойно?“

              Какво по-достойно и по-красиво може да съществува в човешкия ни свят от това син, дъщеря, съпруг, съпруга, внук, внучка – твой близък да държи ръката ти преди да прекрачиш вратите на отвъдното. Не е ли в това същността на човещината? На истинската обич и признателност в света на все по-заплашително ширещото се отчуждение между хората? – “Няма страшно!“ – шепти умиращия баща в предсмъртния си миг. С тези думи завършва и романът. Да, няма страшно, когато някой държи ръката ни. Не само преди смъртта.

           "Градинарят и смъртта" трябва да се прочете с душа, не само с ум. Той е твърде личен роман. Георги Господинов допуска читателя до най-интимните кътчета на душата с риска да бъде уязвим. Защо го прави? Не мисля, че очаква някакви дивиденти от това. Достатъчно признания е получил не само в България, а и в чужбина, където дописва последните страници на книгата. – „Баща ми никога не е напускал страната...“ – споделя в края на романа, а той, писателят, и неговото слово прелетяха над десетки граници. Вероятно осъзнава, че наследеното от баща му е и в художественото му слово:  в неговите стихове, есета, разкази и романи. Няма как да станеш голям писател, ако не си и голям човек. Душевност, ценностна система, наследени добродетели…, все нашенски неща. Отрича ли глобализмът традициите или …. им отваря широко врати към света на другите?  

          Коледа е! Семейството празнува, но единият стол е празен. Въпросът, който преди два месеца бащата е задал на онколога, е „Докторе, ще мога ли да събера децата за Коледа?“ Смъртта по-силна от обичта ли е? Защо ни разделя от обичните? ...... Бащата не присъства вече във видимия свят. Отиват си с него още много светове, но не и този, в който той остава във вечността на спомена. До следващия танц на смъртта.

          „Да разкажеш за една смърт е по-лесно от това да я преживееш.“ – казва Георги Господинов. Може би... И още –„Само там, в детството, сме практически безсмъртни. В защитената територия на детството не се умира.“ – Но порастваме, ставаме бащи и майки, баби и дядовци и … се завръщаме. Някъде? Къде? Защо? – питане по свечеряване на тихналък, там в градината на село. Отговор няма.

Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите.

&

          Да си призная, не бях се замисляла досега как тъгуват мъжете. Дали преживяват със същата дълбочина и сила, като нас жените, страх и тревога, болка и тъга, безнадеждност и покруса. Дали плачат? След като изчетох „Градинарят и смъртта“, разбрах. Мъжете също плачат. Как? Мъжествено. Без сълзи. Съвсем тихо. Само с душа.  

Самадхи