Плачът на ангелите - надеждата

Часът беше около 1 през нощта. Момичето се събуди, облече джинси и вълнен пуловер, обу си кецовете и излезе. Духаше силен вятър и бе студено. Уличните лампи не светеха, единствената светлина идваше от пълната луна, която се извисяваше високо в небето. Заобикалящите я звезди мъждукаха между облаците сякаш искаха да кажат нещо.

         Тя вървеше в тъмнината без страх. Крачеше уверено с високо вдигната глава и пълни със сълзи очи, в които се отразяваше плашещ гняв. Никога не е била тъй уверена. Продължи около 10 минути след което спря, седна на тротоара и се втренчи в отсрещния орех. Гледаше голите му клони, разлюляващи се от вятъра и си спомни един момент.

Момичето още беше дете, около 5 годишна възраст. Опитваше се да се покачи на дървото, но не достигаше даже ниските клони, за да се хване за тях. Скачаше, опитваше отново и отново, но без успех. Докато в един момент не усети две ръце, които я хванаха през кръста и я покачиха горе. Бяха ръцете на баща и. Тогава тя за пръв път видя света от високо.

Споменът беше ясен, все едно се бе случило вчера, а всъщност преди 13 години. Тя се усмихна, покачи се на дървото, както когато беше малка. Този път се покатери най-горе. Гледаше, взираше се в тъмнината, но не виждаше нищо. Вдигна глава на горе, погледна луната, после звездите и слезе. Продължи по пътя си тъй уверена както преди малко, но с една разлика. Очите и се насълзиха още повече. Стъпваше бавно по прашата улица. От време на време поглеждаше към небето сякаш чака нещо. И докато се усети вече стоеше пред голяма желязна врата. Побутна я леко за да провери дали е отключена. За неин късмет беше отключена и влезе. Студени тръпки преминаха през цялото и тяло. Намираше се в гробището. Тръгна по алеята, преброи единадесет гроба и се спря до дванадесетия. Изправи се пред него, огледа внимателно надгробния камък, заобиколи го и седна. Прегърна студената мраморната плоча и се разплака. Целуна я, подпря глава на нея, избърса парещите сълзи и заговори.

- Здравей, татко. Отново съм тук при теб. Знаеш ли какъв ден е днес? Да, моят рожден ден. Днес ставам на 18. Би трябвало вече да се държа като жена, но не мога. Докато идвах тук, в мен отново се върна онова малко и наивно момиченце. Онова беззащитно дете, което търси мама и татко за подкрепа. Опитвам се да го прогоня, но не мога. Сега би трябвало да спя и да се вълнувам за празника, нали вече съм пълнолетна. Но когато се събудих ,първата ми мисъл беше, че трябва да го отпразнувам с теб. И тъй като не мога, реших да дойда, за да те навестя. Може да си в пръстта, но това не значи, че ще те забравя. Ти си ми най-добрият приятел. Защо си отиде?

Момичето отново се разплака и стисна силно надгробната плоча. Бащи бе починал точно преди 1 година. Тя не можеше да преживее загубата му. Липсата му се усещаше във всеки момент. Сълзите не спираха да текат по милото и лице. Зелените и очи пареха от нестихващата болка. Ръцете и бяха вледенени, но не пускаха мраморния камък. Търсеше сили да продължи напред, но не успяваше. Всячески се мъчеше да преживее загубата. Опитваше се да повярва в нещо, за да продължи, но уби... Бе загубила вярва във всичко и всички. И сега чакаше знак, че може да продължи, и че бъдещето я очаква. Точно в този момент заваляха ситни капки дъжд. Плачат ангелите, съпричастни с болката и. Ромолеше тихо и спокойно, отмивайки безнадеждността в сърцето и. Небето бе прорязано от светкавица. Чу се силен гръм... и валеше. Душата на момичето бе токова чиста и непокътната, че ангелите не се задържаха. Тя бе тъй мила и добра, толкова чистосърдечна, а Бог я наказа незнайно защо. Но тя не беше сама, херувимите бяха до нея. Може би тя усети присъствието им и се успокои. Вече се зазоряваше и първите петли запяха, а дъждаът вали ли, вали. Момичето се изправи и целуна за последно надгробната плоча. Каза „Сбогом” и си тръгна.

Вървеше по същия път, а дрехите и бяха мокри. Бе вледенена от студ. Мина отново покрай онзи орех и пак се качи  на него. Седна на един от клоните и зачака изгрева. Слънчевите лъчи надничаха зад хоризонта. Светещият диск се показваше бавно така, както бавно се връщаше усмивката на момичето. Когато слънецо изгря, тя слезе от дървото, усмихна се широко и се прибра у тях. Преоткри вярата в доброто и надеждата. Бъдещето беше пред нея и я чакаше с широко разперени ръце, за да я притисне в прегръдките си. Тя се превърна в жена. Това беше най-хубавият рожден ден.