Самота. Инжектирана във вените ми плексигласова самота.
Аз съм една неудачница. Чувствам се толкова нелепо. Хората идват и си тръгват от живота ми с превишена скорост. Аз съм прашна улица, по която минават коли. Аз съм спирка, на която никой не чака. Аз съм малка планета, а хората се завъртат около орбитата ми за части от секундата и после изчезват, без дори да имам време да разбера. А аз просто ги наблюдавам в краткия им престой. Понякога си спомням за тях и плача. Понякога се усмихвам.
Питам се не искаш ли да останеш още малко. Просто така да поговорим, за да ти разкажа моята история или да се превърна в слушател на твоята? Не искаш ли някой път да закусим и да пием по кафе? Всъщност не обичам кафето. Обичам само плътния му аромат и спомена. Чудех се дали не искаш някоя вечер да излезем заедно и да погледаме звездите или просто да се поразходим? Или да заспим един до друг, тогава когато сме най-сами? Не искаш ли да ме докоснеш и да ме обичаш за мъничко?
Не искаш ли просто да останеш ...