Сутрин.
Забързани хора в сиво ежедневие.
Вглъбени в телефони, проблеми, неслучвания, несбъдвания.
Минусови температури (навън и в душата).
Дядото на спирката, който вади хляб от джоба на якето си и храни гълъбите.
Бабата, която стои до него и събира попадналите на улицата късчета, и ги хвърля обратно на тротоара, за да не блъсне някоя кола някой от гълъбите борещ се за храна.
Оцеляване.
Скреж по тревите и кучетата, тичащи по поляните, и разхождащи стопаните си.
Слънце.
Усмивка.
Ти.
Усещането за свобода и спокойствие, когато ходим по павираните пловдивски улици, без да бързаме, и понякога без да знаем накъде отиваме.
Всеки път предлагам да пусна GPS-а на телефона, но винаги си оставам само с предложението. Истината е, че обичам да се губя с теб, загубила представа за времето и потънала в дълбокото на гласа ти, и това, което ми казваш, както и в тишината на забързания, понякога шумен, но така любим град.
Чувството на завършеност и пълноценност, което ме изпълва, докато вървим по главната, ядем най – вкусния сладолед, и си създаваме спомени, докато живеем.
Неделя сутрин е.
- 3 градуса е и хората вече са се впуснали в пулса на забързания град.
Мъгливо и мрачно е, но грее слънце в душата, защото знам, че докато изписвам редовете си до теб, и пия кафето си, ти също пиеш своето и посрещаш света.
Усмихната, силна, смела и борбена.
Послепис: Не е нужно да пием заедно кафето си на терасата ти. На едно сърце разстояние сме. Споделенос(ТИ)