- Пак ли я зяпаш?
Седеше вътре в ресторанта с приятеля си и отново беше вперил поглед в гърба ú.
- Нали ги беше отказал? - Николай посочи с поглед запалената цигара в ръката му.
- Аха... - и кимна утвърдително с глава.
Приятелят му го погледна учудено:
- Аха, че зяпаш или аха, че си ги отказал.
- Аха, че бях ги отказал - уточни Андрей като наблегна на "бях". - Разбра ли как се казва?
- А трябваше ли? Ти не се ли запозна с нея? Мисля, че ви видях да разговаряте.
- Ако три изречения могат да се нарекат разговор...
- Понякога стигат.
- Понякога, но не и в този случай. Не пожела да ми каже името си.
- Не пожела да ти каже името си?! Защо?
Андрей вдигна недоумяващо рамене.
- Не зная. Каза, че нейното име нямало значение...
- Нямало значение?! За какво?
- От къде да знам! Избяга...
- Избяга?!
- Стига си повтарял! Избяга... Не в буквалния смисъл на думата - поне не тичаше. Просто, когато седнах на пейката, тя стана, извини се, пожела ми приятен ден и си тръгна.
- Тръгна си?!
- Ти нямаш ли си собствени думи, та все повтаряш моите? Тръгна си,... прибра се в хотела. Преди малко дойде да обядва... - говореше бавно и натъртваше всяка дума.
- И ти си нервен от това? Сигурно е огладняла... - в гласа на Николай се прокрадна ирония.
Андрей погледна учудено приятеля си. Забеляза усмивката му и разбра, че се шегува с него.
- Като си толкова нервен от факта, че ти е избягала, - продължи в същия тон Николай - защо не опиташ сега? Не вярвам да зареже обяда си и да побегне отново.
Андрей се вгледа в човека срещу себе си. Бяха приятели от деца и знаеше, че го занася, но идеята му хареса. Трябваше му само повод. Сети се:
- Ти нали за тази вечер беше организирал някакво събиране? - И след като приятелят му продължаваше да го гледа с очакваща и все още иронична усмивка, допълни. - Партито де, ... знаеш, че не обичам тия нови префърцунени думички... Много претенциозно ми звучат.
- Ако имаш предвид онова парти, на което не искаше да идваш,... да - тази вечер е. - Николай вече открито се смееше и проследил погледа на Андрей, който отново се беше насочил към жената, попита: - Да не си си променил решението?...
- А ако я поканя?... - сякаш не чул въпроса, отговори с въпрос, но като че ли по-скоро питаше себе си.
- Ами, покани я. Стига да не ти избяга пак.
- Я не ме поднасяй! - разсърди се на шега Андрей.
- Ха, ако съдя по поведението ти, то ти, приятелю, яко си поднесъл. Не съм те виждал такъв от ... - каза и внезапно млъкна, замисли се. Усмивката му угасна. След кратка пауза продължи: - Като че минаха години от тогава... - думите му излязоха с въздишка.
Очите му съсредоточено се спряха на Андрей. Мислеше за бившата му съпруга и за това какво му беше причинила. Знаеше колко "луд" може да бъде приятелят му, когато се изправеше пред някакво предизвикателство. Винаги влагаше невероятна страст в нещата, които вършеше, макар че за хората, които не го познаваха добре, изглеждаше прекалено уравновесен, понякога дори студен.
Нещо се беше пречупило в този мъж преди три години, когато жена му го напусна и замина в чужбина с децата. Тогава цялата му "лудост" не можа да му помогне и той се остави на течението. Не вярваше, че толкова силен характер като неговия, може да се пречупи, но явно ударът бе много силен. Работеше, пътуваше и така виждаше децата си от време-навреме. Имаше някакви приятелки около себе си, даже последната се задържа учудващо дълго за няколко месеца, но само толкова. Беше започнал да се отдалечава от приятелите си и Николай усещаше, че нещо не е както трябва. Бяха приятели от деца и беше, може би, единственият, който го познава добре, а напоследък бе започнал да се държи прекалено резервирано дори с него. Нямаше я присъщата му страст. И след като беше полудувал известно време след развода, живецът му сякаш бе изчезнал.
"Дали пък не остаряваме? - запита се. - Точно пък Андрей ли? Лудата глава на випуска?..." - Беше го видял как се затваря в себе си и се отдалечава от всички, но не знаеше нито какво да направи, нито как да му помогне...
Пак го погледна и видя оня, негов си, неповторим израз, характерен за стария Андрей - котарак надушил прясно мляко. Пламъчето се беше върнало и това зарадва Николай, но на глас каза само:
- Не си изгубил формата си...
- Съмнявал ли си се в мен?
- Напоследък бях започнал не само да се съмнявам. - И изрече сериозно: - Не мислех, че някога ще видя този израз отново. - Навдигна се от мястото си и докато ставаше, допълни: - Успех, приятелю, надявам се, че довечера ще ви видя двамата заедно! Гледай да не ме разочароваш!
- Предизвикваш ли ме?
- А има ли нужда да те предизвиквам?
- Не. Онова червенокосо предизвикателство за сега ми стига.
Андрей също стана и се запъти към жената.
* * *
- Може ли? - гласът и сянката паднаха едновременно върху масата.
Погледна нагоре и позна мъжа от парка. "За вълка си мисля и той в кошарата" - перифразира известната поговорка. - Не можа ли да изчака поне да си изям сладоледа!"
- Моля, заповядайте - жената посочи с лъжичката стола до себе се. - Не се отказвате лесно, нали? - Гребна лъжичка сладолед и бавно го поднесе към устните си. Умишлено не свали поглед от него, докато той сядаше и съвсем преднамерено старателно облиза ледената сладост.
"Този път май ти се смути, приятелю..." - Андрей гледаше като хипнотизиран как изяжда сладоледа.
Анна гребна нова лъжичка от пухкавия леден крем и я протегна към него:
- Искате ли? - изрече усмихната. Погледът ú стана котешки.
- Да. Благодаря... - отговори на усмивката ú Андрей. - "Бива си я!" - Лапна крема от лъжичката и докато ú я връщаше, добави: - Харесва ми.
- Ами, поръчайте си тогава - предложи със смях тя и продължи с десерта.
- Няма да е същото - в гласа му звучеше интимна нотка.
- А защо не? - повдигна едната си вежда все така усмихната, но в гласа ú звучеше предизвикателство.
"Тя май ми се подиграва!" - помисли Андрей, а на глас каза:
- Нима доктор Уотсън не може да се досети?
- О, не... Разгадаването на загадки е работа на Шерлок Холмс.
- А има ли някаква загадка, с която той да се захване?
- Не. - Гласът ú прозвуча по-остро, отколкото би ú се искало. - Не мисля... По-скоро доктор Уотсън би искал да разбере на какво дължи повторния Ви интерес?
- Нямам си дама! - изтърси направо той. - За тази вечер...
- Моля? - погледна го стъписано тя.
Реши да рискува.
- Трябва ми дама... за тази вечер...
- И решихте, ей така, да протегнете ръка към първата срещната? - попита иронично, но в очите ú нямаше никакъв смях.
- Не бих се изразил точно така.
- А как бихте се изразили? - В тона ú имаше някакво острие, но той или не го забеляза, или отново реши да рискува.
- Ами, да речем, че съм бил впечатлен от една червенокоса жена и виждайки, че е сама, съм пожелал да я поканя да ми бъде дама,... още повече, ако съм предположил, че не е ангажирана... в момента...
Надяваше се тя да потвърди предположението му, но вместо това чу:
- Има ли, обаче, значение дали нейното желание съвпада с Вашето? - гласът ú беше станал леден. От шеговитата атмосфера преди малко не бе останала и следа.
- Да. - Разговорът отиваше към провал.
"О, не, няма пак да ми избягаш..." помисли си. Трябваше да направи нещо.
- Не съм си и помислял да се натрапвам - прозвуча като оправдание. - Съжалявам, ако съм Ви обидил...
Изглеждаше смутен и объркан. Може изобщо да не е предполагал, че ще я засегне, пък и надвисналото напрежение не ú харесваше. Реши да му помогне.
- За сега не сте, но, ако Ви бях оставила да продължите, можеше и да го направите... Да предположим неволно - допълни, като се усмихна.
- И как предлагате да продължа, за да не се стигне до това?
- Ами, като начало да си поръчате сладолед. Яде се бавно и дава възможност да се мисли преди да се каже нещо излишно... Пък и действа охлаждащо.
Андрей я зяпна учудено. Върна предишния шеговит тон с такава лекота, но не пропусна да му покаже, че има и нокти.
"Да, но понякога и доста възбуждащо... Млъквай! - каза си, - Не дърпай дявола за опашката!" - а на глас попита с преднамерено невинен израз:
- И след като си поръчам сладолед, може ли да се върнем на моя проблем?
- А какъв беше той?
- Не споменах ли, че се нуждая от дама за едно парти тази вечер.
- Ооо, обичате да дърпате дявола за опашката! - Стрелна го с поглед тя, сякаш бе прочела мислите му преди малко. - И в какво ще се изразяват задълженията на тази дама за вечерта?
- Нищо особено. Да ме придружи на партито, да танцува и разговаря с мен,... изобщо да ми прави компания - замълча.
- И само толкова?
- Само толкова... - И след като тя не каза нищо, сложи ръка на сърцето си и добави. - Заклевам се.
- Не е необходимо. Повярвах. - Изражението на лицето му я накара да се разсмее.
Мъжът си отдъхна облекчено и може би малко театрално, но това ú хареса. Проследи с поглед как извика сервитьора и си поръча сладолед.
- Искате ли още един ... - тя поклати отрицателно глава. - за компания?...
- От сега ли започваме? Мислех, че става въпрос за довечера?
Това го разсмя. Тази жена определено беше забавна и все повече му харесваше.
- Какво лошо има в това да потренираме?
- Нищо, но не си спомням да съм дала съгласие дори за вечерта?
- А ще го дадете ли? - гледаше я така, сякаш това за него беше много важно.
- Ще си помисля, но съм любопитна да разбера на какво дължа избора Ви.
- Не ми се беше случвало три пъти за един час да се сблъскам с една и съща жена и тя да не ме забележи. - Преувеличаваше за сблъскването, но тя не го знаеше.
Беше неин ред да го зяпне учудено:
- Три пъти ли? Даже не съм Ви забелязала!
- Е, нали точно това казах и аз. Плюс това, по-късно казахте, че заслужвам одобрение...
- Да. Май, казах нещо такова - прекъсна го тя. - Изглежда, трябва да благодаря за поканата на накърненото Ви мъжко его, или може би трябва да добавя и ... огромно?
- Не, не - отрече бързо Андрей и реши да смени темата. - Но съм любопитен да разбера името на жената, която може да гледа през мен като през стъкло... - и след като тя замълча, продължи: - или трябва да я наричам Червенокоска?
Жената го изгледа учудено.
- Така ли ме наричате?
- Да и мисля, че е ясно защо.
- А ако ме наричате Анна по-неясно ли ще бъде? - Очите ú се смееха.
- Не, стига да е истинското Ви име.
- А защо да не е?... Нали това искахте да разберете?
- Исках да го разбера още в парка. Защо не ми го казахте тогава? - в гласа му имаше някаква странна топлота.
- Тогава не ми беше до каквито и да било разговори и запознанства?
- А сега?
Анна замълча. Не... Не можеше да му каже нищо повече. Още не беше готова да разговаря за себе си. А и не смяташе, че точно той е човекът, с когото да сподели личните си неща.
- А сега ... е време да се прибирам - каза решително тя след кратка пауза.
- Пак ли?
- Какво пак?
- Бягате?
- Аха, Шерлок Холмс се завърна отново! Не, не бягам. Просто се чувствам уморена и натежала от храната,... а и слънцето ме напече. Бих искала да се прибера и да си почина. Може би да почета книга или просто да поспя.
- А довечера?
- Какво довечера? - нарочно го подразни, като се направи, че е забравила изненадващото му предложение за вечерта.
- Ще ме придружите ли? - вече не се усмихваше и гласът му бе станал напрегнат.
- Съжалявам, но не съм сигурна, че искам да бъда на каквото и да било събиране...
Андрей я прекъсна бързо, недавайки ú възможност да продължи:
- Значи, трябва да дойдете, за да разберете.
- ... А и не си спомням дали съм предвидила тоалет за подобни случаи - продължи тя, без да обръща внимание на думите му.
Имаше, разбира се, та коя жена тръгва където и да било, без поне един официален тоалет.
- Това изобщо не е важно. Дори и така да дойдете, за мен няма да има значение...
- Да, но за мен ще има.
- Значи ще дойдете?
- Винаги ли сте толкова напорист или моят случай е някакво изключение заради трите пъти?
- Трите пъти ли? - изгледа я недоумяващо.
- Нали преди малко казахте, че сте решил да ме поканите, само защото на три пъти не съм Ви забелязала. Заради тях ли е тази настойчивост?
- И да, и не. - Видя въпросителния ú поглед и продължи. - В началото, може би, това беше причината. - Знаеше много добре, че не е вярно, но не беше времето да си признава. - Сега съм убеден, че ще ми е по-приятно да бъда на партито с Вас, отколкото сам, а смея да се надявам, че и на Вас няма да Ви е скучно. Приятелите ми са интересни хора... Мисля, че и Вие имате нужда от малко развлечения.
- Дала ли съм повод да си мислите това?
Отново беше настръхнала, готова да дере - за сега само с глас.
- Хей, не настръхвайте! Не съм искал да Ви обидя. Винаги ли си пускате ноктите, когато някой се опитва да прояви малко загриженост или само аз съм щастливият избраник? - Трябваше да внимава с тази жена. В някои моменти имаше чувството, че е опасна като дива котка. Или беше прекалено наранена от някого, или бе прекалено независима, но и в двата случая, трябваше да бъде много предпазлив, за да не я обиди с някоя необмислена дума.
- Да не би да не можете да понесете някое и друго одраскване? - погледна го с насмешка.
- Преживявал съм и по-тежки неща, но точно сега не ми се носят драскотини.
- Някоя и друга няма чак толкова да Ви навреди. Може даже да Ви придаде по-мъжествен вид. - Не искаше нито да го обиди, нито да го предизвиква, но думите сами се изплъзнаха от устата ú. Почувства се неловко от грубостта, която изтърси, но стана някак от само себе си. Вече съжаляваше, че ги каза, но не знаеше как да се извини.
Андрей я изгледа невярващо - наистина си беше пуснала ноктите.
- Това трябваше ли да ме обиди? - попита предизвикателно той.
- Не, съжалявам, понякога съм малко рязка. - Реши да се пошегува със себе си. - Изглежда слънцето ме е напекло повече, отколкото предполагах. Време е да си вървя.
Прие думите ú като извинение и решил да не изтърве момента, попита направо:
- Какво ще кажете да Ви взема довечера в седем?
- Да ме вземете ли? Партито не е ли тук в хотела?
- Да, тук е и ще започне в осем. Искаше ми се малко да се поразходим преди това. Какво ще кажете?
- Да. Добре. В седем. - Съгласи се набързо тя и стана от масата - опасяваше се да не изтърси още някоя глупост, ако остане повече.
- Да те изпратя ли до стаята? - ставайки, я попита Андрей. Неусетно или пък нарочно беше минал на ти.
- Да ме изпратиш ли? - погледна го объркано тя, без да забележи, че също е скъсила дистанцията. - Защо? Да не мислите, че ще се загубя? - погледна го недоумяващо, отново настръхнала и включила отдалечаващото "ви".
"Уплаших ли я? Какви ли мисли ú минават през червенокосата главица?"
- Най-малкото за да разбера откъде трябва да те взема? - тонът му беше успокоителен.
- Ааа, това ли? - и махна с ръка. - От 203 стая.
Разделиха се на стълбите на втория етаж. Не я изпрати до стаята, но стоя на стълбите, докато тя отключи. Преди да влезе, Анна му махна неангажиращо с ръка.
Затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея.
- В каква каша се забъркваш? - попита се на глас, като се опитваше да се овладее.
"Защо пък да е каша?" - отговори си сама, докато се събличаше.
Взе първата ú попаднала книга, пъхна се под завивките и се опита да почете. Само се опита...
От няколко минути държеше книгата пред очите си, но не беше прочела и една дума. Мислите ú се връщаха към приключилия преди малко разговор и към мъжа, с който го беше водила. Защо изобщо трябваше да приема? Не беше дошла да флиртува, беше дошла за друго...
"За друго ли?"...
А за какво по-точно беше избягала панически от в къщи?...
"Нали, когато бягаш от нещо, не търсиш друго?... Или пък точно това правиш?"
Беше объркана...
"А защо да не се оставя на течението, пък да става каквото ще?..."
"Дали щеше да си мислиш така, ако не беше толкова привлекателен - бодна я някакво гласче в нея. - И какво друго знаеш за него, освен че се казва Андрей и е привлекателен?"...
Нищо. Нищо не знаеше... А беше ли необходимо за сега да знае повече? ...
"Алоооо! Я се спри! Човекът те покани само на парти за тази вечер, утре може и да не го видиш повече!"
Усети как точно тази мисъл никак не ú хареса. Погледна часовника. Беше само три следобед. Искаше ú се вече да е седем. Опита се да се отпусне и да заспи, но така и не успя.
"Не можеш да четеш, не можеш да заспиш, даже не ти се лежи.... Я си вземи един студен душ за да се успокоиш!" - но знаеше, че и това няма да помогне.
"Ти да не се готвиш да се влюбиш отново? - попита същото онова гласче. - Карай по-полека, моето момиче, дали утре ще го видиш или няма, не е толкова важно. Така или иначе след няколко дни си заминаваш, ако даже децата не те пришпорят да го направиш по-рано!"...
Реши да стане и да си приготви нещата, но до седем имаше цели четири часа. Влезе в банята и полежа известно време във ваната отпусната и замислена. След като реши, че достатъчно е киснала във водата, без това да ú се отрази успокояващо, се изкъпа старателно, като си спести студения душ - вече беше убедена, че няма да разхлади мислите ú. Седна пред огледалото и започна да се гримира. Знаеше, че с това може да "убие" поне два часа, особено когато иска гримът ú да е перфектен. Извади на тоалетката всичките си шишенца, тубички и кутийки, подреди ги пред себе си и старателно започна да нанася крема.
Гледаше се и мислено разговаряше със себе си.
"Иска ти се да го впечатлиш ли?"...
Всъщност, откакто се прибра в стаята, не беше преставала да си говори сама.
"Иска ми се!" - отговори ú образът от огледалото.
"И какво очакваш?" - попита го.
"Нищо. Трябва ли да очаквам нещо?" - отражението ú се усмихна лукаво.
"И за това ли толкова старателно се гримираш?" - обади се ироничното гласче от нея.
"И защо да не се гримирам старателно? Коя жена се отказва от това да изглежда привлекателна?... Нали на това се крепи цялата козметична индустрия?" - изражението на огледалния образ стана невинно.
"Аха, и ти се грижиш тя да не фалира? - контрира я гласът в нея. - Да не си мислиш, че си още на двадесет години?"
"Човек не беше ли на толкова години, на колкото се чувства?" - повдигна вежди отражението.
"Хей, я се осъзнай, на двайсет години е дъщеря ти! Време е да се събудиш! Няма да ти е за пръв път, ако се разочароваш отново... Знаеш, че не дойде тук за приключения. Избяга от всички,... от децата, от работата, от приятелите си. Искаше да размислиш на спокойствие, не да се втурнеш в някаква авантюра!"...
Остави тампона, с който нанасяше поредното мазило по лицето си и се замисли. Всъщност, защо беше хукнала така изведнъж? Не беше ли ú омръзнал еднообразният ритъм, който си беше наложила - от работа - в къщи, от вкъщи - на работа? Деца - работа, работа - деца. Между тях пазаруване, готвене, телевизия и нищо повече. Нищо лично, като изключим това, че и децата, и работата ú си бяха нейни, лични.
Вече не беше убедена, че е дошла само за да избяга надалеч от всички. Може би, вътре в себе си се е надявала на нещо такова... На нещо, което да я измъкне от сивото, скучно ежедневие, дори само за няколко дни. Сега още повече се надяваше...
- Каквото има да става, ще стане! - каза на глас и продължи да се гримира.
* * *
Андрей я водеше право към колата. Отключи с дистанционното и отвори дясната врата, като с елегантен жест я покани да влезе.
Анна се двоумеше. Не беше ú споменавал, че разходката ще е с кола. "И то каква кола!" - помисли си. Безспорно беше от скъпите и мощни коли, но каква? Не би могла да познае. Това беше най-слабата част от знанията ú. Никога не успя да се научи да разпознава колите. Е, може би по емблемата, но щеше да изглежда смешна, ако мине пред или зад колата, за да разбере. Предпочете за сега да си остане в неведение, отколкото да се подложи на евентуален присмех от негова страна. Все пак, ако го направеше, трябваше да му обяснява какво и защо гледа.
- Няма ли да ми се довериш? - Неправилно беше изтълкувал колебанието ú. - Наблизо има едно невероятно заливче, което искам да ти покажа.
Тя посочи дългата рокля, сандалите си на висок ток, след това неговите дрехи и със смях го попита:
- Мислиш ли, че облеклото ни е достатъчно подходящо за въпросното заливче?
- Убеден съм - кимна с глава, а очите му заблестяха от смях.
Имаше невероятни очи - с много ситни бръчици, сякаш цял живот само се е смял и от това са се получили. "Слънчеви" бръчици, така ги наричаше Анна, на чието и лице да ги видеше. Не винаги, обаче, бяха на лицата на "слънчеви" хора. Този път се надяваше да са на лицето на "правилния" човек.
- Ще тръгваме ли?
- Да. - Хвана с елегантен жест дългите поли на роклята и седна в колата.
Андрей заобиколи, седна до нея, погледна я все още със същата усмивка и потегли.
- Казах ли ти, че си невероятно красива!?...
- Няколко пъти отвърна Анна смутена от комплиментите му и неподправеното възхищение в очите му. След това се огледа.
Явно пътуваха на юг, защото морето остана от лявата им страна.
- Далече ли е?
- Притесняваш ли се? - погледна я въпросително за момент и отново впери поглед в пътя.
- Не, просто съм любопитна.
- На около петнадесет минути път с кола - и уточни: - Ще ти го покажа отгоре, от пътя. Има скали, от които заливчето се вижда цялото. Някой път ще те заведа долу да го видиш.
"Някой път ли? Дали изобщо ще има друг път? - в мисълта ú нямаше нито съжаление, нито надежда - беше си най-обикновен въпрос. "Защо мъжете толкова обичат тези думички "друг път..."?..."
Беше се умълчала и гледаше право пред себе си. Дали пак не беше избягала някъде?
- Защо се умълча?
- Мислиш, че трябва да ми е лесно да говоря ли? - с мъка се откъсна от мислите си.
- Не, но, ако имаш какво да кажеш, защо не го направиш?
- Виж, Андрей, съгласих се да дойда с теб на партито, - Гласът ú звучеше приглушено, имаше някаква стаена болка в него. - и да се поразходим, но не мисля, че съм готова да споделя с теб това, което мисля, още повече, че то е твърде лично. - Погледна го. Беше стиснал устни и скулата му потрепваше. Гледаше съсредоточено напред. Очите му вече не се смееха, "слънчевите" бръчици бяха изчезнали. Не. Там си бяха, но в момента изобщо не бяха "слънчеви".
- Смяташ, че се познаваме твърде отскоро, за да го направиш ли?
- Не. Не ме разбра правилно. Това няма нищо общо с теб или с краткото ни познанство. Просто не съм готова да говоря за себе си... Все още,... особено сега...
- Какво му е на сега-то? - попита малко по-остро той.
- Моля те, не се обиждай, ти не си причината - гласът ú прозвуча умолително и притеснено. - Свързано е с важна част от моето минало,... съвсем близко... и болезнено при това - допълни почти шепнешком.
- Загубила си някой близък?
- Може и така да се каже, - тихо отговори Анна и доуточни: - макар че си е все още жив и здрав.
- Нещо свързано с липсващата халка ли?
Анна само кимна с глава.
- Развод ли? - в гласа му имаше и въпрос, и съчувствие.
- Да - гласът ú беше станал съвсем глух.
- Почти пристигнахме - изрече Андрей за да смени темата. Пак беше спуснала някаква преграда между тях - уплътнен въздух от стаена, лична болка. - Зад този завой,... виждаш ли скалите в ляво от пътя?...Там е.
Само след минута-две стигнаха. Спря колата в крайпътната отбивка, отвори вратата и ú подаде ръка да излезе.
- Благодаря.
- Ела - в гласа му имаше невероятна топлина и нежност. Поведе я към скалите, придържайки ръката ú. - Погледни, не е ли красиво?
Анна занемя. Заливчето беше възхитително. Мястото, на което стояха, беше десетина метра над него. Анна се облегна на скалата зад себе си и се загледа с възхищение надолу. Беше малко, закътано заливче. Слънцето беше слязло ниско и косите му лъчи и надвисналите скали хвърляха причудливи сенки върху малкия плаж. Водата изглеждаше изумрудена. Няколкото малки дървета и храсти оттук, от скалите, приличаха на тъмнозелени купчинки. Беше невероятно...
- Красиво ли? - отговори му с въпрос. - Приказно е!... От морето сигурно прилича на картинките в онези стъклени и пълни с вода преспапиета.
- Да, прилича. Трябва да го видиш откъм морето, когато изгрява слънцето!
Погледна я. Очите ú блестяха от някакъв вътрешен огън, а залязващото слънце правеше косата ú да пламти като запалена. "Огън в косата!" - пак го обхвана чувството, че я е виждал някъде преди, но паметта и този път не му помогна.
- Обичаш ли морето? - въпросът се изтръгне неволно от него, но реакцията ú го стъписа.
Лицето ú за момент се сгърчи, сякаш нещо внезапно я бе заболяло, а след това се вкамени.
"По дяволите! Какво толкова казах?!" - Беше се променила до неузнаваемост. Усети пак да се спуска онази нейна завеса, този път плътна като стена... От настроението ú преди малко, нямаше и следа. Погледна я - очите ú бяха потъмнели отново. Беше стиснала устни и лицето ù, дори под грима, изглеждаше бледо.
- Зле ли ти е? - попита притеснен.
- Не - и отклони поглед от него.
- Тогава защо така изведнъж се промени? - след като тя упорито продължи да мълчи, попита: - Нещо, което не можеш да споделиш ли?
Мълчеше. Нещо я беше стиснало за гърлото - не можеше да обели и дума. Той също замълча и се облегна на скалата, но така, че да продължава да я вижда добре. Чакаше.
Не му дължеше никакво обяснение, но, ако не отговореше, поведението ú би изглеждало най-малкото странно. Анна въздъхна дълбоко и впери поглед навътре в морето.
- Попита ме дали обичам морето... - не беше въпрос, каза го като констатация.
Андрей се учуди какво толкова болезнено може да има в един такъв въпрос, но замълча.
- И да, и не. Обичам го и същевременно го мразя. - И когато видя, че се кани да ú зададе нов въпрос, го спря. - Моля те не ме прекъсвай.
Той замълча, разбрал, че това, което се канеше да му каже, беше много важно за нея. Едва ли би го споделила, ако не бяха тук и сега.
- Някога го мразех,... поне така мислех. От точно това южно Черноморие започна "началото на края" ... на брака ми. Три-четири години отлагах идването си или, ако трябва да бъда точна, не успявах да намеря време и средства, за да го направя. Исках да дойда, исках да видя къде е започнало всичко... Ненавиждах го и в същото време си мислех, че само то може да ми помогне да се съвзема... - Замисли се. - От вчера съм тук и спомените ме връхлитат един след друг. Толкова са ярки, че сякаш ги преживявам отново ... - замълча и отново въздъхна. - Болезнено е... Някога много обичах тази част на крайбрежието, след това го намразих, но нещо все ме теглеше насам... Може би, защото винаги преди, когато съм се докосвала до морето, ми е действало пречистващо, като огън... Изглежда ... то е моят пречистващ огън... Сигурно тайно съм се надявала така да ми подейства и този път... - замълча отново, този път за по-дълго.
- Обичаш ли го още? - дрезгаво попита Андрей.
Болката ú беше стиснала и него за гърлото. Усети собствената си болка да го сграбчва отново. Знаеше, че няма право да задава този въпрос, но го направи. Трябваше да чуе отговора, какъвто и да е той. Не заради нея. Не заради интереса си към нея. А заради себе си. Заради собствената си болка.
Питаше за бившия ú съпруг и тя го разбра.
- Не. Не мисля - думите ú прозвучаха малко по-категорично, отколкото би искала. - Макар и да не съм сигурна нито в чувствата си, нито в себе си - допълни по-спокойно. - Предполагам, че отдавна съм престанала да го обичам или поне така се надявам, но това не значи, че болката и обидата от случилото се може да стане по-малка...
"Така е." - Знаеше, че е така. Искаше му се да протегне ръка и да я погали, да я утеши, но знаеше, съдейки по себе си, че за това трябва време. А и не бе сигурен как ще реагира.
- Ще ми разкажеш ли? - Не се надяваше да го направи, но трябваше да я накара да говори. В такива случаи разговорите най-много помагаха, нищо че сам за себе си все още не беше прибягнал до тази терапия.
- Не сега...
- Искаш ли да се връщаме?
- Съжалявам, че ти развалих настроението - промърмори извинително Анна. След това го погледна виновно и плахо се усмихна. Усмивката ú беше измъчена като на човек току-що преживял отново някакво страдание. - Ето, точно това имах в предвид, когато казвах, че не съм подходяща за компания...
"Не можеш дори да предположиш колко си подходяща!" - мина през ума на Андрей, но на глас каза друго:
- Не, не си ми развалила настроението - погледна преднамерено дяволито. Трябваше да промени темата. - Даже помогна на егото ми. - Лицето ú изразяваше учудване и той поясни: - Изясних си защо днес толкова пъти гледаше през мен като през въздух. Бях решил, че в тези моменти си на километри разстояние, но не съм бил прав... - Ухили се. - Била си на години разстояние... И колко години успя да се върнеш назад?
Беше му благодарна, че промени темата на разговора.
- Много, - Учуди се, че не чувства болката така остро, както преди, беше ú олекнало малко. - но не ме питай колко. - Очите ú станаха закачливи. - Не ме карай да си казвам годините! - усмивката ú вече беше по женски кокетна. - Ще тръгваме ли?
- Да. Подай ми ръка. Не искам да танцувам тази вечер с дама, която си е навехнала крака!
- Най-сигурната застраховка за това е да ме носиш на ръце - в гласа ú звучеше предизвикателство. - Но не ти го препоръчвам, ако искаш да танцуваш.
- Защо? Мислиш, че няма да се справя ли?
- Не съм казала такова нещо. Имам предвид, че ще ти е трудно да танцуваш със секнат кръст.
- Аз да не съм старец? - разсмя се и разсмя и нея.
- Аха, и според теб само старците си секват кръста, така ли?
- Не зная, не ми се е случвало...
- Чукай на дърво да не ти се и случва!
Вече бяха при колата. Протегна ръка за да отмахне една къдрица паднала върху лицето ú и ръката му, сякаш сама погали страната ú.
- Знаеш ли? - преглътна с мъка. Искаше му се да я целуне. Желанието нахлу като вълна в него, но видял паниката в очите ú, се спря. Усмихна се с широката си, великолепна усмивка и под скулите му се очертаха две дълбоки трапчинки. Не беше ги забелязала досега. - Невероятна си! Надявам се да ти е толкова приятно с мен, колкото на мен самия с теб!
- За сега нямам оплаквания - изстреля тя и се разсмя.
Потеглиха към хотела.
- Ще ми разкажеш ли нещо за партито, на което отиваме? Кой и защо го организира?
- Николай, собственикът на хотела... Веднъж през летния и веднъж през зимния сезон събира всичките ни приятели. Казва, че е необходимо за да не се забравим. Понякога кани и други хора, ... политици, бизнесмени, хора на изкуството, ... с обяснението, че така разширява кръгозора ни...
- Разширява кръгозора ви?... - прекъсна го тя.
- Шегува се, разбира се, но такива срещи му помагат в бизнеса, а и казва, че понякога е много интересно да се видиш къде си.
- В какъв смисъл?
- Ами, да измериш ръст. Да се съпоставиш с другите.
- Оооо, бях забравила, че вие мъжете обичате да мерите ръст.
- Защо само мъжете? Вие жените не го ли правите?
- Сигурно го правим, но не му казваме така.
- А как?
- Знам ли! Отдавна съм спряла да участвам в такива състезания.
- И защо? - погледът му беше типично мъжки, преценяващ. - Не ти липсват данни!
- Благодаря, но за данните най-честно ми говори собственото огледало.
- Сигурна ли си, че е по-красноречиво от мъжките погледи - погледна я лукаво.
- Ооо, и още как! Но предпочитам да го оставим намира, че днес доста го изтормозих... - и като видя учуденото му изражение, довърши: - ...огледалото,... докато се гримирах.
Отново се разсмяха и двамата.
- Забавна си. Все повече се убеждавам, че съм поканил точно, когото трябва за тази вечер.
- Дано - каза Анна и смени темата. - И колко човека общо взето мерят ръст на партитата ви?
- Четиридесет, петдесет,... понякога повече ...
- И къде се побират да спят след като в хотела има и други гости?
- Някои, като мен в хотела. Други се прибират по домовете си, имат си собствени шофьори, трети отсядат и ли са от околните хотели и курорти...
- Явно сте го превърнали в традиция?
- Да. Дотолкова, че Николай планира гостуванията и смяната на почиващите така, че да има един-два дни достатъчно празни места в хотела...
Унесени в разговори неусетно бяха пристигнали. Денят бавно отцеждаше последната си светлина и отстъпваше място на нощта - солена и влажна, с вкус на море. На терасата, изпълнена със светлина, се виждаха част от гостите.
- Притеснена ли си? - видя смутеното ú изражение. - Имаш ли нужда от опора? - Подаде ú ръка.
- Определено - хвана го подръка, разбрала жеста му. Бавно изкачиха стълбите. Няколко човека я погледнаха с любопитство, докато поздравяваха Андрей. - Имам нужда и малко да се пооправя. Ще ме изчакаш ли?
- Разбира се - кимна с глава. - За къде съм тази вечер без теб? - Къде на шега, къде наистина каза той.
От огледалото на дамската тоалетна я гледаше добре гримирана, но несигурна в себе си, червенокоса жена. Изглеждаше много по-млада от възрастта, на която бе всъщност, но и това не ú помогна.
"Това е от изкуствената светлина, всяка жена изглежда по-млада вечер..."
"Съвземи се! - окуражи я отражението ú отсреща. - Изглеждаш добре, даже много добре! Какво си се паникьосала, не си на парти за първи път?"
"Но аз никого не познавам?" - оправда се тя.
"Е, значи сте квит. И те не те познават".
Засмя се и пооправи къдриците на косата си. Освежи червилото и ружа, подчерта сенките на очите и пръсна малко от любимия си парфюм в деколтето. Вдигна глава - така както винаги ú бе харесвало да го прави, намигна на жената отсреща и излезе.
Андрей я чакаше. От плахата и притеснена жена нямаше и сянка - пред него стоеше горда и уверена в себе си дама - точно така,... дама. Имаше нещо царствено в това как държеше главата си и вървеше към него, сякаш очакваше да ú направят поклон.
- Готова ли си да се хвърлиш сред лъвовете?... - пошегува се, но когато видя погледа ù, не продължи.
- Готова съм, Дарий*!
Гласът ù го погали, мек като кадифе. Не, не точно кадифе - като котешка лапа - само дето не биваше да забравя, че тази лапа може да пусне невероятно остри нокти. От това, което виждаше, беше убеден, че лъвовете нямаха никакъв шанс, но го премълча.
- Ела, нека те запозная първо с Николай.
Приятелят му стоеше сред купчинка гости, но когато ги забеляза, се запъти към тях.
- Малко закъсняхте, вече мислех, че няма да дойдеш - говореше на Андрей, гледайки преценяващо нея. "Дано тази жена успее да го извади от летаргията му!" - помисли си, но когато се взря в Андрей, видя, че е настръхнал като котарак, който си брани територията. Не от него, за всеки случай - типично негово поведение. Усмихна се. "Добре, приятелю, така вече ми харесваш!" - въздъхна облекчено.
- Нека ти представя дамата си. - Направи се, че не е разбрал намека Андрей. Посочи с ръка първо нея, а след това приятеля си. - Анна - Николай. Николай - Анна.
- Чак сега разбирам защо моят толкова уравновесен приятел не сваляше очи от Вас цял ден.
Анна подаде ръка и се усмихна с най-очарователната си усмивка.
- Приятно ми е. - Държеше се като жена, която си знае цената, но стомахът ú се беше свил на топка. Не се респектираше толкова лесно от когото и да било, но искаше да получи одобрението му - все пак той беше близък приятел на Андрей. Подаде ръка с такова достойнство, че много жени биха завидели на царствения ú жест.
Не разбрал даже как, Николай се наведе и целуна ръката ú. Андрей вдигна вежди иронично:
- И ти ли, Бруте?
Анна видя няколко възхитени мъжки погледи, само дето никой не предполагаше, че сърцето ú бие като на птиче, току-що хванато в клетка. "А дали не се хванах в нова клетка!?" - помисли си за Андрей.
Отпусна се малко, мярнала появилото се одобрение и облекчение в очите на Николай. "Сигурно не е очаквал Андрей да дойде" - опитваше се да си обясни облекчението, което бе забелязала.
- Елате да ви заведа до Вашата маса - предложи с официален тон Николай.
Андрей не реагира видимо, но недоумяваше: "Нашата маса ли, какви ги е замислил?! От кога на партитата му има специални маси?" До сега винаги на тези празненства имаше шведска маса и мокър бар, а гостите сами избираха с кого и къде да сядат. Повечето обикновено се събираха на разговори по групички. На масите сядаха, колкото да хапнат, да се видят с някого, като повечето време местата и хората по тях се сменяха...
- Ами, покажи ни я... - В гласа му се прокрадна не добре прикрита ирония, но приятелят му си придаде вид, че не я е забелязал.
Поведе ги към стълбите в дъното на терасата. Водеха към огромна покрита зала с басейн в средата, оградена откъм морето и терасата с плъзгащи се стъклени врати - явно се ползваше и през зимата. Покривът бе от стъкло и изглежда също беше подвижен. Приличаше на зимна градина, толкова много растения - повечето екзотични - имаше около стените, вратите, даже между масите. От двете масивни стени множество прикрити аплици пръскаха приглушена светлина. Около басейна бяха подредени малки прожектори, част от които, насочени към водата, я оцветяваха в различни цветове, а други пръскаха разсеяна светлина към небето. Беше невероятна феерия от светлини, цветове, сенки и полусенки. Не беше предполагала, че тук ще види подобна красота. Всичко беше подбрано и подредено с вкус, нямаше нищо излишно или натрапчиво. Атмосферата, повече от романтична, създаваше усещане за уют, без да накърнява аристократичността на обстановката.
Масата, до която ги заведе, беше полускрита в листата на няколко растения. В средата ú бяха запалени няколко свещи, но така беше и по другите маси. В единия ú ъгъл, наред с една красива орхидея, стояха кофичка с шампанско и три чаши.
- Това е за Вас - посочи масата Николай и сам отвори шампанското. Напълни трите чаши като подаде по една на Анна и Андрей, а третата задържа за себе си.
Анна хвърли поглед на мъжа до себе си - чудеше се дали не бе премълчал някакъв личен повод, но недоумението изписано по лицето му я накара да премести погледа си върху Николай. Очите му гледаха напрегнато в лицето на мъжа до нея - бяха се забили като свредели в тези на Андрей. Почти еднакви на ръст, за Николай това не беше проблем. Анна гледаше ту единия, ту другия, леко отдръпнала се от тях. Нещо ставаше между двамата. Реши да запази дистанция и да остане ням свидетел на сцената.
- Искам да вдигна тост за един приятел, когото смятах, че вече съм загубил! - поднесе чашата си към тази в ръката на Андрей.
Той машинално протегна своята, все още гледайки неразбиращо и когато чашите им звъннаха, Николай добави с някакво облекчение:
- Добре дошъл отново на борда, приятелю! - чукнаха се и с Анна и Николай отпи. - А сега ме извинете, трябва да се видя с някои от гостите. Желая Ви приятна вечер! - В гласа му се усещаше някакво вълнение. - Ще се видим по-късно - обърна се бързо, сякаш да прикрие още нещо и се отдалечи.
Андрей стоеше като вкопан в пода. Преглътна няколко пъти с усилие. Чак сега разбра колко го обича приятелят му и колко се е притеснявал за него. Погледна Анна - тя все още стоеше с чаша в ръка и напрегнато го наблюдаваше. Усмихна ú се неловко и с глава посочи масата
- Ще седнем ли? - гласът му звучеше глухо и дрезгаво, а очите му все още изразяваха объркване.
- Ще те притесня ли, ако те оставя за малко сам?
Андрей я погледна изненадан. В очите му имаше ням въпрос и Анна отговори бързо:
- Горещо ми е и искам да отскоча до стаята за няколко минути. - И когато той понечи да тръгне с нея, го спря. - Не, не идвай с мен. Няма да се бавя, а така ще можеш да се видиш и с някои от приятелите си през това време. - Виждайки колебанието му, добави бързо: - Няма да се загубя, обещавам.
- Да, но ...
Прекъсна го:
- Няма нищо страшно да отида сама да стаята си. След малко ще се върна,... ако все още го искаш - пошегува се, грабна чантичката си и без да му даде време да реагира бързо тръгна.
Трябваше да го остави сам. Сцената преди малко явно го бе развълнувала много. Трябваше да му даде време да размисли и да се успокои. Усещаше някакво притеснение в изражението му от това, че е станала свидетел на нещо лично, явно много лично.
Наистина ú беше горещо и реши да използва повода, за да го остави сам и да попромени малко тоалета си. Роклята ú беше от две части и имаше как да се поразсъблече. Всъщност, беше ú горещо и преди, но не смееше да си го позволи - страхуваше се да не го скандализира. Чак, когато видя тоалетите на другите жени се успокои и се реши. Роклята беше от черен сатен, дълга, с гол гръб и дълбоко деколте, крепейки се почти единствено на бюста ú, без да броим не много широката лента, минаваща през средата на гърба. Обичаше тази рокля, но не я обличаше често, пък и къде ли да я облича, като не беше особено подходяща за малкото градче, в което живееше. Стоеше прилепнала по тялото ú като подчертаваше тънката ú талия. Долната част падаше свободно без да подчертава излишно ханша и краката ú, но и не криеше кой знае колко от формите им. Двете не много дълбоки цепки от страни ú позволяваха да се движи свободно. Втората част беше нещо подобно на болеро, изработено от същата материя, но прикриващо оскъдността на горната част от роклята. Към тоалета имаше и дълъг шал - тънък и ефирен, от проблясващ в различни цветове черен газ, с който реши да подмени болерото.
... "Защо хукна така?" - запита се Андрей, но се сепна - беше станала неволен свидетел на сцената преди малко и сигурно е разбрала вълнението му. - "Изглежда, ми даде малко време." - Наистина му бе необходимо...
Отпи от шампанското за да намокри пресъхналото си гърло. Толкова ли е бил сляп да не забележи, че приятелят му се притеснява и тревожи за него? И толкова ли се бе отдалечил от него ... и от всички? "Като тази жена, само дето май не съм си давал сметка за това, затворен в черупката си." - Цялата предишна самота се стовари изведнъж върху него и нещо го стегна в гърдите. Наистина ли бе спрял да живее?... Сигурно, щом и останалите са го забелязали...
Сети се за Анна. "Тя поне прави опити да се съвземе и да се върне в живота, а ти си ближеш раните като ранéн единак, приятелю... Дошла е да се срещне с морето... Интересен и нестандартен начин да постигне вътрешното си равновесие,... но това все пак е опит да се сбогува със старото... Да се пречисти, както сама каза... и да изгради отново собствения си мост към бъдещето, след като друг го е разрушил... И ... може би ... да ме изтръгне от летаргията?..." - мислите му бягаха накъсани и не съвсем логични, но беше объркан от собственото си "събуждане". Запита се дали несъзнателно не бе видял себе си в нея... още сутринта, когато унесена в мисли, не го бе забелязала на няколко пъти. Инстинктът ли му бе проговорил?...
Огледа се. Партито беше вече в разгара си. Имаше много хора. Едни седяха - вдигаха чаши и приглушено разговаряха, други се разхождаха наоколо. Музиката бе станала малко по-силна и някои се канеха да танцуват. Отново усети самотата. Докато се оглеждаше, Николай приближи и седна до него.
- Пак ли ти избяга? - пошегува се той.
- Не, - усмихна се Андрей. - отиде за малко до стаята си. - И след това, с някаква виновна нотка в гласа, каза: - Извинявай, приятелю,... не знаех, че толкова много съм бил загазил... - Беше му трудно да говори, махна с ръка и допълни: - И аз се радвам, че отново се върнах на борда!
- Но не съм сигурен, че на мен трябва да благодариш - подкачи го приятелят му.
- За събуждането ми и аз не съм сигурен, но трябва да ти благодаря за това, че поне не беше ме отписал съвсем!
В същото време мислите му се въртяха около Анна. "Защо ли се бави?" - вече му липсваше. Вдигна поглед към стълбите и дъхът му секна. Беше там, слизаше бавно, внимателно придържайки дългите поли на роклята си. Бе свалила някаква част от роклята раменете и голяма част от деколтето ú бяха открити, а кожата ú блестеше в цветовете на близките светлинки. Забеляза как погледите на част от мъжете полепнаха по нея, други се обърнаха и я изгледаха втренчено, дори част от жените я наблюдаваха с интерес. Пристъпваше по стълбите бавно, уверено, с лека дистанцираща усмивка, само погледът ú бе прикован в него.
- Извини ме - Андрей се обърна за секунда към Николай, който проследи погледа му и стана почти механично.
Анна вървеше към тях и очите ú притегляха Андрей като магнит. Косата ú пламтеше като огън, разхвърлян по раменете ú. Не беше успял да преполови разстоянието до нея, когато споменът го удари като мълния и за момент го заслепи.
"Аерогарата... - Андрей обърка крачките си и за малко да се спъне. - ...преди година"...
...Имаше късен полет, но трябваше да свърши някаква работа, вече не помнеше каква, и отиде по-рано на летището. Влезе в корпуса на заминаващите пътници - салонът долу беше претъпкан с туристи. Когато се качваше по стълбите към вътрешната тераса на втория етаж, я видя да излиза от ресторанта. "Като че беше облечена пак в нещо черно и дълго, носеше тъмни очила и шапката с широка периферия в тон с дрехите допълваше тоалета. Косата ú пак така пламтеше..." Тогава не успя да свали поглед от нея. Беше елегантна, хладна и надменна - като слязла от корицата на филмово списание. За момент бе отклонил поглед към отпътуващите пасажери и забеляза как повечето от тях бяха вперили погледи в нея. А той вървеше по стълбите и я гледаше като хипнотизиран. Не виждаше очите ú, скрити зад тъмните очила, но беше сигурен, че и тя го гледа - почувства го. Когато се разминаваха, незнаейки защо, ú кимна с глава. Сам се учуди защо го направи - поздрави ли я или беше от неудобство, че така я зяпаше, възхищението ли му беше взело връх - така и не разбра,... може би имаше от всичко по малко.
По-късно отново я видя, този път в корпуса за пристигащите пътници. Докато минаваше по външната площадка, забеляза как мъжете се обръщат след нея и я зяпат. "Някакъв чужденец, дори успя да я снима с камера" - и това му беше направило впечатление.
Започна да си спомня подробности. Имаше някакво много хубаво момиче, което вървеше до нея. Изглежда и то бе забелязало как я оглеждат всички и нещо ú говореше. Тя само се усмихваше, така както и сега - дистанцирано и високомерно. Мина му през ума, че усмивката ú, която тогава помисли за пренебрежителна, може да е била от притеснение... Прекаленото внимание, което правеше, може би я бе смутило.
В салона за посрещачи я видя да се разхожда нервно, очаквайки някого... "Самолетът..., тогава пристигна самолетът от Б..." - проблесна в ума му. Спомни си я как с нетърпение гледаше през стъклата в салона на пристигащите пътници, говореше нещо припряно и махаше на някого... и две деца, които се хвърлиха в прегръдките ú, а тя ги разцелува с вълнение... Тогава, точно в този момент се беше сетил за собствените си деца и докато мъката го давеше, мислейки за тях, беше я изгубил от поглед...
Всичко това мина пред очите му като на филмова лента, докато вървеше към нея. "Този път няма да те изгубя..."
- Възхитителна си! - каза и съвсем импулсивно се наведе да я целуне по бузата. В погледа му се четеше възхищение, но имаше и още нещо, което тя не разбра какво е.
- Това печат за собственост ли беше? - с тих смях, шепнешком го попита Анна. Леката целувка, обаче, ú достави удоволствие.
- Имаш ли нещо против? - попита Андрей и я погледна така, сякаш от отговора ú зависеше нещо важно за него.
- Не трябваше ли да ме попиташ преди това ... - но като видя изражението му, допълни: - Не нямам - успокои го тя, но знаеше, че не го казва просто така.
Когато тръгнаха обратно към масата, внимателно положи ръка на гърба ú, сякаш я придържаше. От движението косата ú се беше разлюляла и дланта му попадна върху гола и гореща кожа. За миг се стегнаха - допирът беше неочакван и за двамата. Андрей се съвзе по-бързо, но не дръпна ръката си.
- Ммм, радвам се, че ти беше топло... - каза го с усмивка на доволно хлапе, захапало шоколад. След това се ухили предизвикателно и леко усили натиска на ръката си върху гърба ú.
Анна се смути още повече, но не пропусна да си помисли с насмешка: "Изтърва да кажеш "вкусно" ..."
Не успя да довърши - някой зад тях спомена името ú. Имаше нещо познато в гласа, но не можа да го разпознае. Обърна се, видя високия тъмнокос мъж, който вървеше към нея и споменът ú я зашемети.
Не беше виждала този мъж цели двадесет години. Някога бяха много близки. Тръпки полазиха по кожата ú. Усети, как мъжът до нея също настръхна.
- Познаваш ли го? - попита Андрей шепнешком, докато другият ги приближаваше.
- Някога го познавах... - въздъхна Анна и не продължи.
- Едва те познах! - възкликна застаналият пред тях мъж. - Макар че не си се променила много. Червената коса ти отива - и след като тя не отговори, продължи - Не сме се виждали от много време...
"И точно сега ли трябваше да се видим!?" - мислено го апострофира тя, но се усмихна очарователно и отговори.
- О, да,... дъщеря ми вече е на двадесет години. - Каза го нарочно, искаше да го уязви. От очарователната усмивка нямаше и помен.
Андрей гледаше неразбиращо. Видя как мъжът отсреща пребледня и отворил уста да каже нещо, внезапно млъкна.
Над тримата легна напрегнато и неприятно мълчание.
- Да вървим - обърна се тя към Андрей. - Ще ни извиниш ли? - тръгвайки попита Анна другия и го стрелна с поглед - леден и презрителен. Гласът ú, остър като бръснач го преряза. Заобиколи го, хвана Андрей под ръка и буквално го дръпна към тяхната маса.
- Хайде, скъпи! - думите ú прозвучаха преднамерено мило.
Андрей си даде сметка, че, ако не беше този мъж, едва ли щеше да ги чуе, но въпреки това обръщението му хареса. Хареса му топлината, с която ги каза и се надяваше да ги чуе отново, но не при такива обстоятелства.
Вървеше, вдигнала гордо глава и дори не се обърна.
Стъписан от поведението ú, Андрей се обърна - мъжът стоеше все така там, където го оставиха. Гледаше след нея, а лицето му продължаваше да сивее неподвижно.
- Какво се случи?...
Не го остави да довърши:
- Не особено мил спомен от далечното минало. Нищо важно - думите ú прозвучаха предупредително. "Не питай!" - сякаш казваха, но неразбрал намека или неискайки да го разбере, Андрей продължи:
- Колко далечно? - твърдостта в гласа му я подразни.
- Колкото една дъщеря да стане на двадесет години, без изобщо да познава баща си! - изтърси го направо, стискайки гневно устни, без да се замисля какво впечатление ще направи това на мъжа до нея и пусна ръката му. Бяха стигнали до масата и той замълча. Помагайки ú да седне, Андрей позна по вдървената поза, че беше много разстроена. Беше умен мъж и не му трябваха много думи за да разбере какво свързваше тази жена с другия. Хвана ръката ú, притегли я към устните си и целуна вкочанените ú пръсти.
- Успокой се... Студено ли ти е? - попита, когато видя, че тя потрепери. Държеше се мило, искаше да ú даде да разбере, че е на нейна страна. - Не си ли го срещала от тогава? - погледна я със съчувствие.
- Не. Не съм го виждала около двадесет години. - Андрей продължаваше да я гледа с разбиране и очакване. - Бяхме студенти в един и същ институт. - Реши да му разкаже накратко историята. - Имахме връзка и забременях. Когато му казах, не повярва, че детето е от него. Това ме обиди,... меко казано. Тогава бях много горда и си тръгнах. Сама... Родих детето живо и здраво, благодаря на Бога! Едно прекрасно момиченце, което и сега, вече голямо момиче, продължава само да ме радва...
- Трябва да ти е било трудно? - съчувствието му все още си беше там.
- Трудно ли?... Не можеш да си представиш през какъв ад съм минала тогава! - Прикова очите си в неговите и продължи с болка и някаква стаена ненавист: - Мислиш ли, че е лесно да бъдеш самотна майка, като родиш извънбрачно дете?... Родителите ми едва го понесоха! - замълча.
- Но си се справила с всичко, нали?
- Е, да,... справих се... - отговори с въздишка и пак млъкна.
- Не си ли му простила? - попита я, възползвал се от мълчанието ú.
- Отдавна,... много отдавна съм му простила. Дори го бях забравила. - Не беше съвсем така - на различни празници на дъщеря си се беше сещала и за него, но не искаше да говори за това. - Но се страхувам.
- Страхуваш се? От какво?
- Малко е сложно и не зная дали ще ме разбереш.
- Ами опитай. Винаги са ми казвали, че съм интелигентен мъж. Сега е моментът да проверим дали е така. - Опитваше се да я разведри и видял усмивката ú, разбра, че е на прав път.
- Някога, когато дъщеря ми...
- Дъщеря ви - поправи я той.
- Не, дъщеря ми! - натърти тя. - Когато се беше родила, го помолих да ми обещае, че никога няма да има претенции към нея като неин баща.
- Как така? - едва не подскочи Андрей от чутото.
- Така!... Тогава се страхуваше от бащинството си и навсякъде говореше, че детето не е от него. Целият институт беше гръмнал от нашата история. Бях толкова объркана и обидена, че го помолих за един последен разговор... Тогава му обещах, че няма да го търся за бащинство - нито за името, нито за издръжките, но държах да ми даде дума, че никога няма да търси дъщеря ми...
- Но тя е била и негово дете... - гледаше я с неразбиране Андрей.
- А той с какво го показа!? - сопна се тя. - Да бяха само приказките, че не е негова!...Дори и представа си нямаш какво още ми е минало през главата, благодарение на него. Всъщност, това вече няма никакво значение,... ако трябва, пак бих минала през всичко заради дъщеря си - изрече тя и от очите ú бликна невероятна обич.
- И той обеща ли ти? - върна я на темата.
- Не. Каза, че такова обещание не може да ми даде.
- Но до сега не я е търсил... - Не беше въпрос, а констатация.
- Да, но винаги съм се страхувала от това, че дори тогава, когато искаше да се отърве от нас, не го даде.
- Не мога да разбера какво страшно има в това да я потърси?
- Дъщеря ми си е само моя... Това не е ревност - опита се да обясни, виждайки изражението на лицето му. - Не ме разбирай погрешно. Просто никога не съм свързвала това дете с него. От момента, в който разбрах, че се съмнява в мен и в това, че той е бащата, нещо се преобърна в мен. Години наред нито за момент не свързвах появяването ú на бял свят с него, сякаш съм заченала "ин витро" от анонимен донор... И независимо, че външно прилича много на него, даже бях забравила лицето му.
- И сега той ти го припомни...
- Не! Припомни ми, колко много съм се страхувала през всичките тези години да не се появи да я потърси.
- Толкова ли е страшно това?
- За мен - да! Искам всичко да си остане по старому. Тя е много чувствително дете и зная, че не би го отблъснала, но предпочитам да не се среща с него.
- Защо? - недоумяващо я изгледа Андрей.
- А защо не? - изгледа го предизвикателно Анна и след това настървено продължи: - Защо след като един път някой се отрече от някого, трябва да си позволява да нахлува в живота му... Ей така, сякаш нищо особено не се е случило...
- А, ако е помъдрял и опитът го е научил, че не е постъпил правилно? - забеляза някаква болка в гласа му, но не ú обърна внимание. Беше все още уплашена от собствените си мисли.
- Какво ме интересува опита му? - искаше ú се да каже нещо по-грубо, но се въздържа. - Къде е бил през всичките тези години, когато дъщеря му е боледувала, играла, смяла се е. Радвал ли се е с нея,... боляло ли го е от това, че нея нещо я боли,... страхувал ли се е за нея?...
- А дала ли си му възможност да го направи? - имаше някаква скрита жестокост в тона, с който изрече въпроса.
- Да. Дадох му такава възможност. Не съм чак толкова безотговорна, ако това имаш предвид, но той така и не се възползва от нея... - и след това уморено добави: - Баща не се става за един ден, Андрей. Не можеш да се изправиш, хей така, пред някого и да кажеш "Здравей, аз съм баща ти..." - това не е по-малко безотговорно, отколкото, когато си се отрекъл от това дете.
- Не го ли съдиш прекалено строго?
- Изобщо не го съдя! Честно казано, като изключим въпросния страх, не изпитвам никакви други чувства към него. Бях даже забравила, че съществува.
- Не мислиш ли, че си малко жестока?
- Ако беше преминал през всичко онова, през което съм минала аз, едва ли би бил толкова великодушен към него?
- Не съм великодушен. Просто съм мъж и знам по какъв начин ние мъжете преживяваме такива неща.
- И как ги преживявате? - не можа да скрие сарказма си Анна.
- С не по-малка болка и разочарование от вас жените - каза го с толкова мъка, че чу как гласът му изхриптя.
Вдигна чашата с шампанско, отпи и замълча, а тя не смееше да се обади. Гледаше го,... чакаше да продължи.
- И ние си имаме своите страхове... - промълви. - Монетата, както и да я въртиш има и втора страна.
"Има и трета - ръбеста" - мина ú през ума, но го преглътна.
- Замисляла ли си се как се чувства един мъж в подобна ситуация? - Не беше въпрос, в този момент говореше на себе си.
Не, не беше се замисляла, поне не толкова сериозно, но и да беше, какво би могла да разбере. Мъжката болка и страдание никога не са ú били съвсем ясни. Винаги беше изпитвала някакъв дискомфорт, когато се сблъскваше с тях - беше израснала с убеждението, че "мъжете никога не плачат". Знаеше, че убеждението ú е отживелица, но не можеше да се пребори с него. И сега, почувствала се неловко, попита на шега:
- Да не си раждал извънбрачно дете?
- Не. - Усмихна се, но очите му си останаха все така сериозни. - Говорех за друго. Минавало ли ти е през ума, че той може да е бил по-слабият от теб? - и след като видя как го зяпна, уточни: - Жените в много ситуации сте по-силни от нас мъжете. Много често, най-вече за важни неща в живота, ние сме по-колебливи и често е необходимо някой да ни попритисне малко, за да направим някоя важна крачка...
- Да не искате някой да ви опре пистолет в челото или да ви води за ръчица?
- Не... Не да ни опре пистолет в челото, нито пък да ни води за ръчица, а леко да ни побутне. Къде с натиск, къде със стимул, но да проличи, че не му е все едно дали ще направим нещо или не. В работата си ние може да сме силните и уверените, но когато става дума за чувства и за последиците от тях, понякога сме като децата - плашим се. Не си ли се замисляла, че може да е бил уплашен? Били сте млади, предполагам, още не сте били завършили. Защо не допуснеш, че страхът от отговорността, която е трябвало да поеме, му е дошъл малко в повече и след като ти си се оттеглила в царствената си гордост, това му е било добре дошло. Ти си взела решението вместо него и май не си му дала много възможности да го промени.
Тя кимна с глава, съгласявайки се с него.
- Ето, виждаш ли? С цялото си поведение тогава си му показала, че ти е все едно дали ще бъде баща на детето ти или не. И като капак на всичко си го помолила да ти обещае, че никога няма да го потърси... Не е могъл да ти го обещае и никой мъж не би ти обещал подобно нещо в такава ситуация - това е бил единственият му начин да ти покаже, че и той може да взема решения...
- Ако е било точно така, защо нищо не е споделил с мен? прекъсна го Анна.
- Защото не си му дала възможност... На никой мъж не му е лесно да говори за страховете си. Доколкото подразбрах от думите ти, ти не си отишла да разговаряш с него...
- А за какво? - попита, но вече знаеше, че е абсолютно прав.
- ... Да му демонстрираш колко си горда и независима... - говореше с разбиране. - И накрая да го унизиш, като му заявиш, че не се нуждаеш от него за баща на детето си... - Не беше упрек, погали я по лицето, забелязал смущението ú. Знаеше, че от това, което мислеше да ú каже, ще я заболи още, но реши да продължи. - ...Сигурен съм, че си му заявила, колко добре ще се справиш и без него и ще отгледаш детето си и сама. - По начина, по който тя наведе глава, разбра, че е познал. Вдигна брадичката ú така, че да погледне в очите ú, хвана ръцете ú, стискайки ги нежно между дланите си и промълви: - На кого не можеш да простиш? На него или на себе си?...
Мълчеше. Не можеше да му отговори. Не защото не беше прав, а защото беше я накарал да надникне дълбоко в себе си.
Беше се върнала назад във времето. Думите, които бе казала тогава, прозвучаха в главата ú: "Не се притеснявай, аз ще намеря по-достоен баща за детето си!"
Знаеше, че с това целеше да го уязви, да го засегне, да му покаже колко много го презира,... а всъщност толкова много го обичаше. В онзи момент дори и представа си нямаше какво може да значи "по-достоен" баща. Не е ли било достатъчно да му каже само, че го обича и че много е искала това дете, защото е от него, точно от него... Не изобщо дете, а неговото...
Сега вече това нямаше значение. Всичко - и любовта, и омразата, а и обидата си бяха отишли безвъзвратно. Бяха толкова чужди, че видя как и страхът ú през тези години е бил безпочвен, и се е подхранвал единствено от чувството ú за вина. Вина към детето, от чийто баща си беше отишла... сама...
Мълчанието се беше проточило дълго и когато вече се чудеше как да промени темата на разговора, чу:
- Хайде да танцуваме - предложи Андрей.
Свиреха някаква бавна и чувствена мелодия. Хвана я за ръка и я поведе към мястото за танцуване. Придърпа я към себе си и тя доверчиво се сгуши в него. Главата му се замая - от парфюма, от нея самата или от желанието да я защитава от всички и от всичко. Само от нея самата не можеше да я защити. Наведе се и с невероятна нежност допря устни до косите ú. Усетила сякаш желанието му да я закриля, тя се притисна още по-плътно до него...
След първия танц последва втори. Тягостното настроение от разговора преди малко беше отминало като лятна буря. Третият беше бърз и докато я въртеше на дансинга в стъпките на рока, разбра, че напрежението напълно я е напуснало. Беше ù хубаво, а по лицето му разбираше, че и на него.
- Добре се справяш - каза ú между две разминавания, като я притисна за момент до себе си.
- Старая се, - отвърна задъхано тя - нали трябва да съм на висотата на кавалера си.
Танцът свърши внезапно и ги свари прегърнал я в гръб. Привлече я по-силно към себе си и прошепна в ухото ú:
- Като за първи път се справихме много добре ...
- Какво ли би било, ако потренираме малко? - подкачи го тя.
- Не ни остава нищо друго, освен да проверим - хвана я за лакътя. - Искаш ли да излезем малко навън, тук стана много горещо.
- Чудесна идея, като се има в предвид, че трябва и да се поосвежа малко. - Беше ú весело. - Уау, цялата съм вир-вода. Отдавна не съм се въртяла така. - Анна се опита да се разхлади малко като си повяваше с ръка. Очите ú блестяха. Лицето ú се бе зачервило и усещаше как косата ú е полепнала по запотения гръб.
- Оплакваш ли се или се оправдаваш?
- Нито едното, нито другото. Осъзнавам го.
Разговаряха, докато се качваха по стълбите. Разделиха се на терасата.
- Ще те изчакам тук - уточни той, посочвайки широката тераса, когато тя се запъти към дамската тоалетна.
Беше запалил цигара и гледаше в морето, проблясващо под лунната светлина. Хвърляше по един поглед в посоката, от където Анна трябваше да се появи и мислеше за мъжа, който я бе върнал назад в миналото ú, когато го забеляза да се приближава към него. Беше мъж някъде на неговите години. Впереният в него поглед му подсказа, че не идва случайно.
- Забелязах Ви, че излизате и реших да Ви последвам. Надявах се да мога да поговоря с нея... - замълча, докато палеше цигара. - Предполагам, знаете, че тя,... че аз... беше му трудно да говори.
- Зная кой сте... - прекъсна го бързо Андрей, спестявайки му неудобството да дава обяснения и добави, забелязал несигурното изражение на мъжа срещу него. - Мисля, че наистина трябва да си поговорите, но не мисля, че мога да Ви ходатайствам.
- Не съм дошъл да ми ходатайствате... Трябва сам да се справя с този проблем, но исках да Ви изясня ситуацията преди това... за да не си помислите нещо.
- Вижте, господин ... ? - и направи пауза, вдигнал въпросително вежди.
- Стефан - отговори другият, разбрал паузата.
- Вижте, Стефан, - Андрей премълча името си - не на мен дължите обяснение. Аз съм цивилизован мъж и мисля, че когато двама души желаят да разговарят, не е необходимо да искат разрешение от когото и да било. И независимо, че Ви съчувствам като мъж, погледна го остро - не мога да не отбележа, че малко късно сте се сетили за този разговор. Не искам да подчертавам и факта, че ако случайно не я бяхте срещнали тази вечер, едва ли щяхте да проявите това желание...
- Съдите ли ме?
- Не, - вдигна безучастно рамене Андрей. - а и едва ли има значение, дали аз Ви съдя. По-важното е дали тя го прави, а мисля, че Анна Ви е осъдила много отдавна... - говореше с равен, безразличен глас. Не искаше този мъж да разбере, че взима страна в случая. Не че това го притесняваше, но неговата заинтересованост можеше да повлияе на един евентуален бъдещ разговор между Анна и Стефан, а това не биваше да се случва.
- Може би ако Ви обясня...
Андрей го прекъсна рязко.
- Не ми дължите никакви обяснения! Вече ви казах, че не ви съдя, нещо повече - споменах дори, че Ви съчувствам, но Ви моля да запазите обясненията си за нея - и като видя, че Анна идва, допълни: - Ако пожелае да ги чуе... - В гласа му се прокрадна съмнение.
Анна беше вперила поглед в двамата мъже, които нервно пушеха и разговаряха тихо на терасата. Видя скованото изражение на Стефан и хладния поглед на Андрей и си наложи да запази спокойствие - поне външно. Вървеше бавно, прекалено бавно - искаше да успокои блъскащото се в гърдите ú сърце.
- Заговорничите ли? - шегата ú прозвуча фалшиво.
- Не бихме си го и помислили - опита се да я подеме Андрей и посочвайки мъжа срещу себе си, уточни: - Иска да си поговорите... мога да те изчакам на масата?
- Не. - Малко рязко каза Анна, нищо че не искаше да прозвучи, сякаш се страхува от този разговор. - Не е необходимо - хвана Андрей под ръка. - Мисля, че точно тази вечер не бих искала да говоря с когото и да било другиго освен с теб...
- Съжалявам, - обърна се тя към Стефан. - но мисля, че не си избрал подходящ момент. Някой друг път,... може би,... но точно сега - не... Тази вечер е специална за мен и не желая да я развалям със спомени и обяснения, закъснели повече от двадесет години. - Бръкна в чантичката си, извади една визитна картичка и му я подаде. - Тук са всичките ми телефони за връзка. Написан е и мобилният, можеш да ми позвъниш, когато пожелаеш,... ако все още ти се иска да поговорим... - замълча, а след това допълни: - Дължа ти извинение за поведението си, когато ме спря тази вечер! - Видяла невярващото изражение по лицето му, продължи, въздъхвайки дълбоко, сякаш някакъв огромен товар се бе смъкнал от раменете ú. - Всичко отдавна е отминало,... а както се казва: "С изтеклата в реката вода, не можеш да смелиш и едно зърно." - и с усмивка уточни: - Не съм го измислила аз, не съм чак толкова прозорлива. - Обръщайки се към Андрей, предложи: - Да влезем вътре, танцува ми се... Приятна вечер! - вече през рамо, пожела тя на Стефан.
- Мога ли да те поканя поне на един танц?
- Ами, опитай, ... може и да можеш! - беше тяхна стара студентска закачка, но го знаеха само те двамата.
Вече на дансинга, придръпвайки я в обятията си, Андрей я изгледа с възхищение:
- Гордея се с теб!
- С мен ли? Защо?
- Беше невероятно да те гледа човек! Не очаквах, че ще запазиш самообладание, когато ни видя да разговаряме.
- Не ме познаваш достатъчно... - засмя се. - Да беше надникнал в мен.
- И на мен ми се искаше... очаквах много по-емоционален разговор....
- Кажи си направо, че си очаквал скандал - прекъсна го тя.
- Еееее, - Той колебливо поклати глава. - когато забелязах как ни гледаше, първата ми мисъл бе, че мога да стана свидетел и на това.
- Наистина ли мислиш, че мога да направя скандал пред толкова хора?
- А не би ли могла?
- Бих, но това едва ли е необходимо. Мога да хапя и без да го правя достояние на другите.
- И мен ли?
- Какво и теб ли?
- И мен ли би могла да ухапеш? - думите му прозвучаха двусмислено, но тя се направи, че не ги разбра.
- А защо не! Стига да си го заслужиш.
- Мисля да опитам - и навеждайки се към ухото ú, прошепна: - Може ли по-късно? - Гласът му звучеше особено, възбуждащо. - Ще ми кажеш ли защо тази вечер е специална за теб? - продължи да шепне на милиметри от кожата на лицето ú.
От допира, дъха в ухото и гласа му, кожата ú настръхна и по гърба ú премина тръпка. Усети ято пеперуди да пърхат в корема ú и коленете ú омекнаха. "Майко мила, загазих!" Знаеше какво значи това. Желаеше този мъж,... и то не на шега, а го познаваше само от няколко часа. Погледна го - дали не го беше направил нарочно? Очите на Андрей я гледаха съсредоточено, с някакво скрито напрежение... и още нещо...
...Беше я усетил как потрепери и как кожата ú бе настръхнала под дланта му.
"Не може да ú е студено!" - беше си помислил.
Тялото ú за момент леко се бе притиснало към неговото и отдръпвайки се, се бе вцепенило. По лицето ú се бе разляло смущение.
Реши да провери подозренията си. Внимателно придвижи ръката си по гърба ú, докато я спря в основата на врата. Раздвижи пръсти в косата ú, като палецът му леко се плъзгаше по кожата към лицето ú. Чу я как си пое дълбоко дъх и погледът ú замръзна.
- Не го прави! - промълви Анна с такъв дълбок глас, че можеше да го удави в него.
Андрей усети цял мравуняк да се разхожда по тялото му.
- Защо? - изхриптя и изпусна дъха си на пресекулки. Гърдите го боляха от напрежение - беше забравил да диша, докато проверяваше подозренията си.
Не му отговори, но го погледна така, че му прималя. Очите ú бяха станали тъмни, почти черни сякаш само зеници. Излъчваха такава омая и негá, че можеше да се потопи целият в тях. А дали да не опита? Само дето не знаеше какво да ú каже. Мислите му бягаха накъсани...
"Задръж малко топката, приятел!" - почувства жажда. Устните му бяха пресъхнали - от желанието или от друго, но се хвана за идеята като удавник за сламка.
- Да пийнем по нещо! - прозвуча по-скоро като въздишка. Не му се искаше това, което се бе появило между тях да свърши така, но мястото изобщо не бе подходящо за мислите, които се въртяха в главата му.
Тя кимна унесено, без да отговори. Смущението и паниката в погледа ú я издаваха - и тя усещаше същото.
Вече на масата, Андрей напълни чашите отново. Все още долавяше онова припарване "под лъжичката", но бе решил да не бърза. Можеше да я уплаши и отново да му избяга. Не че с нещо показваше, че ще го направи, но знае ли човек?... Вдигна чашата си и я поднесе към нейната.
- За теб или за нас!?
Не беше наздравица, а въпрос - реши да хвърли топката.
- Мислиш ли, че може да има нас!?
Върна му я тя, но по усмивката ú разбра, че още не се беше съвзела напълно,... не че той беше! Само прямотата можеше да му помогне и се реши да рискува.
"Давай смело!" - окуражи се сам.
- Ако съдя по това, което се случи преди малко, бих казал по-скоро "да", отколкото "не"!
Тя не се изненада от отговора, но се усмихна сдържано и промълви по-скоро на себе си:
- Бях малко замаяна... от напрежението или виното... - прозвуча като оправдание.
- На това сега така ли му викат? Замайване? - Очите му гледаха насмешливо, а "слънчевите" бръчици грееха върху лицето му. - Не искаш да кажеш, надявам се, че не си даваш сметка какво се случи?
Беше ú неловко, не можеше да говори толкова свободно за тези неща, особено, когато знаеше от колко време се познават, но знаеше, че е прав. Такова силно вълнение и желание беше изпитала само веднъж - преди много, много години - още като момиче. Не беше и подозирала тогава, че между мъж и жена може да съществуват такива чувства - пък и от къде да ги знае, беше все още недокосната от мъж...
... Беше лято... на село - много обичаше да си ходи на село. Запозна се с един приятел на братовчедка си. Беше хубаво и преждевременно възмъжало за възрастта си момче. Покани я да се разходят в парка на лунна светлина. Сигурно не е имал точно това в предвид, но доста по-късно си даде сметка за това. Беше още наивно момиче, което вземаше всяка дума за чиста монета.
В края на парка, там, където дърветата оредяваха, имаше прекрасна полянка. Приседнаха и двамата. Беше седнал до нея и я беше прегърнал през раменете - това приемаше за нещо съвсем нормално - не беше чак толкова задръстена. Опита се да я целуне, но тя се дръпна. Тогава той легна на тревата и започна да ú говори. Спомняше си как ú показа звездите по небето и как, ако лежиш по гръб и гледаш право нагоре, може да видиш, че първо те се движат, докато в следващия момент не почувстваш, че ти се движиш, заедно със земята под теб, а те неподвижно мигат отгоре. По-късно видя това в една пиеса по телевизията и колкото и пъти да я гледаше, все за него се сещаше.
... Та тогава, когато ú подаде ръка за да стане и тя се изправи, бавно я привлече към себе си, като я гледаше право в очите. Беше онемяла от вълнение и дори не направи опит да се дръпне. Целуна я с такава страст (много по-късно научи, че е било това), че беше усетила как огнена вълна залива тялото ú ... до болка... Беше го пожелала с цялата си женска същност - още неподозирана,... неосъзната... От краткия допир между двамата, беше усетила, колко много я желае и той... само дето се изплаши и избяга...
... Беше пожелала този мъж по същия начин,... с цялата си първична женственост...
- Хей, пак ли избяга нанякъде? - Андрей я гледаше съсредоточено.
... Но беше достатъчно голяма за да спре да се плаши от това...
- За малко, но дори не предполагаш, колко наблизо бях? - имаше някаква особена дързост, изписана по лицето ú, нищо че гласът ú прозвуча меко и ласкаво.
- И колко наблизо?
- Колкото "Астика"-та! - и виждайки объркването в погледа му, разходил се по масата - там изобщо нямаше бира, издекламира. - "На една ръка разстояние!"
- Чия? Моя или твоя? - поде шегата ú.
- Има ли значение? - отговори с въпрос.
- Все някой трябва да е пръв!
- А ти се нуждаеш от побутване?... - вече открито флиртуваше с него. - Или от стимул?
- Предпочитам второто, но и първото може да свърши работа - разсмя се той.
- Само дето не те познавам добре, за да знам кое би ти подействало като стимул и кое - като побутване... - след като демонстрира замисляне, погледна лукаво: - Или може би, вече знам нещо... - не довърши.
- Мислиш ли, че ще помогне? - Андрей не обърна внимание на думите, а само на изражението ú.
- Щом толкова те е впечатлило,... но не ми е ясно в коя група да го отнеса?
- Пропуснах ли нещо?... - недоумяваше той, не разбрал за какво говори.
- Ами!.. Въобще не!... Щом три пъти ти е направило впечатление - и когато продължи да я гледа неразбиращо, разигра малка сценка. Отдръпна се, усмивката ú изчезна, лицето ú замръзна и се взря в него така, сякаш гледа през стъкло - преиграваше, но това ú бе целта - да преекспонира случките от сутринта, когато улисана в мислите си не го бе забелязала.
- О, неее, - провлачи Андрей - изигра го много сполучливо, но това повече няма да ти свърши работа, моето момиче! - наблегна на думата "това".
- Защо, да не би егото ти да е заспало? - драсна го... лекичко.
- Може и да е позадрямало малко, но не бива да разчиташ на това... - Прозвуча като: "Прибери си ноктите!"
- Това предупреждение ли беше или егото ти "си взе дрямката"? - само дето не каза "мяуууу".
- Искаш ли да провериш?
- Това като въпрос или като заплаха да го разбирам? - продължи да мърка Анна.
- А ти как го предпочиташ? - Мъркането в гласа ú го възбуждаше, усети пак ония мравки да се разхождат, този път вътре в него.
- "Някои го предпочитат горещо!" - кадифето на очите ú го погали.
На него определено му стана горещо... Предизвикваше ли го или си играеше? За да си даде време, вдигна чашата с шампанско, без да откъсва поглед от нея и едва, когато се опита да отпие, забеляза, че е празна...
- ... А някои... - празно! - отново драсна, уцелила момента
"Внимавай, момче, тя може да бъде и опасна!" - сепна се Андрей и вдигайки празната чаша, попита:
- Шампанско?... или предпочиташ нещо друго?!
Имаше в думите му намек и за друго, но Анна го пропусна край ушите си.
- Не съм привърженичка много на шампанското. Предпочитам бяло вино...
- Има ли някое, което особено да ти харесва или ще ми се довериш?
- Да, харесвам "Хан Крум"-Траминер,... но ще ти се доверя. Избери нещо по твой вкус...
- Аз вече съм избрал, - ухили се, - само дето не е бяло и не е вино.
И това пропусна.
- "Твърд" алкохол? - прозвуча преднамерено притеснение в гласа ú.
- Да не те е страх, че ще се напия? - хвана се на въдицата ú.
- А, ако се случи, - Анна направи театрална пауза и изстреля - това стимул или побутване ще бъде?
"Не само драскаш, но и хапеш...!"
В мига, в който си го помисли, се сети, че му го беше обещала,... ако си го заслужи. Уж беше само игра, но дали да не ú покаже, че може да си счупи зъбките в него?
- Не се чувстваш достатъчно сигурна в себе си ли? - В очите му се бяха събрали всички местните ветрове и се готвеха да я отнесат.
Топката беше в нейната врата.
"Така ти се пада, сама си го изпроси!" - каза си, но бързо се окопити. Знаеше, че не е искал да я обиди - може би, само да я накара да млъкне... "Не си познал!" - Усмивката не слизаше от очите ú. Покани го с жест да се наведе към нея, зарови едната си ръка в косата му, сякаш иска да го привлече по-близо до себе си и шепотът ú погали ухото му:
- Защо не провериш, скъпи? - промълви прелъстително и веднага се дръпна за да се наслади на гледката. Знаеше, че играе нечестно, но нямаше друг избор.
Ако Андрей не беше оставил чашата преди малко, сигурно щеше да я счупи - тялото му реагира мигновено. Мускулите му се напрегнаха едновременно. Сърцето му прескочи един удар и заблъска като лудо. Не му достигаше въздух... Хвана китката на ръката ú, стисна я силно и след като си пое дълбоко дъх, дрезгаво каза:
- На това му се казва удар под кръста! - синьото на очите му проблесна като мълния.
- La gere, comme à la gere**! - поклати уклончиво глава Анна и допълни: - А в любовта, както и във войната, всички средства са позволени! - Още недовършила думите си и лицето ú се сгърчи от болка в ръката, която Андрей държеше.
- Какво ти е? - Погледна я изумено, едва тогава осъзнал колко силно е стиснал ръката ù. Пусна я и забеляза следите по китката.
- Не си знаеш силата или е любов към насилието? - Прониза го с поглед Анна и почти просъска. Наистина я беше заболяло и не си мереше думите.
- Съжалявам! - беше стъписан от себе си. - Наистина съжалявам! Дори не съм предполагал, че съм способен да го направя! - Гледаше слисано ръката ú. Придърпа китката ú, повдигна обърнатата длан към устните си и я целуна точно там, където пръстите му се очертаваха. След това положи устни и в трапчинката на малката ú шепа. Вдигна очи - ветровете си бяха отишли и на мястото им се люлееше бездънно ласкаво море. - Съжалявам,... но не аз,... а ти не си знаеш силата! - добави шепнешком. По лицето му се разля такова разкаяние, че Анна съжали за грубите думи, изречени преди малко.
- И аз съжалявам, играх нечестно? - каза гузно, а ръката ú миролюбиво погали неговата.
- Какво ли не бих дал за да го направиш пак! - преглътна с усилие, когато си припомни ласката ú.
- И аз, но не тук! - думите ú се изплъзнаха неволно, но пък каза истината.
Погледна я внимателно - шегуваше ли се с него или открито си признаваше какво чувства? В думите ú, като че ли, нямаше и капка шега. Онова вълнение, което ги бе заляло, когато танцуваха, се върна с пълна сила...
Нечия сянка падна върху масата...
**La gere comme a la gere (фр.) - На война като на война
(следва)
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени
Благодаря! Лека и спокойна нощ!