... Анна ахна. Гледаше като омагьосана заливчето, което приближаваше... не, те приближаваха. "Когато си на лодката, движи се брегът, а когато си на брега, движи се лодката", спомни си една мисъл от фантастична новела, която много обичаше и препрочиташе с удоволствие. Изобщо, обичаше фантастиката и това тук ú изглеждаше прекалено съвършено и ... не съвсем естествено.

Всичко беше толкова малко, сякаш може да се побере в шепа. Приличаше на детска рисунка - подредено... с прекалено ярки цветове... всяко нещо на мястото си... и в същото време невъзможно. Тясната ивица пясък беше белезникаво-жълт и леки вълнички го миеха. В основата на невисоките скали имаше площадка от около 35-40 квадратни метра редуващи се скални плочи и разпръснати между тях гъсти туфи зелена трева.

"Място само за двама... или най-много за четирима" - помисли си тя.

Три-четири малки дръвчета и няколко храстчета довършваха картината. Беше късно следобед, но слънцето все още грееше силно и осветяваше всичко с някаква наситено-жълта неестествена светлина и само под някои от надвисналите скали се оформяше плътна, дебела сянка. Гледаше и не вярваше на очите си. "Това го е измислило някое дете, - мислеше си - само децата могат да съберат на едно толкова малко място скали и дървета, пясък и толкова зелена трева, море, слънце и сянка по такъв начин - невъзможно, но изглеждащо реално". А и нали го виждаше с очите си. "...При всичките тия безжизнени скали наоколо..." - имаше предвид не само скалите над заливчето. Точно тази част на брега от лодката ú се видя толкова пуста и безжизнена, че цветното петно, което приближаваха, като, че ли не бе съвсем на мястото си.

- Това така ли е изглеждало винаги или някой се е погрижил да придобие този си вид? - попита Анна с възхищение и с някакво подозрение в гласа.

- Съжалявам, момчета, - разсмя се Юлия - но сте разкрити. - Обръщайки се към Анна, поясни: - Те се погрижиха... Открили го при едно от излизанията си в морето. След това през почти всеки почивен ден бяха тук... Разчистиха камъните, паднали от скалите и пооформиха плажчето...

- Само това?

- ... И за тревата се погрижиха... - намигна на Анна и подметна: - пренесоха и малко пръст, а и дръвчетата са все още съвсем малки... но си е тяхно - често идват тук за да се усамотят... по мъжки. - Очите ú блестяха закачливо доволни.

- Знаех си аз! - възкликна отново Анна.

- Разочарована ли си? - попита Андрей, гледайки я внимателно.

- Да съм разочарована ли? Защо!? - Отвърна на погледа му учудена Анна. - Прекрасно е, сякаш мечтата на някое дете се е сбъднала. Пък и... - загледа се съсредоточено в красивия пейзаж.

- И?... - подкани я Андрей.

- Пък и - повтори по-смело тя. - прекалено много разрушения видях напоследък за да се разочаровам от това, че някой е помогнал на едно кътче от природата да изглежда съвършено - Обърна се към него с възхищение и допълни. - Напоследък все се сблъсквам с мъже, които сякаш са се родили с разрушението в кръвта си... Радвам се, че се запознах с двама, които обичат да творят... особено пък такава красота...

- Изглежда не се движиш в подходящи компании - подметна шегувайки се Андрей, почувствал се неловко от неприкритото възхищение на Анна.

- Не се движа в никакви компании - подходящи или неподходящи... но наблюдавам какво става със света около мен - отговори тъжно тя.

Лодката се блъсна в брега и спря. Мъжете скочиха, помогнаха на двете жени да слязат и я издърпаха на брега. Андрей и Николай започнаха да разтоварват багажа от нея, а Анна и Юлия пренасяха по-малките пакети в подножието на скалите. Чак тук Анна забеляза, че имаше следи от предишни идвания. В закътано заслонче, незабележимо от морето, беше оформено нещо като огнище, а в една от близките и по-широка от другите цепнатини в скалата бяха напъхани сухи клечки и клони от дървета, явно изхвърлени от морето. Всичко беше прибрано и подредено така, сякаш чакаше стопаните си да се върнат всеки момент...

... Идеята за този вечерен пикник, както го нарече Анна, с преспиване на открито бе хрумнала на мъжете тази сутрин, докато закусваха. Импулсивно бяха решили да доведат жените тук - искаха да ги накарат да се опознаят, а и интересът на Андрей към Анна се бе засилил и търсеше начин да удължи времето си в нейната компания.

            Когато се върна от поредното си сутрешно плуване в морето и почука на вратата на стаята ú, никой не му отговори - беше излязла. Преоблече се и слезе да потърси Николай. Намери го да закусва.

- Виждал ли си Анна? - попита Андрей.

- Не... Няма ли я в стаята ú? - попита на свой ред Николай.

- Не - поклати отрицателно с глава Андрей и лицето му потъмня.

- Не е напуснала хотела - успокои го приятелят му - поне нямам данни за заминали си гости... Ти май си обсебен от тази жена?... - Запита и го погледна загрижено. Не получи отговор. - Познаваш я едва от вчера и съм сигурен, че не знаеш много за нея...

- Но бих искал... - прекъсна го Андрей

И тогава им хрумна идеята. Предложението за мястото дойде от Андрей, не беше забравил, че обеща на Анна да ú го покаже откъм морето. Решиха да запознаят Анна с Юлия - съпругата на Николай, на обяд и да ги поканят на пикника. Надяваха се, Юлия да им помогне да уговорят Анна.

Малко по-късно Андрей се беше видял с Юлия. Както винаги, бурна в реакциите си, тя го прегърна импулсивно и започна да се извинява, че снощи така и не са се видели. "Сигурно съм бил с Анна навън" - помисли си той. Сякаш прочела мислите му, Юлия го подкачи:

- Разбрах, че си бил много зает и не си забелязвал никого снощи... - и когато той се усмихна притеснено, уточни: - Николай ми каза, че си заслужавало...

- Надявам се да мога да те запозная с нея - само успя да каже той.

- И аз се надявам... - беше го погледнала с разбиране.

Беше чаровна и изключителна жена. Тъмнокестенявата ú коса с цвят на узрял кестен, падаше свободно около чистото ú и свежо лице. Имаше бистро зелени очи, които сякаш гледаха насмешливо, но всъщност, винаги бяха засмени. Беше висока и едра, малко по-пълничка, от нормално приетото, но всички около нея знаеха, че това изобщо не я притеснява. Имаше изключителна усмивка, която почти не слизаше от лицето ú. Беше пряма, откровена и неробуваща на никакви скрупули.

От Николай знаеше, че вчера по независещи от нея причини, закъсняла в Пловдив, където уреждаше своя изложба и не успяла да се върне навреме за партито. Било вече много късно, когато се прибрала и само се мярнала за малко сред гостите, колкото да ги поздрави. Поговорила с някои свои стари приятели и познати и се прибрала - била много уморена. Андрей знаеше колко естествен и неподправен човек е тя и дори не беше се учудил. Приятелите ú я приемаха такава, каквато е, а мнението на другите не я интересуваше.

Като повечето хора на изкуството, Юлия никога не се съобразяваше с разните му там измислени светски правила и на момента правеше това, което смята за необходимо. Ако ú се рисуваше, спеше или умората ú бе дошла малко в повече, тактично и деликатно се оттегляше. Беше пряма, но не безцеремонна - такава ставаше само с най-близките си, но без да прекалява. Притежаваше някаква странна способност да казва това, което мисли, без да обиди някого.

Обичаше безкрайно съпруга си и му имаше пълно доверие във всичко - не беше от жените, които смятат, че ако не наглеждат мъжете си, те непременно ще се "издънят" или нещо ще провалят, а Николай я гледаше винаги с такова нескрито обожание, че на всеки от пръв поглед му ставаше ясно, колко все още е влюбен в жена си. Бяха съвършена двойка, като взаимно се допълваха. Всеки имаше своите интереси и занимания, но сякаш правеха всичко заедно.

Андрей, макар и съвсем благородно завиждайки на приятеля си, лека-полека се бе отдалечил от тях, чувствайки, че не може да понесе самотата си на фона на тяхното щастие и синхрон. Радваше се много за тях, но знаеше, че чуждото щастие може и да наранява. На няколко пъти беше водил свои приятелки на общи събирания, но все нещо не се получаваше. Обикновено не допадаха на Юлия - или бяха прекалено "префърцунени" - така се изразяваше тя, или пък те не харесваха нейната "обикновенност" и прямота, но Андрей знаеше, че за да разбере някой колко необикновена беше тя, трябваше доста добре да я опознае.

Имаше прекрасно чувство за хумор и го използваше умело, когато трябваше да опише себе си или някоя от приятелките му. Никога не целеше да обиди някого, пък и никога не го правеше директно, но дори само по погледа ú можеше да се разбере дали е харесала въпросния човек или не.

Понякога ставаше и много язвителна, но обикновено не го правеше често - трябваше да я предизвикат. Чарът ú можеше да омайва и завладяваше с умението да казва истината, без да наранява.

Много му се искаше да чуе мнението ú за Анна - стига да успееше да я намери. "Къде ли е?" - запита се. Цяла сутрин я издирва по плажа и околните заведения, разходи се дори из града, но така и не можа да я зърне. Не можеше дори да ú позвъни - беше забравил да я попита за номера на мобилния ú телефон. И през ум не му беше минавало, че тази сутрин ще изчезне толкова рано...

Отдъхна си, чак когато на обяд я видя да слиза от едно такси пред хотела. Беше някак "попарена" и не посмя да я разпитва къде е била. Покани я на обяд с приятелите си и тя набързо се съгласи, молейки го да я изчака във фоайето на хотела, докато се преоблече... Предполагаше, че се досеща къде е била, но не искаше да го изрече на глас. Когато слезе, отново се учуди на способността ú да се преобразява. Беше се преоблякла, освежила грима си и унинието от преди малко беше изчезнало... само очите ú бягаха настрани и не се задържаха за дълго върху лицето му.

- Готова съм - беше го казала с малко по-уверен тон, толкова, колкото да разбере, че съвсем не е толкова уверена, колкото изглежда. - Ще обядваме ли? Умирам от глад.

Заведе я до масата, където Юлия и Николай вече ги чакаха - беше ги предупредил, че се е прибрала. Запозна двете жени, като силно се надяваше да си допаднат.

Разговорът се водеше около безопасни теми - морето, храната, плажа и времето. Когато стигнаха до прогнозите за следващите няколко дни и за обещаното от метеоролозите хубаво време, Николай им подхвърли идеята за нощния пикник, а Андрей въодушевено го подкрепи.

Юлия изгледа подозрително първо единия, след това другия и поглеждайки съучастнически Анна, рече:

- Защо ли ми мирише на заговор? - и като ги погледна, прихна.

Мъжете отричаха толкова категорично, че накрая сами се издадоха.

- Добре де, - предаде се Николай - признавам, че позаговорничихме малко. Какво пък толкова? - и допълни, прегръщайки жена си. - Искахме да ви изненадаме.

Анна усмихната ги наблюдаваше. Бяха ú невероятно симпатични, но се колебаеше относно пикника. Беше харесала Юлия от пръв поглед - рядко естествена, усмихната, приятно настроена дори към нея, нищо че току-що се бяха запознали. Напрежението от представянето ú пред другата жена се бе стопило благодарение на дружелюбното поведение на Юлия. Беше усетила известно напрежение и у Андрей, когато ги запозна - явно държеше много на мнението на приятелите си.

- Съжалявам, че снощи не се запознахме, - Беше се обърнала към нея Юлия - но се върнах късно и много уморена.

- Е, съгласни ли сте? - попита Николай. Беше решил да поддържа впечатлението, че инициативата е основно негова.

- А имаме ли друг избор? - Побутна го лекичко с лакът Юлия. - Нали, ако не се съгласим, вие пак ще забегнете двамата, само че този път с мъжкото ви уединение е свършено. - Шегуваше се и всички знаеха, че е така. - Отиваме, нали Анна? Няма да им позволим да ни се изплъзнат.

Искаше ú се да накара Анна да приеме, виждайки колебливото изражение на жената до Андрей. Предполагаше колко е важно това за него, а и беше харесала тази червенокоса жена, макар че в първия момент се бе поколебала дали да не я отнесе в групата на досегашните му приятелки. В тая на "префърцунените", обичащите да правят впечатление и надменните - изглеждаше ú прекалено набиваща се на очи с дългите си пищни червени коси и прекалено вдигната глава, но когато забеляза умората и притеснението в очите ú, си даде сметка, че това е само "защитна окраска". Разговориха се и когато успя да накара Анна да се поотпусна, разбра, че тази жена беше естествена, макар и малко скована, усмивката ú беше приветлива, макар и притеснена. Допадна ú. Николай ú беше разказал с няколко думи, че е разведена, че избягвала всички, че държала на дистанция дори Андрей и с чисто женската си интуиция се бе досетила, че явно има някакви, свои си проблеми, с които не иска да обременява никого.

- Ами - смотолеви притеснено Анна - не зная, не бих искала да ви притеснявам...

- Глупости! - Отряза я Юлия с присъщата си импулсивност. - С какво би ни притеснила? Момчетата - и тя ги посочи. ­ ще се погрижат за всичко... ако даже не са се погрижили вече - и тя хвърли мил поглед на съпруга си. - От нас се иска само да се натоварим на лодката.

- На лодка? - стресна се Анна.

- Защо, страх ли те е? - намеси се в разговора Андрей.

- Не, но не съм се качвала на лодка повече от... - замълча, усмихна му се кокетно - ... от много години... Не ме гледай така, няма да ти кажа от колко!... Дори не умея да плувам - прозвуча като извинение.

Юлия се засмя, тази жена все повече ú харесваше.

- Хайде, не е толкова страшно. Имаме си добри кавалери, ще ни закарат там съвсем безопасно, - смееше се като дете. - а, ако се наложи, ще ни извадят и от водата. - Забеляза силното колебание на Анна, с надделяващо желание да отиде и добави, поставила двете си ръце пред гърдите като за молитва: - Моля те! Нали няма да ме оставиш да се справям сама с тези двамата?...

- Добре, няма - отговори малко по-смело Анна. - Но като гледам как си им взела страха, не мога да се отърва от чувството, че не само с тях, а и с още двама като тях би се справила чудесно! - Не беше комплимент - беше забелязала огромното уважение на двамата мъже към тази зеленоока жена.

- Благодаря ти! - отвърна Юлия малко смутено, объркана в първия момент от комплимента, но като видя удоволствието и чисто женското възхищение на другата жена от този факт, каза: - Те са добри момчета... - и изпаднала в едно от откровените си състояния, подхвърли с много мил тон: - но мисля, че с теб бихме могли да станем добри приятелки. Ще се радвам да бъдеш с нас!

Анна се посмути малко от откровеността на жената срещу нея. Не ú се беше случвало да се сприятелява веднага с някоя жена, независимо че се държеше приятелски към всички. Имаше много приятелки, но истински можеше да нарече малко от тях, а и приятелствата ú се изграждаха постепенно, с години. Някои издържаха, други се разпаднаха, но тази пряма жена я спечели веднага.

- Съгласна - отговори ú с широка усмивка Анна и поради неудобството си, без да иска смени темата. - Ще ми кажеш ли какво трябва да си приготвя за такъв вечерен пикник? - прозвуча малко наивно, но никой не се разсмя и тя продължи по-спокойно. - Опасявам се, че ще ми е за първи път. - И този път никой не реагира, сякаш го приемаха като нещо съвсем естествено.

- Ооо, не се притеснявай, мъжете ще приготвят всичко... - погледна дяволито към двамата. - ... нали тази вечер ще сме им на гости.

Решиха да се срещнат някъде към пет и трийсет на терасата.

Анна беше спала почти целия следобед. Уморена от късното лягане снощи и от ранното позвъняване на Стефан тази сутрин, искаше да си отпочине добре. "Не бива да клюмаш с глава като болна кокошка!" - беше си казала, заспивайки.

... И ето, сега вече бяха пристигнали и пренасяха лекия багаж с Юлия, а тя се замисли за това, колко все повече започваше да харесва тези хора... и особено единия от тях.

- Ани - стресна я гласът на Юлия. - не вдигай това!.

Анна изтърва сака, който току-що беше вдигнала и недоумяващо я изгледа - не разбираше защо не трябва да го вдига. Забелязала недоумението ú, Юлия поясни:

- Тежко е, пък и нашата работа за сега свърши, оттук-нататък ще се оправят двамата - и посочи мъжете.

- Тежко ли? - запита Анна, която така внезапно бе пуснала сака, че се чудеше дали наистина не го е изтървала от тежестта му. Повдигна го за малко пак и попита: - Ти на това тежко ли му викаш?

- А не е ли? - изгледа я другата учудено.

- Съвсем нормално - отговори ú Анна и вдигна уклончиво рамене.

Юлия се приближи, повдигна пътната чанта, пусна я веднага и като завъртя пръст около слепоочието си, каза:

- Не ми се сърди, мила, но ако на това му викаш нормално, то май ти не си нормална! - Побутна с крак сака и промърмори: - Това тежи сигурно над десет килограма!?...

Анна се разсмя, тази жена беше толкова пряма, че не беше в състояние да ú се разсърди.

- Неее, тежи по-малко, но пък ти май изобщо не разбираш от килограми... - без да иска, прозвуча двусмислено.

- Да нямаш предвид теглото ми, - Забелязала, че другата не е искала да я обиди, Юлия се пошегува. - защото не ми тежи.

- А, не - изглади недоразумението Анна. - Когато става дума за живо тегло - говоря само за своето. - Мъжете бяха приключили с лодката и ги слушаха с интерес. - Имах предвид, че не разбираш, ако мога така да се изразя, - започна Анна, но се зачуди как да продължи. - от "ръчни тежести" - при последните думи тя съвсем се обърка, тъй като думите ú прозвучах още по-многозначително.

- Ооо, разбирам аз, разбирам! - Отговори Юлия, не скривайки, че влага и друг смисъл в думите си.

Гръмкият смях на Андрей и Николай я оглушиха и Анна усети как цялата пламва от неудобство - изобщо не искаше да каже това, но беше вече късно. И двамата я гледаха без грам неудобство и продължиха да се смеят, забелязали нейното.

- Ей, вие двамата... я да млъквате! - скара им се Юлия - И идете да си измиете ръцете... заедно с подсъзнанието...

- Ние или ти? - не ú остана длъжен Николай. - Доколкото си спомням, ти май първа се сети за нещо друго...

- Ааа, - оправда се Юлия с хитра усмивка. - аз само казах, че разбирам от "ръчни тежести" - и прихна отново, но като видя безпомощното изражение на Анна я прегърна през кръста. Хвърли предизвикателен поглед към двамата и я поведе към скалите. - Ела, остави тия разгонени котараци да се любуват на опашките си... - Усети как в думите ú се прокрадна намек за нещо друго и хвърли изпитателен поглед на жената, която вървеше до нея.

Анна се бореше да овладее напушващия я смях, но когато Николай попита съпругата си дали не би искала да се полюбува на неговата, не издържа и превивайки се от смях седна на пясъка.

- Мръсник, - отговори уж разсърдена Юлия - какво ще си помислят хората? - Грабна някакво малко камъче и го замери. Лицето ú грееше. Личеше колко много обича Николай.

- Недей - отвърна ú той през смях, съвсем недвусмислено прикрил се с ръце. - може пък да ти потрябва.

Юлия ахна от дързостта му и хукна да го гони по малкия плаж. Нямайки къде да избяга, Николай заобиколи лодката и пазейки се от шепите пясък, които жена му хвърляше по него, продължи да се хили. В един момент, вече до водата, се остави да го хване, грабна я през кръста и както си бяха с дрехите, я хвърли в морето, падайки заедно с нея.

Анна ги гледаше с нямо възхищение - личеше, че тези хора са щастливи - и малко им завиждаше.

- Добре ли си? - попита, присядайки до нея Андрей.

- Да, защо не? - Погледна го за момент и сочейки с глава двамата в морето, промълви: - Щастливи са - Имаше някакъв копнеж в думите ú.

- Иска ли ти се да бъдеш на нейно място? - запита той, усетил копнежа.

- Не - усмихна се тя. - Иска ми се да си бъда на моето... - видяла недоумението, изписано по лицето му от отговора ú, шегувайки се, поясни: - Тя си е точно на мястото, пък и Николай не е мой тип.

Разбра я.

- А има ли някой мъж в момента, който да е твой тип? - слагайки ръка на рамото ú, попита Андрей, но очите му питаха за нещо съвсем друго.

- Като че ли се намери... - демонстративно погледна ръката му, без следа от упрек. - ... в момента - уточни.

Разбра намека ú, но му трябваше пряк отговор.

- Наистина ли няма да се налага да меря сили с някого?

- А би ли те уплашило, ако е така? - подкачи го тя.

- Не, но обичам да съм наясно със ситуацията - гласът му звучеше прекалено равнодушно.

- Е, щом обичаш да си наясно, - погледна го предизвикателно - трябва да знаеш, че ще ти се наложи да премериш сили с мен.

- А, с това ли?... - умишлено пренебрежително каза той.

- Смяташ, че съм лесна ли? - настръхна тя.

- Успокой се. - Андрей я придърпа по-плътно до себе си. - Имах предвид, че вече съм наясно с това, а не, че те смятам за лесна.

- Хей, вие двамата, - провикна се от брега Юлия, сваляйки мокрите дрехи - няма ли да дойдете при нас във водата? Разкошна е, топла като чай! - и се върна в морето при съпруга си. Плуваше много добре и Анна ú се възхити.

- Някога тренираше плуване... - поясни Андрей и едва тогава Анна си даде сметка за едрите рамене и мускулести крака на Юлия, макар и леко закръглени. - Искаш ли и ние да влезем във водата?

- Аааа, не! - подскочи Анна.

- Защо, брегът е плитък, а и аз ще съм до теб? - зауспокоява я Андрей.

- Не, не за това - поясни тя. - не обичам да скърцам...

- Какво? - Неразбиращо я погледна. - Да скърцаш ли? - чак примигна от недоумение.

- Не обичам да съм солена, а морската вода прави кожата ми такава... и, ако не се изплакна с чиста вода, имам чувството, че ще заскърцам като сол...

Андрей се разсмя:

- Доста образно се изразяваш, но няма проблем. Като излезем ще се облееш с чиста вода.

- От къде? Не видях да сте понесли туби с вода?

- Не сме... и въобще не носим никаква вода.

- Как така? - стъписа се тя.

- Ами, така! - очите му се смееха и личеше, че крие нещо.

- А какво ще пием? - хвана се тя.

- Каквото сме взели - вино, безалкохолно, бира...

Тя го прекъсна, гледайки невярващо:

- И не сте взели никаква вода?... Вие луди ли сте?

- Еее, чак толкова не сме. Има някоя и друга бутилка минерална вода - потупа я успокоително по рамото той.

- И с нея ли ми предлагаш да се облея?

- Откъде-накъде, тя е за пиене...

Държеше се доволно, като въдичар, хванал на въдицата си глупава рибка, но Анна не забеляза изражението му и го прекъсна пак:

- Я чакай, чакай малко!... Тук има някаква уловка, нали?... Само дето не разбирам каква е... Има чиста вода да се измия след морето, но тя не е минералната, защото тя не е предвидена за това... - той кимна с глава утвърдително - И къде е тогава тази друга вода?

- Ей там, в отсрещния край, на около три метра от носа на лодката и на половин метър височина над пясъка, в скалата.

Погледна го невярващо.

- Ти майтап ли си правиш с мен?

- Ни най-малко! Как мислиш, от какво е станала тревата толкова мека и зелена... от морската вода ли?

Едва сега си даде сметка, че когато гледаше тревата и дърветата, някаква смътна мисъл за сладка вода се бе завъртяла в главата ú, но възхитена от пейзажа не бе ú обърнала внимание. Сега го погледна объркана:

- Голям късмет сте извадили с това изворче! - каза, но лицето ú изразяваше недоумение. Бореше се с някакви свои мисли, но ги премълча.

- Хайде, кажи ми какво те мъчи! - покровителствено я погали Андрей по главата.

- Мъчи ме една мисъл, само че... - и зареяла поглед към скалата отсреща, замълча.

- Само че?... - и след като тя продължи съсредоточено да мисли, я побутна: - Давай де, по-смело... няма да ти вадят зъб!

- Откъде да зная... - каза го разсеяно. След това го погледна проницателно. - Често ли се срещат сладки изворчета да извират на самия бряг на морето?

- Къде, тук ли?... Не зная... не ми е известно... - прозвуча не съвсем категорично и отново нещо ú подсказа, че не казва всичко.

Тя присви устни.

- Не само тук, но и изобщо по тази част на брега, южната?

- Не зная, но като че ли не съм чул... - имаше някакво лукавство в очите му.

- И аз - отдъхна си тя. - А можеш ли да ми кажеш защо точно това се е появило тук?

- За да имаме чиста сладка вода винаги под ръка - продължи да се прави на ударен той.

- Тогава ще задам въпроса си по друг начин... Можеш ли да ми кажеш как това изворче се е появило точно тук? - наблегна на частицата "как".

- Божа работа - вдигна рамене с безразличие той.

- Я не бъркай Господа в човешките дела! - скастри го тя и с поглед. - И ако е Негова, то май вие двамата с Николай предварително сте разговаряли с Него?

- Защо мислиш така?

- Не зная точно, но имам някакво смътно усещане, че точно тук, току-така, не може да има изворче от сладка вода... Нещо в пейзажа и скалите наоколо не ми дава мира... - допълни: - Ще трябва да помисля още малко...

- Добре, но искаш ли докато мислиш, все пак да се изкъпем в морето? - и когато тя се съгласи, предложи: - Докато се събличаш, аз ще поставя нещо, в което да се събере повече вода.

Да се съблече? Всъщност, Анна нямаше какво чак толкова да съблича. Оскъдната блузка и късите панталони над банския бяха всичко, с което беше облечена. Имаше обаче един сериозен проблем. Трябваше да успее да прибере гривата от главата си в обикновена плувна шапка, а това не беше лесно. Помоли Юлия, която тъкмо приближаваше, да ú помогне. Николай и Андрей говореха нещо до въпросното изворче и поглеждаха към тях. Юлия беше дотичала от водата и пръскаше навсякъде солени капки.

- Защо не влязохте във водата? - попита засмяна.

- Защото можех да се удавя - отвърна Анна. - Бяхте същинско цунами... но сега ще влезем.

- Ние с Николай ще започнем да приготвяме вечерята.

- Не е ли рано още?

- О, не! Решили са да ни изненадат с някакви свои специалитети, - посочи разговарящите мъже. - които приготвяли сами, когато идвали тук. - И прошепна заговорнически в ухото на Анна: - Не се притеснявай... взела съм някои обикновени неща... за всеки случай...

Анна се разсмя, а Николай, приближавайки, ги изгледа въпросително:

- Сега вие ли правите заговори? - обърна се към Анна. - Твоят спасител те чака.

- Дано само да не ме удави... - промърмори тя.

- Не му се давай, скъпа! - подхвърли Юлия, а цялото ú изражение говореше съвсем друго: "Направи го... няма да съжаляваш!"

Влезе в морето. Водата беше топла и приятна и галеше кожата ú като милувка. Андрей бе влязъл по-навътре и водата покриваше гърдите му. Махна на Анна да отиде при него. Докато вървеше, усещаше как тялото ú постепенно олеква и все по-трудно се бори със съпротивлението на водната маса. Нямаше вълни, морето беше бистро и почти виждаше пясъка по дъното.

- Хайде, по-смело! - подкани я Андрей.

- Не ме е страх, наслаждавам се на усещанията си - доближи го с премрежен поглед и изражение, сякаш вкусва някакво забранено удоволствие. Беше протегнал ръце да я хване.

- Не прави така - гърлено ú каза той и я дръпна към себе си.

- Защо? - попита лукаво.

- Защото ще ми е много трудно да те спасявам, когато цялата ми кръв се е стекла надолу... - намекът беше повече от ясен и Анна не му остана длъжна.

- За сметка на това пък, няма да се удавиш - главата ти ще те задържи на повърхността... Има ли опасност някоя вълна да те отнесе, или вече си хвърлил котва?

Погледна я изумен, не очакваше чак толкова дързост.

- Добре - разсмя се. - Едно на нула за теб, но само за сега - придърпа я към по-дълбокото, отстъпвайки назад.

- Сега ще ме давиш, за да си върнеш ли?

- А, не! Има много по-приятен начин да си върна.

Водата вече покриваше раменете ú и изведнъж Андрей я пусна. Беше очаквала този момент внимателно, изтласка се леко със стъпалата от дъното и заплува по гръб към брега.

- Нали на обяд не можеше да плуваш? - учудено извика той.

- Аз и сега не мога! Плувам само малко по гръб... колкото да не нагълтам вода... Това ли беше по-приятния начин да ми върнеш?

- Не... Но наистина ли можеш да плуваш само по гръб?

- Да.

- Как може да си израсла на брега на такава голяма река и да не се научиш да плуваш? - учуди се той.

- Може би точно поради това - отговори тя.

- Да не си правила опити да се давиш?

- Няколко пъти и както виждаш все несполучливи.

- И кога се случи това?

- Когато бях дете, по-точно, бях вече тинейджър, но тогава не ни викаха така. Бяхме си най-обикновени пубертети.

- И какво стана?

- В реката попаднах на водовъртеж от една яма за пясък. Плувахме там цяла група деца от квартала, макар че освен на плажа не ни разрешаваха да плуваме на друго място точно заради ямите и водовъртежите. Тогава масово от реката се вадеше пясък и се образуваха огромни дупки със силни водовъртежи.

Предполагам, че съм попаднала на нещо такова, защото когато се отпуснах да напипам дъното, така и не успях да го стигна, само нещо започна да ме дърпа за краката... Потъвах и изплувах три-четири пъти, без да мога да се измъкна от ямата, като дори не извиках за помощ. Не можех да повярвам, че ми се случва... Спаси ме един мой съученик, лека му пръст, почина много млад при катастрофа... Та като видял, че потъвам и изплувам, доплува до мен и ме попита: "Давиш ли се или се бъзикаш?" Извинявай за израза, но точно така се изрази? А аз... - не довърши Анна и се разсмя.

- А ти? - по лицето му не се забелязваше и следа от смях.

- Аз му казах най-спокойно: "Да, давя се" и преди да потъна отново, му се ухилих.

- Не говориш сериозно...

- Съвсем сериозно говоря. Да не мислиш, че мога да си правя майтап с такова нещо... Колкото и пъти да се сетя за този случай, все се питам защо изобщо не извиках и защо се бях разхилила тогава, вместо да се уплаша.

- Не те ли беше страх?

- Не зная. Не помня да съм изпитала страх и да съм изпаднала в паника, ако това имаш в предвид... Спомням си само, че всеки път когато потъвах, си мислех: "Този път вече ще се удавя!", но след това пак изплувах... Когато ме изкараха оттам, даже вода не бях нагълтала.

- Навярно не си била уплашена много при този случай... Интересно защо не си се научила да плуваш.

- Не бях уплашена през времето, през което се давех, но когато излязох на брега краката ми се подкосиха... Никога няма да забравя мътната до кафяво вода, която сякаш ме беше сграбчила за краката и ме дърпаше надолу към нищото...

- Искаш ли да излизаме?... Трябва да помогна на Николай за вечерята - смени темата Андрей, но ú стана ясно защо.

- Разбрах, Юлия ми каза... ­ и тръгвайки към брега, пак се сети за случая от детството си. ­ Знаеш ли, от тогава ми е останал един особен страх... освен този от плуването...

- Какъв? - попита и я хвана през кръста.

- Страх от отвити крака.

- Ами, аз няма да те отвивам, скъпа! - Погледна я, помислил, че си прави майтап с него.

- Не, не се шегувам... Когато ме е страх от нещо, а краката ми са открити, гледам бързо да ги завия, поне до глезените - реакция подобна на тази при децата, когато си крият от страх главата под одеялото... При мен са краката... Така паниката ми най-бързо отминава... - замълча, а след това някак на себе си промълви: - Сякаш оная вода тогава имаше пръсти и ме беше хванала за глезените...

- Съжалявам, изглежда, че не биваше да те питам.

- Няма нищо... Отдавна съм го надживяла. Само дето от тогава мога да плувам само по гръб - така мога да си виждам краката и явно подсъзнателно си мисля, че никой не би могъл да ме хване за тях, без да го видя. По корем мога да преплувам само няколко метра, защото не съм спокойна. Да си кажа честно, даже съм нервна - все се страхувам някой да не ме дръпне за крака, без да го забележа.

- Шокът от преживяното тогава е бил много по-голям, отколкото си показала и предполагала... Говорила ли си с някого за това?

- Нали сега говоря.

- Не си ли споделяла с никого? - не обърна внимание на опита ú да се пошегува.

- Не. Пък и с кого? Психоаналитиците бяха кът в България... Даже знаехме за тях само от филмите. - Махна с ръка. - Хайде, дай малко сладка вода да се облея - не ú се говореше повече за това, пък и фактът, че не може да плува, не я тревожеше особено.

- Брррр, - потрепери Анна. - тази е много по-студена от морската. - Кожата ú настръхна.

Андрей бързо я зави в пухкавата хавлия, която беше преметнал през рамо. Докато попиваше капчиците вода от кожата ú, тя дръпна гумената шапка от главата си и червените талази на косите ú се разляха по ръцете му.

- Истинско съкровище - промълви той, заравяйки глава в нея. Прегръдката му стана по-силна и настоятелна.

- Не се увличай! - сряза го, усмихвайки се. - Не сме сами!

- Притеснява ли те това? - забеляза неподправеното ú неудобство. - А, ако сме сами?...

- Ти нямаше ли да помагаш на Николай? - пропусна въпроса му и се изхлузи от хавлията. - Или си търсиш незначителни поводи да се измъкнеш?

- Той ще ме разбере... - разпери ръце Андрей, разочарован от измъкването ú. - А и поводът никак не е незначителен.

- Ще го запомня - обеща му тя.

Отидоха при Николай и Юлия, които тихо разговаряха, поглеждайки ги.

- Реши се да се включиш в приготвянето на вечерята или дойде да ме надзираваш? - посрещна ги с въпрос Николай. - Ако е за второто, вече си имам един надзирател - и посочи с глава Юлия.

- Само с едно наглеждане няма да се отърва - приседна до него Андрей. - Та, до къде стигна с подготовката, приятелю мой? - И се обърна към двете жени, висящи над главите им. - Защо вие двете не се поотдръпнете малко? - посочи удобното място на около метър-два от тях. - Искате ли да ви отворя нещо за пиене?

- Не искате да видим какво приготвяте или как го приготвяте? - попита насмешливо Юлия.

- Не се притеснявайте, първо ще го опитаме ние, ако чак толкова ви е страх. - отговори Николай като наблегна на последните думи. Отвори хладилната чанта и изваждайки някакво безалкохолно, подхвърли: - Ето, това е абсолютно безопасно.

- За кого? За нас или за вас? - включи се в играта Анна.

- Я, тя не била чак толкова свенлива - направи се на изненадан той.

- Не коментирай жената, а отговори - сгълча го Юлия на майтап. Доближи до него и както си беше клекнал до огъня, го прегърна в гръб, целувайки го по врата. - Да не би да те е страх, че може да се напием, съкровище? - каза му тя с гърлен глас.

Николай залитна към огъня - къде от тежестта и неудобната поза, къде от реакцията на тялото си.

- Ето това имах в предвид... а още не си пила и капка! - направи се на възмутен той.

- Да не би да искаш да кажеш, че не ти харесва? - сърдито го погледна Юлия, но очите ú се смееха.

- Не, но едва ли ще съм ти полезен опечен!

- Опечен, скъпи, няма да си полезен и на себе си! - подразни го тя. - Хайде, Анна, да се оттеглим, да не ги разсейваме, че току виж са ни сервирали себе си за вечеря.

- Това толкова ли ще ви бъде неприятно? - намеси се и Андрей, като погледна Анна.

- Не, но се надявахме вие да сте десерта, а не предястието... - отвърна му тя.

- И какво му е по-лошото на предястието в сравнение с десерта?

- Ами, едното събужда апетита, а другото го засища - съвсем невинно отговори, а Юлия отново избухна в смях:

- Едно на нула за отбора на жените! - хвана Анна за ръка. - Да ги оставим да осмислят разликата. - Грабна пътьом кутийка бира. - Искаш ли?

Анна поклати отрицателно глава.

- Не обичам бира, горчи ми - направи гримаса тя.

- Много хубави неща в живота горчат, Червенокоске - подметна след тях Андрей.

- Така е, - реагира бързо тя, - но когато имам възможност да избирам кое да натежи - хубавото или горчивото ­ избирам сама... А за бирата даже не се колебая като сложа на везните и диуретичния ú ефект.

Останалите се засмяха.

- Наистина ли не пиеш бира? - вече сериозно попита Юлия.

- Е, случвало ми се е няколко пъти... - поясни. - Най-големият ми рекорд бяха три бутилки, изпити една след друга... От тогава я съм изпила 4-5 чаши, я не.

- Защо, какво се случи? - полюбопитства Андрей, забелязал лекото ú засмиване.

- Нищо... Трябва ли непременно нещо да се е случило? - но сещайки се за онази история, не успя да скрие усмивката си.

- Хей, не бъди егоист - примоли се Юлия. - и аз искам да се посмея.

- Та ние откакто сме дошли, не сме престанали да се хилим... да не говорим за теб - побутна я Анна.

- Аз съм си такава - отвърна Юлия. - използвам всеки повод да се посмея. - Нали знаеш? Пет минути смях се равняват на едно изядено яйце...

- А аз се чудех от какво си понапълняла напоследък... - погледна я с насмешка Николай.

- Оплакваш ли се, скъпи?

- Кога съм се оплаквал от това, нали знаеш моето мнение за слабите жени?

- И то беше?... - чакаше отговора съпругата му.

- Ами, че мъжете не са кучета и кокали не обичат.

- Да, ама, като кучетата обичате да ви хранят, да ви галят и от време-навреме да ви пускат на свобода!

Това си беше тяхна закачка и нито Анна, нито Андрей се намесиха.

Двете жени бяха седнали малко в страни от мъжете, но и достатъчно наблизо, така че разговорите да протичат между четиримата.

- Няма ли да ми разкажеш какво стана след онези три бири? - настоятелно попита Юлия, отпивайки от своята. Искаше ú се да накара Анна да се отпусне съвсем. Виждаше, че все още нещо я смущава.

- Аз ли се очертавам тази вечер като основен разказвач? - отговори тя с въпрос.

- Хич и да не те притеснява това, ние си знаем толкова добре историите, че чак са ни омръзнали. Имаме нужда от нещо ново - погледна лукаво и добави: - А и аз ще помагам. - Направи театрална пауза. - Ще задавам въпроси.

- Аааа, в тая работа най-много те бива... - апострофира я Николай.

- И в други работи ме бива, сърчице мое, но не му е времето да ти ги припомням - не му остана длъжна тя и му се закани се с пръст. - Ако не искаш да береш ядове, млъквай и не ни прекъсвай...

- Дадено, шефе - изкозирува съпругът ú и с жален глас се обърна към Анна. - Ако не ú разкажеш, после ще си го изкара на мен...

- Няма нищо интересно за разказване. Пък и историята ми стана смешна доста по-късно, след като се беше случила. Бе предшествана от по-скоро драматични, отколкото комични събития. Не съм сигурна, че ще ви е интересно.

- Давай, - окуражи я Юлия - аз харесвам и драматични истории.

Мъжете вадеха някакви продукти... режеха... потапяха в нещо... слагаха ги в съдинките на огъня... обръщаха - изобщо, бяха се заели сериозно с приготвянето на кулинарните изненади и от време-навреме навдигаха кутийките с бира.

- Случи се няколко месеца след развода ми - събра смелост Анна. Андрей я погледна изненадан - не беше очаквал такова начало, но замълча, видял пробягалата по лицето ú усмивка. - Имаше празник на града - продължи - в началото на септември и времето беше направо разкошно. Отвсякъде се носеше музика и миризма на печено месо. Даже в къщи не можехме да се отървем от тях... До нас имаше един павилион, пред който бяха изнесли скара и приготвяха разни вкусотии, а музиката беше толкова силна, че сякаш я бях пуснала в къщи. Почти целият град се беше изсипал на площада. При тези празници обикновено се събират роднини и близки приятели да се видят. Улиците бяха пълни с хора, само ние с бившият ми съпруг си бяхме в къщи. - Юлия понечи нещо да попита, но се въздържа. - Беше ми писнало да го гледам как зяпа в тавана и се прави на човек, преживяващ глобалното затопляне и топенето на ледниците...

- Ама, той при теб ли живееше? - не се сдържа Юлия.

- О, той поживя доста време у дома след развода, но това е друга история...

- Много бих искал да я чуя - каза на себе си Андрей, но тя го чу.

- ... Та казвах, - пропусна казаното от него и продължи: - че времето навън беше чудесно - слънчево и топло, хората се веселяха, а ние бяхме си харесали по една точка от интериора и ги гледахме така, сякаш от това зависеше животът ни. Децата бяха навън, те така и се прибираха, колкото да си измолят още джобни... На мен също много ми се излизаше. Чудех се как да го направя, но не можех да го оставя сам у дома.

- Защо? - пак я прекъсна Юлия.

- Защото се чувствах неловко - все едно зарязвам гостенин сам у дома, а аз се измъквам и празнувам.

- Така ли го чувстваше, - попита изненадано пак Юлия. - като гостенин?

- Ами усещането ми беше точно такова - сякаш някой не особено желан гостенин се е натресъл в къщи, без да ме предупреди и аз не зная какво да го правя. Затова му предложих да излезем, но не на центъра. То, градчето ни е с такива размери, че където и да си, все си на центъра... е, почти, а да слезем на павилиончето до нас... Отказа няколко пъти, като ми предложи да изляза сама, но аз бях много настоятелна. Предполагам, че се е притеснявал от това какво ще кажат хората като ни видят заедно на празник - в малък град като нашия всичко се знае и всичко се коментира...

- И ти не излезе ли?

- Не, как да изляза, нали ти казах как се чувствах. Но пък бях много настоятелна и накрая успях да го навия.

- Аз бих се навил и от по-малко кандърми! - подметна Андрей.

- За теб вече знаем - контрира го Юлия.

- ... Оказа се, че павилиона го е взел под наем някакъв негов познат. Лека полека се отпусна и започна да се държи все едно нищо не се е случило. Знаеше, че обичам бяло вино и беше поръчал бутилка за мен, той пиеше бира...

- Ясно защо не обичаш бира - вметна Юлия.

- Няма нищо общо с това, аз и преди никога не съм я обичала... След като изпих виното, реших да мина на бира...

- Смелчага! - обади се Андрей, но не поясни за кого става дума - за нея или за бившия ú съпруг.

- Ако виното и жегата не бяха ме замаяли, едва ли щях и да я вкуся... но ми беше весело и реших да опитам. Малко се бях понапила, особено след първата бира...

- Защо ли не се учудвам! - този път реагира пръв Николай.

- Да, само че не бях единствената със замаяна глава и докато пиех бира след бира разговорът ни неусетно стигна до стрелбата...

- До стрелба ли? Имаш предвид такава с огнестрелно оръжие - попита учуден Андрей и след като тя потвърди, допълни: - Да не си го заплашвала?

- Не. Той обичаше да се хвали с постиженията си на стрелба и колко добър стрелец е, и аз вече доста подпийнала му предложих да отидем на стрелбището и да си премерим силите.

- На магарето, когато му стане хубаво, отива да танцува на леда - промърмори Андрей.

- Шшшт... и?... - подкани я Юлия.

- И отидохме... само дето не съм много сигурна как съм стигнала до там... Главата ми беше замаяна толкова, че едва успявах да се държа на краката си и май само мисълта да не се издам пред хората колко съм пияна ме караше да вървя по права линия...

- Не ти ли мина мисълта да се откажеш? - Андрей беше още по-любопитен.

- На мен ли? Не! Трябваше да си свидетел на предизвикателното му поведение за да ме разбереш!... Да стигна до стрелбището и да стрелям, за мен беше въпрос на живот и смърт в този момент..

- Или на инат! - подхвърли Николай.

- И успя ли да стреляш? - попита с крайно нетърпение Юлия.

- А ти как мислиш! - в гласа на Анна се усещаше триумф. - По пътя ни видяха децата и тръгнаха с нас. Баща им, с присъщата си безцеремонност, обясни, че на пияна глава съм решила да си меря силите с него на стрелба... Това ме вбеси, да не говорим, че когато хванала пушката ми предложи да се откажа, защото на бутилка вино и на три бири няма да улуча и слон и само ще изхабя съчмите, ми идваше да стрелям по него.

- Да не би да си се страхувала, че няма да го уцелиш - засмя се Николай.

- Не бяхме се хванали на бас за това, иначе можеше и да го улуча... Собственикът на стрелбището беше чул всичко и ме гледаше с любопитство, докато зареждаше пушките... Стрелях с едната, но не улучих нищо. Оказа се, че е с крив мерник...

- Да бе, мерникът бил крив... - присмя се Андрей.

- Същата беше реакцията и на бившия ми съпруг, но когато я простреля, разбра, че съм права... Получих друга пушка - слава Богу, оказа се добра - и свалих първо десет капачки от бира с десетте съчми, а след това десет кибритени клечки... Собственикът на стрелбището ме изгледа невярващо, погледна съпруга ми и... никога няма да забравя какво му каза: "Внимавай, приятел, щом така стреля пияна, гледай да не заставаш на мушката ú, когато е трезва!..." - И като си припомни физиономията на бившия си съпруг тогава, Анна се разсмя с пълен глас.

Всички се смееха, а най-много Юлия.

- Това истина ли е?

- И още как! Да беше му видяла физиономията!... - отвърна Анна. - Гледаше ме толкова невярващо, та чак глупаво!

- А на мен би ми се искало да видя изражението на който и да било мъж в такава ситуация - съучастнически я погледна Юлия.

- Прибирай бирите! - с пресилено сериозен тон извика Николай. - И тя преди малко ме попита за кого се страхувам. За нас или за вас - изимитира той тона на Анна, след това сам си отговори: - Естествено за нас!... Знаех си аз, че чувството ми за самосъхранение не ме подвежда - гласът му звучеше толкова комично, че всички отново се разсмяха.

- Все още ли стреляш толкова добре - погледна я с нов интерес Андрей.

- Какво, да не те достраша? - не се стърпя Анна. - Ако си спомняш добре, аз вече те предупредих... - припомни му предишния разговор.

- Не, не ме е дострашало, но успя да ме изненадаш отново! Не предполагах, че имаш толкова много таланти...

- Има много да се изненадваш... - закани му се на шега тя. - още нищо не си видял!

- Ха, сега де! - възкликна Юлия. - Тази жена все повече започва да ми харесва - окуражи тя смелостта на Анна.

- И на мен! - ухили се Андрей.

Съпругата на Николай го погледна предизвикателно:

- Инициативата е в твоите ръце, приятелю! ­ подкани го тя.

Разговорът вървеше леко и приятно. Не прибраха бирите, напротив, мъжете даже си отвориха по още една, докато се въртяха около огъня. Оправдаваха се, че било много горещо и трябвало все пак да се поразхладят. Анна така и не разбра какво точно майсторят. Освен рибата и раците, забеляза още някакви продукти, предполагаше, че са от морето, но така и не събра смелост да попита. Не разбираше чак толкова от морски деликатеси, а и не се превъзнасяше много по тях. Реши да ги опита... но, ако не ú харесат... е, имаше и друга храна. Двете с Юлия приготвиха салатите от пресни зеленчуци и застлаха покривката на най-широкото и удобно място върху скалната основа, така че да се поберат и четиримата свободно около нея и достатъчно далеч от пясъка. Юлия придърпа една от своите чанти и започна да вади разни купички и кутийки като ги отваряше. Беше донесла различни месно-зеленчукови предястия, но когато отвори една голяма почти две педи широка кутия, Анна възкликна от изненада. Беше видяла кутията и преди това, но си помисли, че е за шапки. Вътре се оказа една разкошна сметанова торта, цялата покрита с кървавочервени ягоди. Изглеждаше все така свежа и апетитна, сякаш току-що са я направили - явно тайната се криеше в кутията.

- Обичаш да си похапваш? - Анна стъписана втренчи поглед в тортата.

- Оооо, да... пък си ми и личи... Обожавам тази торта с шампанско или бяло вино...

- Дали момчетата са се погрижили да вземат толкова вино? - запита Анна - Имам предвид големината на тортата.

- Не се притеснявай - обърна се към нея Николай. - след двадесет години брак, едва ли може да ме изненада неподготвен... Взел съм достатъчно от любимото ти шампанско, скъпа. - обърна се той към жена си.

- Дори и за миг не съм се съмнявала в теб, любов моя - отговори му топло Юлия.

"Тези хора се обичат и не го крият от никого... - помисли си Анна. - А трябва ли?..." - запита сама себе си.

- Готови ли сме вече? - изтръгна я от мислите ú Андрей. - Какво е това? - беше сащисан.

- Ами... торта... - отговори Николай. - Нали знаеш слабостта на Юлия?

- Да, виждам, че е торта, но ме изненада. Не предполагах, че ще донесе такова нещо тук.

- Защо трябва да се лишавам от любимото си удоволствие, когато сме на пикник - стрелна го с поглед Юлия. - Не си го позволявам често, само с приятели в приятна компания? Надявам се, че и Ани ще опита моята комбинация... за десерт.

- Стига в нея да не влиза бира! - пошегува се Андрей, и добави сепнато: - Я чакай, нали ние бяхме за десерт?...

- Нека да започнем първо с предястията, пък за десерта... ще видим... - предложи Юлия.

- Какво? Да не би да биете отбой? - притече му се на помощ Николай. - Какво стана с всичките ви закани?

- Ние не бием отбой, слънчице, само спазваме хронологичния ред... Пък и нали знаеш, че никога не се отказвам от хубавите неща... - това, което каза, като че ли не се отнасяше за тортата.

- Само че, всичко хубаво на тоя свят, мила ми Юлия, е или незаконно, или неморално, или от него се пълнее! - заяви с насмешка Андрей.

- Това сега ли ти хрумна или го знаеш от собствен опит? - изгледа го Анна.

- Не, чух го в един филм и ми хареса... пък и звучи вярно...

- Изглежда много филми гледаш - констатира Анна.

- Той напоследък, като че ли само това прави... - опита се да го захапе Юлия.

- О, да... И май си спомням един... "Зеленоокото чудовище" ли беше... "Зеленото..." ли!?... - не довърши Андрей.

- Изпроси си го... - Николай прегърна съпругата си. - ...Не се заяждай с него. В страшна форма е напоследък.

- Точно това исках да проверя - съвсем не беше обидена на Андрей. - Радвам се, че виждам пак стария си приятел...

- Трябваше първо да ме попиташ - гласът на Николай прозвуча утешително. - Аз вече проверих...

- И? - любопитството ú беше пресилено.

- И резултатът ми хареса - погледна я заговорнически.

- Ей, аз съм тук! - Подвикна им Андрей и когато го погледнаха с преднамерено учудване, уточни: - Казвам ви го в случай, че сте забравили.

- Не сме, приятелю, - потупа го по рамото Николай. - не сме... ти се беше забравил някъде... Радваме се, че отново се намери!... - Николай не каза нищо повече, а и вечно словоохотливата Юлия замълча.

Във въздуха остана да виси нещо недоизказано от приятелите на Андрей, което Анна така и не разбра.

- Хайде да пийнем по нещо - каза Андрей. По лицето му се беше разляло смущение. В движенията му се усещаше някаква нервност, докато отваряше бутилката с вино.

- Браво! Ето една умна приказка - притече му се на помощ Юлия. - Няма ли да включите фенера... тъмничко ми се вижда вече? - попита тя. - Само че го оставете малко по-надалеч. Ей там... горе... - и посочи една вдлъбнатина в близката скала. - Оттам ще осветява по-добре, а и не искам всички хвърчащи буболечки от района да се изсипят върху храната... и върху мен. - добави тя с известна погнуса и потрепери. - Как ги мразя тия гадинки...

Разговорът се завъртя около храната и виното. Не можеше да се каже, че Анна се чувстваше в свои води, но и тримата се стремяха непрекъснато да я въвличат в разговорите си. Юлия не преставаше да подхвърля закачки към съпруга си, от време на време да критикува Андрей, че не се грижи достатъчно за Анна и поддържаше настроението весело и непринудено.

Виното бе с мек вкус и приятен аромат и помогна на Анна да се отпусне съвсем. Усещаше тялото си леко, като носено от невидими морски вълни. Едва доловимият бриз галеше гърба и голите ú рамене и тя несъзнателно се бе обърнала към морето. Леките вълни някак мързеливо и почти безшумно се отпускаха на брега, сякаш виното беше позамаяло и тях. Лунната пътека проблясваше сред ленивите вълни, тичаше към нея и внезапно се спираше в пясъка, уплашена от светлината на фенера.

Гледаше цялата тази красота умълчана и се чудеше защо толкова години се е лишавала от нея. Спомените от миналото ú вече не я нараняваха така силно, сякаш болката като морска вода се бе оттекла в пясъка. Мислеше за своите си неща и не беше забелязала, че всички се бяха умълчали.

Андрей я наблюдаваше съсредоточено - лицето ú приличаше на книга и можеше да прочете всичко, което минаваше през ума ú. Знаеше, че ще ú е необходимо време, но когато забеляза облекчението, което се разля по лицето ú, събра смелост, придърпа я внимателно в прегръдката си и тихичко я попита:

- Сдобряваш ли се с него? - само те двамата знаеха за какво пита.

- Не. Пречиствам се... - отпусна глава на гърдите му. - Отдавна разбрах, че то не е виновно за нищо. Не трябва да се сдобрявам с него... а да му поискам прошка! - говореше тихо, така че само той да я чуе.

- Сигурен съм, че вече си я получила... - прошепна го с невероятна нежност.

Гласът или ръката му я погали? - така и не разбра. Беше вдигнала поглед към лицето му и се чудеше той или бризът ú го каза. От дълбините на очите му морето ласкаво ú се усмихваше... и приближаваше все по-близо. Усети устните му върху слепоочието си и думите му прошумяха в косите ú:

- ... А, ако ти забравиш, и то ще забрави...

- Дали ще помогне?... - надеждата ú я задави.

- Ако не помогне, надявам се да ми позволиш аз да го направя... - гласът му прозвуча като молитва.

- Аз... аз не съм сигурна дали ще мога... - промълви тя.

- Кое, мила, да забравиш или да ми позволиш да ти помогна?... - надяваше се да се справи и с двете.

- Да забравя... има неща, които дори простени, не се забравят.

- Наранена си много, нали?! - каза го така, сякаш го заболя и думите му прозвучаха малко по-силно.

- Да - но като видя, че Николай и Юлия ги погледнаха, предложи: - Да говорим за това друг път, а?... - засмя се малко пресилено и посочи нещо на трапезата. - Искам да опитам ей онези кръгчета.

Андрей ú подаде едно, гледаше я как го захапва и се разсмя на физиономията, която направи.

- Не ти ли харесва?

- Не особено, малко е жилаво и има особен вкус... Какво е?

- Калмар. Не ти ли се е случвало да го опиташ?

- Случвало ми се е веднъж, но и тогава не го харесах особено. Явно нямам слабост към калмарите. Предпочитам рибата и раците. Всъщност, "морските дарове" не са от нещата, които да ме съблазнят... в гастрономически смисъл, като изключим мидите... стига да са измити добре. Настръхвам при мисълта, че между зъбите ми може да попадне пясък. - Разтърси я тръпка, само като си помисли за хрускането на пясък между зъбите ú.

- Какво обичаш? - попита я Юлия.

- Обичам обикновените домашни храни, обичам китайската храна, не отказвам нищо приготвено от пилешко месо, стига да не са му сложили захар - пошегува се. - Обожавам, обаче, няколко родопски ястия и най-много ястията на мама. Мммм, какво печено прави... а и изобщо готви превъзходно.

- Дали е научила дъщеря си на нещо? - подхвърли любопитно Андрей.

- Това е то! - погледна го Юлия с укор. - Не случайно казват, че любовта на мъжа минавала през стомаха... Веднага гледа дали е попаднал на добра готвачка.

- Справям се - и събрала смелост, добави: - Щом и бившият ми съпруг продължава да ме хвали, значи мога нещичко.

- А обичаш ли да готвиш? - продължи с разпита си Андрей.

- Ти да не си търсиш готвачка? - изгледа го лукаво Анна.

- Защо не? Омръзна ми да се храня по заведения или да карам на суха храна и аламинути.

- Като гледам как успешно се справихте с приготвянето на вечерята, не ще да е точно така... но да приемем, че съм се вързала... - махна с ръка и го погледна с насмешка. - И какъв ти е проблемът за да не си намериш готвачка досега? - и след като той не отговори, а само загадъчна усмивка заигра по устните му, продължи с въпрос. - Да не би нещо характерът ти да не е наред, та готвачките да не се задържат?

- Ааааа, претенциозен си ни е той! - разсмя се Юлия и ú намигна. - Пък и на такива готвачки попада, че да се чуди човек, дали изобщо знаят каква е разликата между телешкото и свинското... освен ако не тичат в двора... - това разсмя всички.

Анна гледаше право в Андрей, присвила присмехулно устни. В очите ú имаше ням въпрос, но когато той пак премълча, не издържа и се обади:

- Защо ли ми се струва, че току-що Юлия нямаше предвид точно готвачки?...

- Тя, Юлия, все обича да си се заяжда с мен - прозвуча като оправдание.

- Е, щом ти казваш - подкачи го Анна. - Дано само не ми се наложи да си меря силите с някое "заяждане". - В думите ú имаше намек, който всички разбраха.

- Да не би да те е страх? - погледна я предизвикателно той. - Или не вярваш достатъчно в силите си?

- Зная си силите и вярвам в тях, но да започвам тепърва да се съревновавам... и то за мъж?... - погледна го, смеейки се. - О, не, забрави!

- Защо не? - погледна я учудено.

- Защото все още се смятам жена, за която мъжете да се съревновават... а не аз за тях! - отговори му с явен присмех в гласа.

- Две на нула за жените! - извика Юлия и плесна с ръце от удоволствие.

- Не ти липсва скромност... - Андрей се опита да се заяде на шега с Анна.

- Скромност ли? Това не беше ли качеството, което подчертаваме най-много, когато не притежаваме други освен него? - Перифразира една мисъл на Ницше* тя.

- Отказвам се да броя - каза Юлия с прекалено равнодушен глас, но в очите ú святкаха доволни пламъчета.

- Те двете вече са се съюзили! - обърна се Андрей към приятеля си, сякаш търсеше съчувствие.

- Ами щом е така, следващия път ще готвят те... Да ги видим как ще се оправят? - изхихика той. Явно имаше нещо предвид, но си замълча.

Анна изгледа въпросително Юлия.

- Намеква, че не съм добра готвачка... - вдигна рамене тя малко притеснено.

- Не се притеснявай, - успокои я Анна. - за по-специалните ястия ми трябват само рецептите и необходимите продукти, а с по-обикновените се справям без проблем... Мога и хляб да меся, и баници да точа... И можеш да си сигурна, че ще се справим превъзходно като екип.

- И това прозвуча мнооооого скромно... - подсмихна се Андрей.

- Нали ти казах, че скромността не е най-силното ми качество, след като притежавам други по-силни от нея...

- Ти какво предпочиташ, скромна готвачка или готвачка със скромни възможности? - подметна Юлия, като я прекъсна.

- Скромна готвачка с превъзходни способности! - изстреля Николай.

- Ами, защо не си си намерил такава, съкровище, а си избрал жена с голямо самочувствие и малки готварски способности? - погледна го лукаво Юлия.

- Защото ми трябваше съпруга, слънчице, а не готвачка. С теб и сухия хляб ми е вкусен... - Прегърна я с такава нежност, сякаш се страхуваше да не я счупи. - ...без теб и животът ми би бил без вкус!... - не довърши, притегли я към себе си и я целуна.

Не се притесняваше нито от Андрей, нито от Анна. Обичаше истински жена си и държеше да ú го покаже. Неумението ú да се справя добре в кухнята беше само повод да се шегуват помежду си и Юлия го знаеше много добре. За сметка на това пък той се справяше там чудесно. Често пъти, докато тя рисуваше своите картини в ателието си, той приготвяше нещо вкусничко и ú го носеше там. Обичаше да я изненадва приятно, а тя беше жена, която оценяваше и най-малкия му жест на внимание. Случваше се такива изненади да се превръщат в малки празници за тях, откраднати от забързаното ежедневие на Николай. Нейният свят се въртеше около сина им, картините и съпруга ú, а той се грижеше този свят винаги да е стабилен, уютен и сигурен за тях.

Андрей се прокашля. Не че се смущаваше, но, като че ли, тяхното щастие караше Анна да става тъжна всеки път, когато ставаше свидетел на него. Погледна я, но този път очите ú грееха от възхищение.

- Ти пък какво кашляш? Да не си настинал - погледна го с присмех Николай. - Ако ти е сухо гърлото, вземи да си го намокриш!... - и му подаде чашата с вино. - ...Или завиждаш? - шегуваше се с приятеля си.

- Не, не ти завиждам... но събуждате у мен нечисти помисли? - отвърна му Андрей със същия смях.

- Значи вината не е наша? - спокойно го контрира Юлия.

- А чия? Нали вие ги предизвиквате?

- Ти сам, приятелю. Те са си в теб... Вярно, малко позаспали... и сега ние само ги събудихме... - присмя му се тя. - Не ни обвинявай нас... това е все едно да обвиниш газелата, че е предизвикала лъва да я изяде...

- Ами, ако се мотае в краката му...

- Хей, аз съм в краката ти! - извика излегналата се на краката му Анна. - Сега трябва ли да се чувствам застрашена от изяждане?...

- От изяждане - едва ли... - включи се отново Юлия. - ...от нещо друго - може би!... - намекът, в контекста на преди малко казаното, беше повече от ясен.

Разсмяха се всички, но Анна се почувства малко неловко заради открития намек. Те разговаряха за твърде интимни неща съвсем свободно и без да се притесняват, вярно не направо, но понякога, както този път, се чувстваше неловко като ученичка, а отдавна беше превалила годините за такова смущение. Юлия забеляза неудобството ú. Потупа я по ръката, погледна поруменялото ú лице и съвсем спокойно каза:

- Не се притеснявай, Ани, има неща, с които се шегуваме, но не ги правим на шега. - думите ú пак прозвучаха двусмислено.

- Е, няма що, успокои я! - изигра възмущение Андрей.

- Исках само да кажа, че може да се отпусне. Знаеш, че при нас няма теми "табу", така че, колкото по-бързо го разбере, толкова по-лесно ще ú е да свикне с нас - оправда се тя.

- Ами, аз не съм чак толкова свенлива по начало, но от време на време и това ми се случва - поусмихна се Анна на думите ú, но почувства, че разбраха от какво идва неудобството ú.

- Когато на човек му е хубаво и е с хора, които харесва, трябва да може да разговаря с тях за всичко... Ще свикнеш, в теб има "много хляб"... - потупа я Юлия отново по ръката. - Доста точни попадения имаше тази вечер... - не успя да довърши, защото Андрей се намеси отново.

- Чакай малко, не се измъквайте от предложението на Николай... - смени темата той.

- Какво предложение? - обадиха се двете в хор.

- Ами... вашето гала представление на тема готвене... Кога ще е въпросното събитие? - попита усмихнато Андрей.

- Когато реши Ани - отговори бързо Юлия.

- Значи така, идвам на почивка да се усамотя, да си почина, да избягам от всякакви домакински задължения и изведнъж, не само дето всичките ми замисли се провалят, а даже трябва да демонстрирам и готварските си умения... - по устните на Анна мина закачлива усмивка.

- Това оплакване от нарушеното усамотение ли беше или хвалбите преди малко бяха попресилени? - подкачи я Андрей.

- Нито едното, нито другото... само описвах обстановката... - отговори равнодушно тя, но едва сдържаше смеха си. - И тъй като ще съм тук само за около седмица още, значи трябва да е в рамките на този срок... Да не говорим, че ми трябва кухня... продукти и така нататък...

- Няма проблем! - ентусиазирано се обади Юлия. - Нашата кухня е и твоя кухня, нашите продукти, са и твои продукти, а, ако ти трябва още нещо, момчетата ще се погрижат.

- Защо пък във вашата кухня? - засегна се Андрей. - У дома също има кухня и то последен модел... с всичките му там удобства... Да не мислиш, че не мога да се справя със зареждането на продуктите?... - нацупи се на шега той.

- Кое ли говори сега, - зачуди се Николай. - ти самият или нечистите ти помисли?

- Какви нечисти помисли виждаш в предложението ми да направим тяхното показно готвене в къщи? - разсърди се Андрей. - Пък и толкова отдавна не сте ми идвали на гости, че съм забравил кога беше за последен път.

Всъщност, помнеше - преди повече от три години. Беше малко преди развода, когато празнуваха рождения му ден през декември. От тогава беше направил много промени в дома си и бе сменил почти всичко от обзавеждането. Можеше да си го позволи и го направи. Не искаше нищо от старото, да му напомня за предишния живот, когато децата му си бяха в къщи. Николай беше идвал няколко пъти още докато правеше ремонтите. Идваше в града по работа и отсядаше при него, когато си беше у дома, но обикновено това бяха мъжки вечери - на чашка, с нещо набързо приготвено за вечеря. Искаше му се отново да се съберат при него, така по домашному... чувстваше, че има нужда от това.

"Не е необходимо да си пророк, за да познаеш какво точно му е на Андрей!" - помисли си Юлия и като погледна Анна, заговорнически каза:

- Идеята ми харесва... да знаеш откога не съм ходила по магазините с някоя приятелка - и ú намигна. - Имам малко пари за харчене...

- Това е то! - подскочи Николай. - Знаех си аз, че при теб ще ми излезе по-скъпо. Винаги, когато моята прекрасна съпруга отива в Бургас и портмонето ми олеква...

- Я, не се жалвай! - сряза го Юлия. - Кога съм злоупотребявала с портмонето ти?... Обикновено ти си този, който иска да изкупи магазините... - обърна се към Анна и поясни. - и то за неща, които след това само отлежават в гардероба ми...

- Защото не ги носиш, любов моя, а не защото не са хубави - прекъсна я съпругът ú. В очите му отново блестеше онази искрица на обич, която винаги се забелязваше, когато е имал възможност с нещо да зарадва Юлия.

- И къде да ги нося? В ателието ли? - отговори му тя, но по лицето ú светеше благодарност. - Там не е особено подходящо за тях, а знаеш, че не обичам много шумотевиците около разни вечери и коктейли... Е, показвам се с повечето на изложбите си, това не е ли достатъчно?

- Обичаш ли да ходиш по магазините? - отправи Андрей въпроса си към Анна.

- Още един, който го е страх за портмонето му! - подметна Юлия.

- Не, не обичам много да ходя по магазините - отговори Анна. - Ходя там само при необходимост...

- Какво ли друго можеше да каже след като ти ме изкара едва ли не скъперник! - Андрей се разсърди не на шега на Юлия, макар да знаеше, че тя се пошегува.

- Обикновено харча парите от собственото си портмоне, така че отговорът ми не е повлиян от нейните думи - защити я Анна, като се усмихна малко притеснено. Говореше абсолютни сериозно. Винаги беше изкарвала парите си сама и само тя си знаеше как се справя с всичките сметки, които имаше да плаща, особено след развода, когато се грижеше сама за трите си деца.

- А когато харчиш от друго? - подметна Николай на майтап, без да забележи неудобството ú. Наливаше вино в една от чашите и усети само тона, с който го каза.

- Не ми се е случвало да го правя... поне от времето, когато родителите ми ме издържаха, докато следвах - гласът ú беше станал малко рязък и като видя сконфузената му физиономия, поомекна: - Не се притеснявай чак толкова, разбрах, че се пошегува, но това е тема, на която не обичам да говоря.

Андрей се вгледа в лицето ú. Забеляза неудобството и резкия тон, с който отговори, след като подхванаха темата за пазаруването. Личеше ú, че не иска да говори за това.

- Защо? - полюбопитства Юлия.

- Както винаги, моята жена е много тактична...

- Защо да съм нетактична? - направи се на обидена Юлия. - Винаги ми е било интересно да видя жена, която не обича да пазарува и ходи в магазините само при нужда. Аз обикалям по тях и без да пазарувам... Особено по празниците... да не говорим за коледните, когато всичко блести и е толкова красиво...

- От дете не обичам да пазарувам... а по празници и аз обикалям, но не в магазините, а покрай тях... Обичам да гледам осветените витрини и калейдоскопа от светлини, които хвърлят по тротоарите и по минаващите хора... особено когато вали пухкав сняг. - Зареяла поглед на някъде, Анна промълви. - Изобщо, обичам да се разхождам вечер по тъмно, тогава, когато всичко е потънало в неонови светлини...

Денят прави нещата да изглеждат много по-действителни, по-завършени, по-ръбести някак... даже по-студени и като че ли цветовете стават натрапчиво ярки... Във вечерите има някаква мекота, нещо вълшебно и недовършено, сякаш някой е оставил на въображението ни да го довърши. Сенките са по-дълбоки, но пък богатството на полусенките е невероятно... а цветовете стават по-наситени. И лицата на хората са едни такива... - за момент се затрудни да намери точната дума. - ... озарени... и някак по-топли, по-близки ... - замълча.

- А аз си мислех, че само аз съм художникът тук... - промълви с особена топлота Юлия.

- Не обичаш ли дневната светлина? - попита Андрей.

- Напротив, обичам я, особено когато е слънчево. Тогава чувствам в себе си такава енергия, сякаш съм включена на директно захранване в електропреносната мрежа, но с динамиката и реалностите си точно денят изсмуква всичката тази енергия...

Имаше една пословица, че утрото е по-мъдро от вечерта. Може и така да е за някои, но за мен вечерта винаги е била по-мъдрата, защото надеждите за следващото утре се раждат тогава... Обикновено вечер се надяваме, че утре ще бъде по-добре от днес. Рядко сутрин си казваме, че днес ще бъде по-добре от вчера, забързани да го реализираме. А когато денят ни е изцедил до край, отново разчитаме на вечерта да ни завие с топлата завивка на умората и да ни приспи с надеждите за утре. И ако нещо от деня или нощта ни крепи, то това не е мъдростта на утрото, а е надеждата на вечерта, че следващото утро ще е по-мъдро... - Замисли се пак за момент и продължи. Всички я слушаха без да я прекъсват. - Забелязала съм, че денят най-често ни принуждава да сме такива, каквито другите очакват от нас да бъдем... Вечерите ни дават възможността да бъдем самите себе си или такива, каквито бихме искали да бъдем...

- Но вечерите и най-често ни карат да преувеличаваме страховете си... - със същия тих глас каза Андрей. - Много често това, което вечерта сме мислили за страшно и фатално, на сутринта ни се вижда дребно и несъществено. Това не е ли мъдростта на утрото?

- Така е, но щеше ли да го има утрото, ако междувременно не се е родила надеждата за него... - отправи му топъл поглед тя. - Вярно е, че вечер страховете ни са по-големи и то, защото усещанията са ни по-изострени, но е нормално да бъде така. Нали точно вечер сме по-себе си и по със себе си, отколкото денем. Преди малко казах, че вечер сенките са по-дълбоки. Не са ли и нашите страхове такива тъмни сенки, а когато слънцето изгрее те просто да избледняват. Но това не значи, че ги няма или че мъдростта на утрото ги е омаловажила. Те са си някъде там, в нас и дали е денем или нощем са си все същите. Само дето денем нямаме време за тях и са изтласкани на по-заден план, пък и се пазим другите да не ги забележат, но вечер след вечер се връщат със същата сила и постоянство. И ако не беше тази надежда, че утре ще бъде и ще бъдем, дали бихме се оставяли в сладката забрава на съня или не бихме предпочели вечната забрава?...

- Минавало ли ти е това през ум? - попита изненадан Андрей, без да съобрази колко личен въпрос задава.

- Аз съм човек изтъкан от вяра и надежда - избегна Анна прекия отговор с усмивка. - Винаги заспивам с надежда и се събуждам с надежда, а мъдростта на деня използвам, за да преценя до колко все още мога да вярвам на хората.

- И до колко им вярваш? - не се сдържа Андрей.

Разговорът премина в диалог между тях двамата.

(следва)

*Ницше, Фридрих (1844 - 1900) ­ немски философ идеалист, представител на ирационализма и волунтаризма.