Някак си всичко се е разпиляло, останала е само бездната, в която съм аз и моята няма душа, която известно време спря да ми говори.... мълчание... тишина, в която откривам онова, което дълго време не съм поглеждал. Моето променено съзнание, от което изплуват спомени... Вечер е и отново тръгвам без посока... преминавам през мрака, но нося светлина. Преди си мислих, че зная, но животът е неузнаваем...
Ние, хората, сме сложно устроени... винаги търсим и се надяваме, че ще намерим онова, което ни е страх да погледнем на дълбоко в себе си... и така търсим, но не откриваме, защото сме забравили да потърсим там, където е по-възможно да открием истината. Не е ли животът една игра, в която всеки ден печелим и губим...?
Печелим пари, приятелства и срещи, но не усещаме как губим себе си... идва мигът, в който сме объркани от всичко и не знаем къде сме и какво правим...?
Започват питанките в главата... разумът не ни помага, а сърцето е слабо... то се моли за светлина... Тогава разбираме, че не сме ...