Глава IV

    Югланс не си тръгна веднага. Изчака Вероника да се изгуби от погледа му и отиде до ъгъла от където идеално виждаше задния вход на къщата. След малко от там излезе една дребна фигурка на жена и се насочи към него:

        -  Здравей! Много ли закъснях? Трябваше да изчакам госпожата да се върне, но се върна дъщеря ѝ и аз успях да се измъкна за малко.

        -  Никак не си закъсняла, Алтеа спокойно- усмихна се той- как си?

        -  Добре съм, добре съм, нооо...

        -  Кажи де, моля те! Вече ми имаш доверие, надявам се?

        -  Разбира се, амии добре... Притеснявам се за довечера.

        -  Защо?

       -  Късно по тъмно преди полунощ, трябва да занеса писмо на един човек, който ще ме чака на края на града, но... все едно не съм ти казала, все едно нищо не знаеш, нали? Обещаваш?- той кимна.- Просто ме е страх сама да бродя в тъмнината и ако може да дойдеш с мен, ще се чувствам много по-спокойна.

       -  Разбира се, че ще дойда- не бих те оставил сама.

      -  Идеално! Значи час преди полунощ отново тук на ъгъла, а и вече трябва да тръгвам- усмихна се Алтеа, целуна го и си тръгна.

      -  Много потайна значи е госпожата- мислеше си Югланс- трябва да се опитам да разбера какво точно се случва тук- и си тръгна.

***

     -  Ще се омъжваш?- повтори накъсано Вероника.

    -  Да! И официално искам позволението ти, не... моля за благословията ти, а и мммм Рейнс чака пред вратата- тръпнеше Лени и почти подскачаше на едно място.

    - Значи нямам много време! Хайде тогава, покани го- не го карай да чака- подкани я Вероника. Лени се затича към Вратата да отвори. Той влезе и леко се поклони:

     -  Здавейте, отново, госпожо Хелиус!

    - Нека минем на „Ти“, наричай ме Вероника, здравей!- Лени се ококори- остана приятно изненадана от реакцията на майка си.- Елате и влезете! Вечерята ще бъде готова скоро, настанявайте се!

Седнаха. Неловка тишина. Всеки гледаше всеки и лекичко се усмихваше. Рейнс я наруши пръв:

    -  Вероника... величествено име- тя се усмихна и кимна, но все още гледаше изпитателно. – Обичам безкрайно много дъщеря ти и имам честта и късмета и тя да изпитва същото към мен. Лени е твоето най-скъпо, твоето най-много, твоето всичко- знам това... И знам колко трудно би било да ти я „взема“. Но я обичам! Обещавам да я пазя, да я закрилям и изпълвам с любов сърцето ѝ всеки ден. Животът ще си дам за нея. Няма да ѝ липсва нищо.

   Тя слушаше внимателно всяка негова дума и постепено изпитателният поглед загуби очертанията си, гълъбовите ѝ очи придобиха син, бистър отенък и искрица топлота замести мястото му. Вероника леко вдигна ръка в жест да го прекъсне:

    -  В очите ти се чете любов! Искрени са! Истински са!... И нито аз- пое си въздух- нито който и да било е редно да застава на пътя на любовта! Давам ти я! Пази я! Обичай я!

   -   Може ли да се доближа до теб, Вероника?- попита Рейнс с дълбок тон на уважение и признателност, а дар слово... определено не му липсваше.

   -    Заповядай!- той седна до нея. Извади от вътрешния джоб на сакото си една кутия и подаде.

   -   За теб е, отвори я!- тя го гледаше истински изненадана. Взе я. Отвори я. Вътре имаше медальон. Беше от дърво и злато. – Отвори го!- подкани я Рейнс, но тя все още не можеше да откъсне очи от него или по-скоро от думите, които изрече.

   Той го разгърна в ръцете ѝ. Заприлича на дръвче- на всяко златно клонче по един цвят, а в двата които разцъфваха на върха имаше снимки на Вероника и на Лени. Другите бяха оставени празни, тя... беше поразена.

     -   Ти и само ти ще решиш кой ще бъде на дръвчето, на твоето дръвче.- Вероника го прегърна и каза през сълзи:

    -    Спомените на всеки един човек са силни, но с течение на времето, в зависимост от емоцията и желанието, които носят, могат да загубят част от силата си. Ти ми подари пазител на тази сила. Благодаря!

    -  От огромното уважение, което изпитвам към теб, че си родила такова прекрасно създание, неземно в моите очи- Вероника трепна- се чувствам длъжен да я поискам официално!- Рейнс хвана ръцете ѝ и я изправи.- Госпожо Хелиус! Ще ми дадете ли ръката на прекрасната Лени, която обещавам ще пазя с цената на всичко по и извън силите ми. Давам Ви дума!

      -   И знам, че ще я спазиш!- допълни Вероника. Взе ръката на Лени и я събра с тази на Рейнс... и ги целуна!

***

Единайсет наближаваше. Югланс беше вече на уреченото място. Не след дълго пристигна и Алтеа. Беше толкова дребничка на

ръст, че наметалото с което се беше покрила, я оприличаваше на подвижна камбанка- пъргава и тиха:

     -   Да тръгваме! Ще минем зад дървената фабрика, далеч от главния път. Госпожа Хелиус изрично ме предупреди да го избягвам.

     -   Добре, ти водиш!- Въпреки, че не беше сама, Алтеа беше нервна и припряна.

   -   Ей! Спокойно- така нервнa си по-шумна. !Чакай, чакай, спри се, моля те... Погледни ме! Дай си ръцете!- тя го погледна с леко недоумение.- Хайдееее- тя ги подаде- той хвана и двете и ги притисна до себе си. – Сега поеми дълбоко въздух и издишай бавно- направи го няколко пъти!.. Е, по-добре ли си?

     -   Всъщност... да- усмихна се Алтеа- да продължаваме!

     -   Ако искаш, дай писмото на мен?!

     -   Не се обиждай, но- не... заръчано ми е аз да го занеса!

     -   Съгласен- просто предлагам помощ.

   Нощтта беше безлунна, тъмна и тиха- предвещаваше дъжд, а може би и буря. Градът спеше, но те вече бяха доста далеч от него. Дори ветрец нямаше и това още повече я караше да се озърта и да бъде нащрек- сякаш всеки момен очакваше нещо да изскочи от някъде. Стигнаха уреченото място. Нямаше никой:

     -   Къде е той, къде е човекът?

     -   От къде си сигурна, че е „Той“?

     -   Така каза госпожа Хелиус- „той“ отговаря на името Монти- прошепна Алтеа.

     -   Монти?!?- повтори по-силно Югланс, тя го сръчка. – Що за име е това?

     - Ами... дълго е за обяснение младежо- чу глас зад себе си и се обърна веднага. Беше се появил сякаш от никъде. Алтеа подскочи, а той застана пред нея и по-уверено попита:

      -  Вие ли сте Монти?

     -  Да, аз съм... Спокойно момче- никога никумо зло не съм сторил- аз съм един смирен човечец, верен на човека, който ме прибра при себе си. Взимам писмото и си тръгвам- тихо и кротко- тя му го подаде. Ето, виждаш ли- не хапя. Нямате причина да се плашите от мен- гледаха го втренчено. – Но хайде, лека ви вечер! Монти се отдалечи и не след дълго изчезна зад дърветата в гората, но преди да се изгуби от погледа им извика:

     -  Поздравете госпожа... Хелиус!

     -  От господаря ти ли?

     -  От приятел!- само махна с ръка и изчезна. Югланс и Алтеа останаха известно време на пътя.

     -  Ако така ще те виждам по-често и по за дълго- дано писмото да не е само едно, дано не е последно- каза той.

    -  Не знам- усмихна се Алтеа- но и аз ще се радвам, ако е така. Хайде да тръгваме, че взе да става студено. Той и подаде сакото си и я прегърна.

„ Защо сега, защо Антоанета- след толкова години, защо сега? Остарялото ми сърце не е готово за нови бунтове, а аз съм човек, който не умее да лъже, а да крия... и аз не знам какво, но да се преструвам пред най-добрия си стопанин е грехота! Дано този път е за добро!...“

Глава V

    „ 18 години от онази съдбовна нощ, а аз пиша за пръв път. Повярвай... трудно е!...

Тогава те накарах да направиш нещо, нещо за което и до сега съжалявам горещо... Не, извинявай- така все едно изглежда, че те обвинявам, а не е така. Възползвах се от твоите чувства, на които тогава не отвърнах, защото послушах гордостта, а не съвестта си. Ти никога не прекрачи границата- дори за миг не си позволи да ми говориш на „Ти“- дори това- господарката със слуга... Хммм... Ала господарка на какаво...на вятъра може би?!!

   И въпреки всички мои грешки, ти отново ми помогна- колко доброта се крие в сърцето ти? Помогна ми да се сдобия с дъщеря. Клетата болна майка на Лени е щяла да я остави в сиропиталището, защото е знаела, че няма да оцелее... И за да не лиши детето си поне от залък хляб и малко вода, може би и от някой хубав спомен, е взела това невъзможно трудно решение... Но тогава е срещнала теб, доверила ти е намеренията си- а и как да не ги- ти си толкова лоялен и искрен- както и да е... и твоята първа мисъл е била отново за мен- за грешницата, която те накара да погребеш детето ѝ. То оживя, а аз завинаги изгубих нишката на нейната съдба, на моята дъщеря- дори не можах да ѝ дам... ( Тук мастилото се беше поразмазало- явно беше плакала )...

... Но небето се смили над мен, знаеш ли? Беше изминала малко повече от година след онази нощ, когато в един проливен дъжд и пълно безветрие, на вратата се залепи една снимка- сякаш някой нарочно я бе хвърлил там, а дори не беше изцапана- малко дете с бенка на крака- бях сигурна, че е тя. И вече знаех, че е жива. Този мрачен ден ми донесе радост- слънчев лъч надежда... Ала все още я търся- лъчът не ми даде посока, само знак, но аз ще чакам все пак... Отплеснах се...

   И после ми доведе Лени! Тя беше почти на три годинки когато заживя с мен- за майка си нямаше никакъв спомен, а покойният ми съпруг и се порадва само месец... Освен една песен, по-скоро мелодията ѝ, постарах се да намеря текста, за да мога да ѝ я пея аз- и заех мастото в сърцето и главата ѝ. Възпитах я като дама. Може би съм се държала и все още се държа по-строго от колкото е нужно, но страхът да загубя и нея беше още по-голям.Но може би по наследство- не знам, в характера ѝ винаги е имало нещо диво, дух жаден за приключения... и така до деня, в който срещнала Рейнс- твоят господар, извинявай- приятел. Случайност ли е- не знам, но отново ти ще бъдеш моите очи. Ще ми споделяш от време на време какво се случва с тях, с нея, ако... ако желаеш разбира се- може би нямам право да искам нищо, но имам правото да моля- ти ще решиш дали да уважиш желанието на молбата ми. И ако за пореден път се смилиш над мен... ще бъда един щастлив човек... Ще се радвам да отговориш на това писмо, но не се чувствай длъжен, не и заради мен- просто недей, ти просто... не си! Ако решиш- предай го на Алтеа- тя ще ми го донесе!

   ПС: Господарят ти изглежда прекрасен човек- ти го заслужаваш- хубавите хора заслужават само хубави неща- с мен ти не ги получи, даже напротив, но стига- доброто добро търси, за да направи добро! Надявам се, Монтерей! Ще чакам...“

А.

- Еееех, колко мъка, колко болка!- взе молив и лист хартия и започна да пише...

Глава VI

      Къщата се издигаше величествено сред гъстата гора, а покрай нея ромолеше реката. В двора се простираше градина, чийто шарки сякаш стопляха бетонните стени и вливаха живот в камъка. Беше огромна, с изключителна точност „подредена“, спрямо слънцето, спрямо къщата и обитателите си- коридори от дървета, различни видове цветя, които с пъстротата си формираха дъга- всеки сезон по една...

   Тук живееха семейство Лендхарт. Беше изминала малко повече от година от сватбата. Лени беше родила момиченце. И всяка сутрин младият Рейнс извеждаше невръстната си няколкомесечна дъщеричка. Сядаше с нея до дървото край реката. Прокарваше пръсти през мъхестата ѝ мека главичка и ѝ говореше:

     -  Малка моя Валентина, всяка сутрин посрещай утрото, усмихвай се на Слънцето, остави вятърът да ти даде своята целувка, посрещай Луната на нощта. Когато пораснеш ще те науча да танцуваш, да стъпваш в ритъма на всеки звук, за да запомниш мелодията на своето сърце. Ще бягаш, ще играеш, бели ще правиш, ще ме поядосваш, но дори тогава пак ще усмихваш душата ми!

   След това се появяваше и Лени- винаги с топла усмивка на лице, взимаше в ръцете си малкото човече и сядаше до него. Тя беше с дълга кестенява къдрава коса, с която често гъделичкаше лицето на Рейнс. Той бе висок тъмноок красавец, който всеки път успяваше да я изненада с нещо ново и различно. Сам беше направил мебелите в къщата, люлката на малката, а дърворезбата- грубите му майсторски ръце претворяваха в дървото изблиците на неговото сърце.

   Всяка вечер младото семейство се събираше на масата. Рейнс държеше да приготвя или поне да избере вечерята, за да даде препоръки на Роберта какво и как да го приготви. Тази вечер също не бе изключение. Както винаги той беше пръв в очакване на любимите си същества. Масата беше огряна от свещи. В този момент се появи Лени, носейки на ръце малката Валентина:

       -  Много си красива!- прошепна Рейнс.

       -  В твоите очи, прегръщайки дъщеря ни аз винаги ще съм красива, красива от щастие!

Тя седна на масата, а той ѝ поднесе една разцъфнала орхидея, от чийто цвят се подаваше едно малко дървено сърце, на което беше гравирано:

„Само твой,докато ме обичаш“

     -  Ти позна! Това е любимото ми цвете. След много ароматни опити най-сетне стигна до правилния отговор!- усмихна се и го прегърна. Той вплете орхидеята в косите ѝ. Лени взе едно ножче от масата и издълба в сърцето:

„Винаги“

     -   Не съм забравил и Валентина. Отдавна го подготвям, защото трябваше да е специален- като нея. Смених много идеи, но тази ми се стори най-правилната. Извади от джоба си малка плюшена кутийка, отвори я. От нея заблестяха малки златни теменужки, вплетени във формата на буквата „В“.

     -    Прекрасен е Рейнс! Няма ли да ѝ тежи на малкото вратле?

    -     Нека го поноси ден-два. Той е нейн. А и все е в ръцете на някой от двама ни. Обърна се към дъщеря си:

   -   Ти малка Валентина си нежна като малка теменуга, с красотата и усмивката на моята съпруга... и твоя майка!- и закачи медальона на малкото момиченце, целуна я по челцето.- А сега остави малкта в кошчето и ми подари един танц, както всяка вечер!

   Двамата отиваха всеки път на едно специално място, в една специална стая, която разбира се Рейнс сам беше направил и беше нарекъл „Танцът на душата“. Започваха винаги с една и съща песен, а последния танц завършваше с целувка. Когато изляоха, Лени предложи:

     -   Нека утре да си направим пикник край реката- ние тримата!?!

     -   Добре, само да почакаме до утре, докато слънцето изгрее!...