„Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на световете.“
/Бхагавад гита; Робърт Опенхаймер/
1.
Вятъра дойде и леко докосна страните на Акира*, в езерото няколко лилии се раздвижиха и листата им се завъртяха във водния си танц. Клоните на върбите задраскаха по равната до този миг повърхност и покриха с десетки бръчици отразеното в нея небе.
Вятъра също обичаше да рисува с невидимите си пръсти по водата, а Акира обичаше да гледа рисунките му. Случваше се често да се срещат край езерото с него, вятъра. Също така се намираха и в полето, когато умът му скиташе из ръжените масиви.
Понякога съзнанието на хибакуша се сливаше с повея и се оставяше да бъде вдигнат докъм небето - там душата на Акира засияваше от обливащите го с топлина си лъчи и се превръщаше самият той в слънце.
Днес обаче останаха край езерото, вятъра рисуваше по водите му с тънките върбови пръсти. Акира следеше как драсканиците се превръщаха в образи, образите в кадри, а те оживяваха в спомените, които съзнанието му пазеше.
То ...