Искам балкон, който да гледа към света, към целия. И ако имам, на него ще посея камелии, огромна саксия, даже две. Бели, розови, червени, всякакви камелии… Хубави цветя, подобни на рози, но не точно, като мен, подобна на кралица, но не точно. Здравословно ли е да се асоциирам с Дамата, онази на Дюма? Тя ходела на опера, била бледа, смъртно слаба, но винаги закичена с камелии и Дюма се влюбил, после даже Верди се влюбил, но само в представата. Колко трябва да си “голяма”, за да ти подари сърцето си г-н Дюма? Не много. И той е мъж, както всички останали…
Нямам нищо общо с Мери (Дамата), нищо общо, но сигурно и тя не е имала много общо със себе си, понеже даже не се казвала Мери, то било само… артистичен псевдоним. Обаче, Мери обичала камелии, а камелиите са само цветя, но и кученцето на Дамата с кученцето е било само някакво малко помиярче… Не съм бледа, нито слаба, нито пък ходя на опера, не се кича с цветя, а можеше поне по някое глухарче, по някоя теменужка… Трябва да си луд, за да си гарнираш деколтето с теменужки; как звучи камелия, как звучи теменужка – царско и не много царско. На Мери вероятно не й е пукало от нищо, нито от модните тенденции, нито от завистливите погледи; тя е била смела, безстрашна, веселила се и се подиграла даже на туберкулозата, а туберкулозата подходила по най- долнопробния начин към Мери – убила я. Това само доказва, че аз и Мери… ние не сме сродни души. Надявам се само на едно - че и аз, като нея, съм схванала идеята – рози, но не съвсем, кралици, но не дотам…
Дамата е била прозорлива, усетила се е òвреме: когато баща ти те продаде на пътуващи цигани, а циганите те продадат на сводница в Париж, тогава трябва да се усетиш, да ти мине през ума, че в продажбите е истината. Дамата се сетила и станала… ами проститутка. Може би безскрупулна, може би нахална, може би чужда дори на най-дребното зрънце морал, но поне успешна, да, може пък да си е падала кариеристка. Така се усъвършенствала, така се специализирала, че дори Дюма не устоял…
Но, той не трябва да се разглежда като най-голямото постижение на Мери, Мери е най-голямото постижение на Александър… На нея не й е пукало, тя е била страхотна и “вървежна”, какво от това, че скоро се поминала, какво от това, че ковчегът бил евтин, какво от това, че била погребана в “отдел” бездомници на парижкото гробище? Какво от абсолютно всичко това, щом той е писал така, че да я остави вечна? Мери, продадената, е в основата дори на “Травиата”, на кого му пука за морала?
Да, аз и Мери нямаме нищо общо. Освен прозрението за камелиите, което обаче не е мое, аз само се съгласявам с твърдението на Мери. Може да не си роза, може да не си кралица по съдба, но някак не е лошо да си вечна по призвание. На кой каквото му е писано, кой с каквото се окичил, кой с рози, кой с тръни…, но за да се закичиш с камелии се изисква едно, да си знаеш цената, а за да се кичиш с тръни се иска само ниско самочувствие.
Смятам, че най-добрата оценка е реалността. Щом не може да сме рози, може да сме поне камелии – почти кралици. Колко трябва да си “голяма”, не много, защото всички са като Дюма – просто мъже. Необходима е малка доза късмет и малко продажност, само колкото да се намери “купувач” с умението да се изразява красиво.
Та, ако имам балкон, ще си засея камелии, много камелии или поне толкова, колкото ще са ми необходими, ако някога реша да отида на опера. Балконът дано гледа към целия свят и дано в последната минута не почне да ми пука за мнението на последния. Мери и Александър са само случай от историята, като Татяна и Евгени, като Наполеон и Жозефин. Красив случай, интересни обстоятелства, романтична епоха, развратно време… точно като сега.
Искам балкон, кашпа китки, Верди да звучи и мъж, който в лилавите ми сенки да види Байронова бледност. Камелиите са цветя, растат на храст, студоустойчиви, подобни на рози, но не съвсем – кралица, но не дотам.
© Гергана Янчева Всички права запазени