Имаше едно идиоматично хоби. Ходеше на риба. Все на едно и също място, край един и същ вир. Наоколо камъни и гущери. И марсианци не биха оцелели, но той стоеше там с часове. Сигурно за това нещо не беше на ред с ума му. Не мога да си го обясня иначе. Приличаше на нормален. Като всички останали момчета беше. Но как така не забелязваше, а от години се опитвам да му покажа, че го харесвам. Растяхме заедно. Бяхме съседски деца. Вземаше ме за кака и на мен ми харесваше, но после стана по-висок от мен. И взе да ми говори за други жени. Да го убия малко му беше. Мислех си, че аз съм единствената в живота му. И трябваше да остана, защото той нямаше да получи от друга която му бях дала и продължавах да му давам. Знаех всичките му думи и всичките му сънища. Всички увлечения които е имал докато стане юноша и всичките приятели с които е дружал. Филмите които е гледал и книгите които е прочел. Местата на които е ходил с техните преди да катастрофират и всичките болести които имаше баба му при която живееше преди тя да се помине. Знаех и бележките които е получил в училище, кои часове е пропуснал. Кои списания крие даже под дюшека си. После научих имената и на всички тези чипи нослета с лунички които ми го отнемаха. Знаех и коя му взе девствеността. Откакто остана сам играя ролята на съпруга в дома му. Само той дето не изпълнява съпружеските си задължения и се прави, че не забелязва усърдието ми. Готвя му и му чистя. Не му пера, защото не пера и на себе си, а чиниите му не мия за да се научи да върши това сам. Той не забелязва и не забелязва.
Ходим заедно на кино. Ще си изкълчи врата да поглежда други. А аз съм по-хубава. Една от най-хубавите съм. Поне от най-популярните в училище. От сега имам десет оферти да бъда дама за абитуриентския, а до тогава има още два месеца. Имам много ухажори и много слухове се носят за мен. На някои се ядосвам, други ме разсмиват, трети ме довеждат до сълзи, защото съжалявам, че не са верни. Докато „малкото ми братче” не забележи, че съм жена няма да стана. Проклет да е. Веднъж му пуснах ръка в киносалона. Никога не съм го правила. Разбрах защо все в киносалоните се прави така. За да не се види изчервяването. Но той и това се направи, че не забелязва.Стоеше като пън. Дори не трепна. Идиот. Да е обратен, не е. Да не разбира от жени, също. Да е тъп, не е чак толкова. Само дето мозъка му е размекнат от онова клечене под слънцето.
Друг път уж случайно забравих вратата отключена когато излизах от банята. Каза „извинявай” и обърна глава, както трябваше и да постъпи, но не открадна и секунда от голотата ми. Имаше я изненадата и смущението, но не и съжалението, че трябва да отмести поглед и онази лакома искрица която очаквах да видя. Помъчих се да бъда изкусителката не се получи. Помъчих се да бъда и домакинята – пак не постигнах ефект. Когато започна да закъсва с уроците, показах и що за ум имам. Извадих го направо от тинята. Разчовърках мозъка му, той се смяташе за отчайващо малоумен и направо измени осанка като разбра, че нещата не стоят така. Оказа се, че има почти добра памет и прилични разсъждения, но някой трябва да ги отприщи. Необходимо беше старание и го проявих. Дори ме целуна. Само дето ме заблуди. Той не забелязваше обичта, а интелекта ми. Да можех да го забравя, да го забравя. И без друго не беше кой знае какво. Имаше толкова много на възрастта му които приличаха и бяха истински мъже, а той още ходеше на риба на същото място както в ранното си детство. И тяло нямаше и стил. Даже и брада нямаше, а мъх. Гласът му мутирал, пъпки колкото звездното небе. Шегите му тъпи, вицовете стари, танца дървен. Но не можех да го забравя, вече бяхме част един от друг. Той нямаше родители, аз не обичах своите. И те като него не забелязваха, но той не забелязваше, че има до себе си жена, а те при себе си дете. Не да го забравя изключено – все едно да забравя себе си. Да можех да го игнорирам като мъж! Опитвала съм, не става. Все ме влече. Излизала съм с други. Избирала съм като по каталог. Такъв че и на мен да ми хареса и да направя останалите да ми завиждат. Натискали сме се. Целували сме се. На следващата среща пак, но чувствам, че го правя все едно, че гледам филм. На третата не отивам.
Разказвам му, а той и в това не забелязва намек. Три пъти не мога с друг да изляза, а три вечери не мога, ако без него не изляза.
За рожденият му ден посветих стих. Камък да беше щеше да се затрогне. Хареса му, разцъфтя. Прочете римите, но не и любовта.
Пак ми заговори за друга. Хвърлих се в обятията му и заплаках. Не можах да му кажа защо. После ме беше срам. От себе си. Трябваше да го намразя. Пълен нещастник, а така ме унижава.
И плача не разбра, както поетесата, както учителката, изкусителката и домакинята.
Дали да не замина някъде?
Ще му липсвам ли? Ако му липсвам ще разбере. Все съм била до него. В това е бедата. Но ако не му липсвам. Ако друга запълни празнотата му!
Питах се, питах се, питах.
И тъй отидох до онова място. Беше на свечеряване, а е март и пак препичаше. Как издържа на тази жега и защо точно тук. Този Нарцис сигурно си гледа отражението. Замислих се, отнесох се, унесох се.
Пече се като гущер.
Ако му стана сянка ще ме забележи ли най-сетне…
И разбрах, че за него съм способна на всичко. Дори на това. Реших го бързо. Така хем щях да изчезна, хем да съм при него. И дано най-сетне ме забележи.
Започнах да пускам корени измежду камънака. Разгърнах корона над реката. И времето спря да ме отегчава.
Чаках седмици. Дойде и дори не се учуди. Седна под мен и хвърли въдицата.
След седмица пак така и пак така.
Пусках все по-разкошна корона и хвърлях по-гъста сянка. И живеех с надеждата, че ще ме забележи.
Изгубих я когато дойде веднъж с друго момиче и правеха под сянката ми любов.
© Стефан Кръстев Всички права запазени