Понякога ситуациите и хората с, които ни среща животът, ни променят завинаги. Всеки от нас е различен по своему и никъде на света няма негово точно копие. Ние сме хора. Живеем. Усмихваме се. Плачем. Променяме се. Така сме устроени, но умеем и да контролираме себе си.
Като дете се радвах на живота. Това бе единственото нещо, което правех. Сърчицето ми беше здраво и туптеше с всичка сила. Душата ми беше невинна, чиста и всички чувства в нея бяха прилежно подредени. А в очите ми се четеше наивност и доверчивост, които с времето изгубих.
После пораснах. Животът не ми се струваше така прекрасен. Изправи ме пред много трудности. Вече бях падала и бях предавана. Вече бях преминала през много препятствия, бях стигала до ръба, бях чувала различни истории. И времето летеше. Нищо не се променяше, освен аз.
Растях. Ставах по-силна, защото вече бях видяла колко слаба мога да съм. И идваха все хора, които търсеха някаква изгода. Сърцето ми вече бе отрупано в рани. Душата ми - мрачна, студена, разпил ...