Сряда
Не бива да се боя.

Нещо ме преследва. Нещо ме е преследвало цял живот. Като сенките, които те стряскат по зимните пусти улици. Нещо неопределено и безформено. То е в мен... Един страх, едно чувство на безпомощност пред съществото, което се зъби в съзнанието ми. Онзи ден, докато пътувах във влака и гледах през прозореца Искърската клисура, обляна от студените обедни слънчеви лъчи, видях в частичното си отражение нещо странно. Нещо в погледа ми, не беше моят поглед. И усмивката, и тя не беше моя. После като знак, разтворих книгата си и се зачетох. И там пишеше "Не бива да се боя". Не издържах и заспах. И сънувах...

- - - - - - - - - -

- И внимавай!
- Хах, няма тролове и талъсъми по влаковете, нали знаеш.
- Знам, но тука има - и сложи показалец върху челото ми.

- - - - - - - - - -

Не знам откъде идвам и накъде съм се запътила. Не зная и какво търся. Знам само какво е сега и това е най-важното. Чувствам, че се променям. В обратна посока от тази на света и всичко в него.