24.06.2014 г., 21:29 ч.

Помощник Хъдсън 1 

  Проза » Фантастика и фентъзи
735 0 1
8 мин за четене

  Отначало всичко вървеше по план. Изследователският кораб „ТР–17” кацна успешно на пранетата, чиито ресурси трябваше да бъдат проучени, и екипажът се зае да монтира сондите. Работата често спираше заради бурите, които връхлитаха изневиделица, вдигайки огромни облаци червеникава прах. Но като цяло сериозни проблеми нямаше.

  После дойде радостната вест – залежите на титанова руда бяха огромни, което означаваше, че инвеститорът щеше да е много доволен и че всеки член на екипажа щеше да получи тлъст бонус съобразно ранга, квалификацията и приноса си. Помощник Хъдсън, който бе един от тримата помощници на капитана, изчисли, че със заработените пари ще може да си позволи да си купи апартамент и дори да се разведе с жена си, към която отдавна бе охладнял заради безбройните й изневери. Смяташе да изгради трайна връзка с колежката си Миана, в която бе влюбен и която бе откликнала на чувствата му, макар и някак колебливо в началото. 

  И както много често става в този живот, нещата се объркаха в най–неподходящия момент, когато всички се бяха напили, празнувайки радостната вест. Само пилотът, а именно Миана Ридж, която бе единствената жена на борда, бе проявил благоразумието да остане трезвен като репичка, не че нещо щеше да се промени, ако и Миана се бе напила. Поредната буря се оказа толкова мощна, че една от сондите падна, и не само това, ами и понесена от ветровете, се стовари върху товарния отсек на кораба.

  Капитанът изпрати техниците да огледат повредите. Те докладваха, че в товарният отсек зее пробойна и че има опасност всички хранителни продукти да бъдат похабени от високата температура – средната температура на повърхността на планетата варираше между 78 и 92 градуса по Целзий.

  Капитанът изпадна в паника и на пияна глава заповяда всички веднага да се захванат с ремонт на пострадалия отсек, даже лично поведе подчинените си, за да им докаже колко е смел. Миана се опита да го разубеди с мотива, че съществува опасност от експлозия, но не успя – капитанът много мразеше да му дават акъл, особено пък когато даващите акъл бяха от женски пол. Той уважаваше Миана като професионалист и я харесваше като жена – неведнъж се бе опитвал да я вкара в леглото си, – но егото му не позволяваше да я послуша.

  Миана тръгна след групата от единайсет мъже, мърморейки недоволно и кършейки притеснено ръце, защото от опит знаеше, че рисковете са големи. Неколцина от техниците бяха разколебани, но не смееха да се опълчат срещу капитана.

  Мъжете започнаха работа, а Миана, по заповед на капитана, остана на пулта пред товарния отсек, за да координира дейностите.

  Единствено помощник Хъдсън не работеше. Той дори не бе разбрал, че е станал инцидент, защото бе твърде зает със задачата да оповръща каютата си. Уискито, което бе изпил, го бе извадило временно от строя.   

  После, както можеше да се очаква, стана късо съединение, последвано от взрив. Единайсетте мъже загинаха на място, а Миана отхвръкна към дъното на коридора, пометена от взривната вълна.

  Помощник Хъдсън изтрезня за секунди, когато чу взрива. Изтича до един от терминалите, за да провери какво е станало. С ужас установи, че товарният отсек на кораба буквално се е изпарил и че програмата, следяща жизнените показатели на екипажа, е излязла със съобщение: „Единайсет загинали”. След като се увери, че няма опасност от нов взрив, повърна за последно, после седна на леглото си и заплака. Минута по–късно осъзна, че би трябвало да има и друг оцелял, освен него. Тръгна да го търси.

  Миана лежеше в дъното на един от коридорите. Горната част на тялото й бе извърната към входния люк, а долната … долната бе хоризонтално положение, така че на Хъдсън веднага му стана ясно, че нещата при нея хич не са добре. Няма как да си добре, когато си усукан по подобен начин. Но Миана дишаше, макар и на пресекулки, и дори все още бе в съзнание –  замъглени от болка, очите й все още излъчваха живот, по–скоро желание за живот.          

  Хъдсън се приближи и коленичи до нея. Не знаеше какво да прави. Искаше да й помогне, но не знаеше как, не знаеше дали изобщо има смисъл да се опитва да помага.

  – Другите загинаха, нали? – попита Миана.

  – Да – отвърна Хъдсън и кимна.

  – Затвори люковете, за да не се замърсява въздухът! След това рестартирай противопожарната система! Завърти кораба по посока на вятъра, за да не ни отнесе бурята!

  – Миана, всичко свърши. Дотук сме. Просто се опитай да не мислиш.

  – Глупак! Повредите не са чак толкова сериозни, ще можем да излетим.

  – Миана, след този взрив… няма как…

  – Прави каквото ти казвам, ако искаш да оцелееш!

  – Миана, успокой се.

  – Аз съм спокойна, въпреки че ми е счупен гръбнакът, а ти си се предал, мекотело такова!

  – Ще се оправиш Миана, само не мърдай.

  – Не мисли за мен, мисли как да спасим кораба.

  – Миана…

  – Действай!

  – Не мога да те оставя така.

  – Сега с нищо не можеш да ми помогнеш, по–добре се погрижи за кораба.

  Хъдсън се изправи и неохотно се зае със задачите, които му бе дала Миана.

  Два часа по–късно се оказа, че корабът наистина може да бъде спасен. Хъдсън отдели повредените отсеци, запали двигателите, които въпреки че бяха понесли сериозни щети, все още работеха, и изведе кораба в атмосферата на планетата. Горивото бе достатъчно да се върнат на Земята.

  Хъдсън отиде при Миана, която вече едва дишаше, макар че в коридора имаше достатъчно въздух. Очите й бавно гаснеха, придобивайки матов оттенък.    

  Хъдсън донесе носилка и я подпъхна под безжизненото тяло на Миана. Миана само изохка, докато Хъдсън с внимателни движения я прехвърляше на носилката. Като че ли вече бе загубила връзка с реалността.             

  Хъдсън пренесе Миана в медицинския кабинет, сряза защитния й костюм и сканира тялото й под наставленията на компютъра и тогава разбра, че не може да направи нищо повече за нея, освен да я натъпче с обезболяващи и да я обездвижи с метални шини. Дни наред бдя над любимата си, докато жизнените й показатели не се стабилизираха, а корабът просто обикаляше около планетата.

  Когато най–накрая се пребори с шока от тежките  наранявания, Миана се разкрещя на Хъдсън, обвинявайки го че не е насочил кораба към Земята. 

  – Какво чакаше през цялото това време? Да дойде някой да ни спаси ли? – изсъска гневно тя.

  – Но ти беше много зле и трябваше да се погрижа за теб, а и не умея да управлявам кораба – измънка Хъдсън. – Освен това само един от четирите двигателя е напълно изправен, което затруднява допълнително управлението.

  Хъдсън изгради мобилен терминал до болничното легло на Миана, от който тя да може да управлява кораба. След като всички тестове минаха успешно, Миана пое управлението и корабът се понесе с ниска скорост към Земята. Изчисленията показваха, че при сегашната скорост щяха да им трябват два месеца, за да стигнат до дома.

  Хъдсън бе информирал Миана за повредите, за това кои от тях е успял да отстрани и кои не. Всичко й бе казал с изключение на едно нещо – че всички запаси от храна са били унищожени при взрива. Вода имаше достатъчно, но храна – почти никаква. Хъдсън бе претърсил каютите на загиналите си колеги и бе намерил няколко вафли, две пакетчета чипс и щафета салам, но това бе всичко. А ги чакаше повече от два месеца път.

 Тогава Хъдсън, колкото и странно да изглежда това, завидя на Миана. Тя бе на системи, чрез които в кръвта й се вливаха хранителни вещества, и нямаше опасност да умре от глад, още повече, че банките с хранителен разтвор щяха стигнат, при пестене, за два месеца. Миана можеше да умре от всичко друго, но не и от глад.      

  Дните се нижеха, дълги и тягостни. Хъдсън работеше като вол, за да отстрани възникващите всеки ден повреди, а Миана управляваше кораба от мобилния си терминал и напътстваше Хъдсън. Хъдсън слабееше и губеше сили, а Миана, макар и парализирана, ставаше все по енергична – от кръста нагоре, разбира се. Пръстите й танцуваха по сензорните клавиатури със смайваща бързина. Справяше се сравнително добре с управлението, дори когато болката в счупените прешлени станеше нетърпима и през стиснатите й зъби започнеха де се процеждат протяжни стонове. В такива моменти Хъдсън, въпреки протестите й, я натъпкваше с обезболяващи и бързодействащи приспивателни, после сядаше до нея и я галеше по челото, докато не заспи. Оставайки без управление, корабът се отклоняваше от зададената траектория и после, след като се събудеше, Миана трябваше да работи с двойно усърдие. Но корабът, макар и криволичейки, се приближаваше все повече до Земята.            

  Три дена по–късно Миана вдигна висока температура и започна да получава халюцинации. Хъдсън заряза всичко друго и се концентрира в данните за жизнените показатели на Миана, които медицинската програма извеждаше на екрана. Нещата вървяха на зле. На Хъдсън му бе много мъчно за Миана, но и за себе си му бе мъчно, защото бе ужасно гладен и изморен и защото осъзнаваше, че ако Миана умре, корабът ще стане неуправляем и ще се запилее нейде из вселената. А това означаваше, че и той щеше да умре. Той бе съвсем наясно, че няма как да издържи без храна още месец и половина и че тъй или иначе ще умре. А когато гладната смърт го настигнеше, нямаше да има кой да поддържа двигателите в изправност и Миана също отиваше на кино.

  Хъдсън мисли дълго върху този казус и стигна до извода, че може би ще е най–добре да убие Миана, ако тя преди това не прояви желание да умре сама, а после да се самоубие. Така поне никой нямаше да се мъчи.

  А дали нямаше да е по–добре да откачи системите, чрез които се хранеше Миана, и да захрани с тях изнемощяващото си тяло? Така щеше да си поживее сравнително нормално още минимум два месеца. Помощник Хъдсън се погнуси от тази мисъл.

© Стефан Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря за коментара. Несъответствията не ми се виждат чак толкова фрапиращи,а и са встрани от основната идея. С това че помощник Хъдсън не може да "шофира" съм склонен да се съглася, но да речем, че той е помощник по техническата част. Може би трябваше да го разжалвам в обикновен техник, както и да е.
    За момента ще се въздържа да преработвам текста, просто ще се опитам да го завърша, макар че леко загубих мотивация. Още веднъж благодаря за искреното мнение.
Предложения
: ??:??