Компютърът даде указания Миана да бъде поставена в резервоар със защитена среда. Хъдсън не знаеше какво е това нещо, но го намери в инвентарния файл. Оказа се, че въпросният резервоар се намира в един кашон на два метра от него. 

  Хъдсън сглоби резервоара и го монтира под напътствията на приложената към оборудването видеопрограма.  Резервоарът приличаше на миниатюрен ковчег, а целта му бе да създаде стерилна среда около нараняванията на Миана и да спре инфекцията. Покриваше само средата  на тялото й – от горната част на бедрата до гръдния кош.

  Няколко часа по–късно жизнените показатели на Миана се подобриха, тя дори за момент дойде в съзнание, колкото да попита:

  – Какво е това нещо, Хъдсън? Ковчег ли е? Много рано си ме отписал!

  –  О, Миана, не говори така! Това е устройство, което ще се пребори с инфекцията.

  – Това е хубаво, а още по–хубаво е, че тъпите ми парализирани крака вече не са пред погледа ми.  Като ги погледнех, направо… както и да е.   Корабът отклони ли се много?

  – Не знам. – Хъдсън не се бе сетил да покрие краката й, за да й спести неприятната гледка. Миана бе спортна натура и принудителното лежане вероятно се отразяваше много зле на психиката й. 

  – Трябва отново да поема управлението – каза  Миана и се вторачи в мобилния терминал.

  – Почивай си сега, мила.   

  Тя му даде някои указания и притвори очи. Малко след това заспа.

  Хъдсън не можеше да се справи с управлението, корабът продължаваше да се отклонява. А двигателите продължаваха да се повреждат.

  През следващите няколко дни състоянието на Миана бързо се подобри, а Хъдсън едва се влачеше, беше загубил цели двайсет килограма от теглото си. 

  Миана пое управлението и корабът отново се отправи към Земята.

  Хъдсън започна да облича торбести дрехи, за да не може Миана да забележи колко е отслабнал. Не искаше да я тревожи, не искаше да й каже, че усилията им са безсмислени и няма как да се доберат до Земята живи. Но продължаваше да си върши работата, доколкото можеше –  няколко пъти припада от изтощение и глад.     

  Една вечер, след като натъпка стенещата от болка Миана с обезболяващи и приспивателни, Хъдсън се отпусна на един стол  в опит да събере сили да се добере до каютата си. Трепереше и му се виеше свят от глад. Мислите му блуждаеха, имаше чувството, че полудява.

  Погледът му се спря върху краката на Миана, които лежаха безжизнено отпуснати върху болничното легло. Миана имаше стройни, красиви  крака с добре развити мускули, резултат от ежедневните тренировки на тренажорната пътека. Но вече бяха напълно безчувствени и неподвижни заради прекъснатия гръбначен стълб.

  Помощник Хъдсън извади един медицински трион, сложи турникет на лявото бедро на Миана и отряза крака й малко над средата на бедрото. После превърза раната под инструкциите на шашардисаната медицинска програма, която непрекъснато излизаше с поредица от тревожни съобщения. Нямаше много кръв, бе успял да се справи доста професионално с ампутацията. Сложи отрязания крак в найлонов чувал, почисти кървавите петна, смени чаршафите и погали спящата Миана по челото. Тя само леко изпъшка и помръдна устни, но продължи да спи.       

  Хъдсън занесе крака в товарния отсек, свари го в един стар варел и без да се мотае много много,  започна да похапва. Осъзнаваше какво е направил, чувстваше адски гадно и цялата му душевност протестираше , но пък от друга страна стомахът му прие с охота щедрата порция протеини и мазнини. Беше се сдобил с около пет килограма чисто месо и бульон, които щяха да му стигнат поне за две седмици.   

  Помощник Хъдсън дълго плака преди да заспи, но когато най–сетне заспа, сънува прекрасни сънища. Сънува как двамата с Миана тичат по безкрайни ечемични полета, хванати ръка за ръка.

  На сутринта Хъдсън едва събра сили да отиде при Миана. Когато все пак го направи, осъзна, че не може да срещне погледа й. Само гледаше гузно в пода и хапеше нервно устни.

  – Нещо си оклюмал днес, Хъдсън – констатира Миана.

  – Просто съм изморен – отвърна Хъдсън и се насили да погледне Миана. Тя работеше съсредоточено на компютъра си. Лицето й бе изпито и около очите й имаше тъмни кръгове, но като цяло не изглеждаше много по–зле от вчера. Раната не кървеше, от медицинска гледна точка като че ли всичко бе наред.

  – Как си? – попита Хъдсън.

  – Чувствам се като парцал, не можах да спя добре през нощта. Ти даде ли ми обичайната доза приспивателни?

  – Ами… да.

  – Е, ще се опитам да подремна по късно. Няколко уплътнения на носачите на двигателите са сдали багажа, трябва да ги смениш. Хайде действай, какво се мотаеш!

  – Миана … обичам те.

  Миана го изгледа подозрително със сините си очи.

  – И аз те обичам, Хъдсън, но сега не е време за романтични излияния. Не се цупи де, ела да те целуна! – Тя явно не бе разбрала какво се е случило, а и как би могла да разбере, след като е парализирана и няма възможност да види долната част на тялото си.

  Двамата се целунаха, подържаха се за ръцете, после Хъдсън отиде да си върши работата, бършейки избилите в очите му сълзи. На обяд хапна от вареното месо, но му се пригади и едва не повърна; месото бе вкусно, приличаше на малко на постно свинско, така че проблемът не бе в него, а психологически. Реши да яде, само когато е много гладен, за да може да тушира по лесно погнусата, която изпитваше към себе.  От друга страна осъзнаваше, че без храната отдавна да е припаднал. Сега можеше да си върши по–добре работата и се бе появил шанс да спаси и себе си, и Миана. Еднокраката, вече, Миана.   

  Дните се минаваха мъчително бавно.  Миана управляваше кораба със  завидно старание, а Хъдсън се оправяше някак си с повредените двигатели.  

  Две седмици по–късно месото и бульона свършиха и Хъдсън отново започна да гладува. Не се остави да гладува дълго. Една вечер, след като приспа Миана, отряза и десния й крак. Вече не му се гадеше, когато ядеше, дори чакаше с нетърпение да дойде време за обяд или вечеря. Миана и този път не усети нищо, за щастие.

  Вече бяха съвсем близо до Земята, съвсем близо до спасението. И идеше моментът, когато Миана щеше да разбере истината. Хъдсън бе ужасно объркан и притеснен, през главата му дори минаваха мисли за самоубийство.

  Миана трескаво подготвяше машината за кацане, а Хъдсън крачеше нервно напред назад, кършейки ръце.  Канеше се да каже на Миана, че й е изял краката.

  – Не се ли радваш, че се спасихме, Хъдсън?

  – Радвам се, но…

  – Какво ти е мили, защо пребледня така? Нещо те яде отвътре ли? Сподели?

  – Аз…

  – А, за краката ли? Така и не се наканих да те попитам дали бяха вкусни. – Миана го гледаше вторачено, строго. – Не че за мен би било голям комплимент да ми кажеш, че съм вкусна.

  – Но как…

  – Не изпитвах болка, не се безпокой, но някак си усетих липсата. Да не говорим, че вратата отсреща има гладка, частично отразяваща повърхност, така че видях какво си направил. А ти направи каквото трябва, така че няма защо да се срамуваш. Радвам се, че не се наложи да те подканям. Радвам се че видя единственото възможно решение, макар че… тежко ми е, признавам.

  – Аз съм канибал – проплака Хъдсън и падна на колене. – И не само това, посегнах на теб, която толкова много … обичам.

  – Ти ме спаси Хъдсън, спаси и мен и себе си. Мисията е успешна. Информацията, която носим е много ценна.  Разбирам как се чувстваш… но да не си посмял да посегнеш на живота си. Знам, че ще ти е трудно да преодолееш това, но ще се справим, двамата, ясно? Ще кажем, че съм загубила краката си при експлозията, за да не повдигнат някакви обвинения срещу теб. Дай ръка, любими! Бихме могли да се оженим, когато… след месец например, ако би приел частично роботизирана дама за жена, разбира се.

  – Миана… ти си… 

  – Много съм сладка, нали?   

  – Ти си ангел, Миана. Копнея да съм вечно с теб.