Транспортният кораб „Рейвън” се рееше на пет километра височина с включени на минимално мощност двигатели. Беше стар и доста грозен, с черен титаниев корпус, по-който ясно личаха следи от ремонти. Хората долу обаче го гледаха с копнеж в очите, защото той превозваше помощи, които можеха да спасят много човешки животи.

  Хората долу бяха около петдесет на брой и имаха вид на плашила, четиридесет и пет градусовата жега и гладът бяха изсушили телата им. Мнозина страдаха от психически болести, причинени от постоянните лишения. Единствената им надежда за малко по-сносен живот бе в помощите, които превозваше корабът. Но първо трябваше да бъде спазена Процедурата, така че съвсем не бе сигурно, че щяха да получат храна и вода.   

   Процедурата бе доста сложна и целта ù бе помощите да бъдат  разпределени справедливо, което бе изключително важно, защото много хора бяха на предела на силите си. От кораба вече бяха пратили специалната медицинска капсула, в която трябваше да влезе всеки един от членовете на малката селска община, за да бъде проверено здравословното му състояние. Когато скенерите на кораба проучеха земите около поселището и установяха какви земеделски култури и животни се отглеждат и какви са водните запаси, щеше да стане ясен размерът на помощта.  Ако хората бяха много болни и не разполагаха с надеждни източници на препитание, размерът на помощта нарастваше. Товарът, който превозваше транспортният кораб „Рейвън”, трябваше да бъде разпределен между трийсетина общини, намиращи се на десетки километри една от друга. След Войната държавите бяха изчезнали и малкото оцелели хора живееха предимно в села; общо взето всеки се оправяше както може.

  Старейшината отвори очукания си лаптоп, задейства няколко програми и зачака. Бяха го избрали за старейшина, защото бе сравнително здрав и силен и имаше добри организаторски способности. Беше само на двайсет и седем години, но вече от пет години движеше делата на малката община, тоест мъчеше се да осигурява достатъчно храна и вода.

  По едно време на екрана се появи лицето на млада жена. Беше чаровна, но не и красива – очите й бяха прекалено близко разположени едно до друго, а долната й челюст бе някак неженствено масивна.

  Старейшината се усмихна, а жената се намръщи.

  – Здравейте, госпожо, радвам се да ви видя. Вече година и половина ви чакаме – каза старейшината.

  – Моля, представете се – отвърна троснато младата жена.

  – Кодовото ми име според вашите регистри е 117 РП, а иначе може да ме наричате Викс. Аз съм старейшината на тази община.

  – Знаете, че според Процедурата нямате право дори да опитвате да осъществявате контакт с корабите, превозващи помощи!

  – Хайде стига, капитане, никой няма да разбере, че сте си побъбрили с мен. Връзката е сигурна, гарантирам.

  – Откъде знаете, че е сигурна и откъде знаете, че аз съм капитанът на кораба?

  – Знам, че връзката е сигурна, защото хобито ми са комуникациите, и знам че вие сте капитанът, защото този тип транспортни кораби имат екипаж само от един човек, за черната работа се използват роботи.

  – Много знаете, Викс – изсъска младата жена.

  – Старая се, хората разчитат на мен.

  – Е, не се надявайте на чудо. Ще получите полкова помощи колкото ви се полагат.

  – Това ми е ясно. Свързах се с теб просто защото искам да си побъбря с някой, който е бил на Новата Земя.

  – О, вече минахме на „ти”?

  – Тук не ни е до любезности, капитане. Миналата седмица загубихме трима човека – умряха от глад и жажда.

  – Съжалявам – отвърна жената. – Съседите ви от запад също са зле, оттам идвам. Единственият им кладенец е пресъхнал.

  – Значи те ще получат повече от нас – каза тъжно Викс.

  – Естествено. Името ми е Малена Кроу и съм капитан на кораба „Рейвън”. Превозвам помощи за трийсет и три общини, до момента съм събрала информация за двайсет от тях. Работя стриктно по Процедурата, както винаги.

  – Не се и съмнявам.

  Всъщност Малена Кроу не беше затрупана с работа, даже може да се каже, че скучаеше. Роботите изпълняваха  перфектно задачите си; бяха програмирани според изискванията, посочени в Процедурата.   

  През следващия ден Малена и Викс разговаряха повече от три часа. Тя не бе виждала човешко същество от три години и копнееше да си побъбри с някого, а Викс й се струваше приятен мъж, даже бе запазил чувството си за хумор, въпреки тежкия живот. Тя му разказваше за Новата Земя, за езерата и плодородните полета там, а той… той просто жадно попиваше думите й и от време на време пускаше по някоя сълза. Той нямаше с какво да се похвали, ежедневието му бе изтъкано от мъка, болести и смърт. Малена му съчувстваше, но същевременно се радваше, че като малка е имала късмета да получи зелена карта за Новата Земя.                  

На третия ден двамата продължиха да общуват, вече се чувстваха близки и дори започнаха да си споделят интимни неща.            

  – Ти поне живееш сред хора … – измънка Малена.

  – Хората тук не са истински хора. Тежкият живот почти ги е превърнал в животни.  

  – Ти ми изглеждаш съвсем нормален – каза Малена и се вторачи в камерата на компютъра си.

  – Просто имах късмета да се родя със здраво тяло, затова ме избраха за старейшина.  

  – Е, ще получите храна и вода, със сигурност.

  – Колко?

  – Ами … изглежда, че вие сте на средно ниво като здравословно състояние на жителите, така че поне два тона продукти ще получите.

  – Е, колкото толкова – измърмори Викс, знаеше, че това количество ще стигне само за два месеца.

  И накрая дойде Денят. От кораба с парашут бе пусната помощта – около три тона храни и вода.

  Викс включи лаптопа си и осъществи връзка с Малена Кроу. Младата жена изглеждаше тъжна и леко изнервена.

  – След десетина минути тръгвам – каза тя.

  – Ех, беше ми приятно да си побъбрим за Новата Земя и … за всичко друго. И благодаря за помощта. Ще ми липсваш… ще ми липсват сините ти очи, чаровната ти усмивка и … прекрасното ти, нежно излъчване. Гласът ти е толкова мек и напевен… Тук при нас няма жени като теб. Щеше ми се да можехме … но както и да е. Ти живееш в един свят, аз в друг… – В този момент от очите на Викс рукнаха сълзи.  – Ще ми се някога да се видим, имам да ти казвам толкова много неща… – Викс натисна няколко бутона и прекъсна връзката, после избърса с ръкав насълзените си очи.

  Малена се опита да възстанови връзката, за да може да се сбогува с новия си приятел преди отново да се потопи в безкрайната самота на открития космос – след три дена мисията й щеше да приключи.  Не можа да се свърже с Викс, затова се принуди да приближи кораба  по–близо до земята. Надяваше се, че от близко разстояние нещата ще се получат. Просто не можеше да остави чувствата си неизказани.  

  Когато корабът „Рейвън” се сниши на един километър от земната повърхност – в разрез с всички разпоредби за безопасност, –  Викс захвърли настрани лаптопа си и се шмугна в храстите, където бе скрито зенитно оръдие.  Взе на мушка кораба и откри огън. Малките снаряди заизбухваха върху обшивката на двигателите. Десният двигател се запали.  „Рейвън” се разтресе и започна да се върти в кръг.       

  Смаяната Малена трескаво барабанеше с пръсти по сензорните монитори, опитвайки се да вземе нещата под контрол. Оказа се, че няма друго решение, освен да се освободи от товара. Няколко секунди по– късно към земята се понесоха стотици тонове хранителни продукти.

  Потривайки доволно ръце, Викс заповяда на хората си да отидат да приберат изхвърленото, а тресящата се от нерви и страх Малена Кроу насочи осакатения си кораб към открития космос. Заради загубата на единия двигател я чакаше дълъг, много дълъг път в самота до Новата Земя.