8.

 Инспекторът бързо пресече улицата и застана пред витрината. Веднага позна шарките, бяха точно такива, каквито беше видял на чашите от сервиза на Ганеви.
Френцов влезе в магазина и учтиво поздрави господин Венков. Вътре имаше много интересни неща – стар фотоапарат, античен грамофон, няколко лампи, огледала и статуетки. На един старинен библиотечен шкаф имаше много книги. В страни от него бяха поставени няколко стари железни ютии, кресла и една шевна машина. Имаше и други порцеланови изделия.
    -    Мога ли да разгледам чайника, който е на витрината? – попита той.
    -    Да, разбира се. Много е красив!
    -    Благодаря! Само него ли имате или е цял сервиз?
    -    Само чайник, за съжаление.
Инспекторът взе полека чайника и започна да го разглежда. Погледна дъното му и видя номера: 172500345. Нямаше съмнение, че това бе изчезналият чайник.
    -    Прекрасен е! Скоро ли го получихте, щях да го забележа, ако преди е бил тук?
    -    Всъщност е от вчера. Един господин го донесе и ми го предложи на чудесна цена. Нямаше как да не го взема, наистина е чудесен.
Тогава Френцов обясни на господин Венков, че тече разследване и чайникът е важно доказателство в случая. Помоли го за името на господина, донесъл чайника.
    -    Момент да погледна в книгата…… Петър Игнатов. Ето Ви и адреса, щом се налага.
Петър Игнатов! Един от гостите на празненството, който беше влизал във всекидневната.
    -    Благодаря! Ще Ви помоля засега да приберете чайника и да не го продавате. Аз ще уведомя собствениците му и съм сигурен, че те ще го откупят щедро – заяви Френцов.
    -    Няма проблем. Ще го запазя, щом трябва.
    -    Предполагам, че не е имало нищо в него? – попита Френцов.
    -    Не, беше абсолютно празен. Измих го и го сложих на витрината.
Инспекторът не се и беше надявал да има отпечатъци, но сега вече беше сигурен.
    -    Много Ви благодаря! – каза Френцов, поклони се и излезе.
9.
Домът на Петър Игнатов беше разположен на брега на реката, в близост до пазара. Инспекторът позвъни на вратата и след малко му отвори тъмнокоса жена.
    -    Добър ден! Какво обичате? – попита тя.
    -    Добър ден! Господин Игнатов дали е у дома? – отвърна Френцов и подаде визитната си картичка.
    -    Да, заповядайте, сега ще го повикам.
Дамата го въведе в един просторен салон и го покани да седне на дивана, след което излезе. Стените бяха облепени с бежови тапети на златисти шарки, а мебелите бяха дъбови.
След две-три минути се появи самият Петър Игнатов.
    -    Здравейте, инспекторе, с какво мога да помогна?
    -    Здравейте! Интересувам се от един чайник, вчера сте го занесли в антикварния магазин на господин Венков.
    -    Да, много красив чайник.
    -    Знаете ли на кого принадлежи и как попадна у Вас? – попита Френцов.
    -    Нямам представа на кого е, но ми се струва, че може и да съм го виждал някъде и преди. В действителност го намерих.
    -    Намерили сте го? Къде?
    -    Беше в един кашон, в храстите в градинката по-надолу по улицата. Забелязах кашона и се ядосах, че някой си е оставил боклука в градинката, затова реших да го изхвърля. Но разбрах, че вътре има нещо, отворих кашона и видях прекрасен чайник. Веднага разбрах, че не е някой евтин боклук и реших да го продам в антикварния магазин.
    -    Имаше ли случайно нещо в него?
    -    Не, какво трябва да е имало? – учуди се господин Игнатов.
    -    Просто питам. А дали запазихте кашона?
    -    Не, изхвърлих го, разбира се.
Инспекторът премина към следващия си въпрос:
    -    Преди една седмица сте били на рожден ден у семейство Ганеви. Знаехте ли, че чайникът е техен и е бил откраднат от дома им?
    -    Не, но….Нали не мислите, че съм го откраднал? За бога, та това е един чайник, не струва почти нищо.
    -    Не съм казвал такова нещо, просто проучвам възможностите. Сега можете ли да си спомните дали сте го виждали у Ганеви?
    -    Не знам, наистина ми е познат, но не съм сигурен.
    -    А спомняте ли си дали вечерта на рождения ден сте влизали във всекидневната на семейство Ганеви?
    -    Чакайте да помисля. Да, влизах във всекидневната. С господин Ганев често разменяме книги. Повечето той държи в библиотеката си, но най-новите му са във всекидневната. Отидох да разгледам с какви заглавия се е сдобил напоследък. 
    -    Благодаря Ви, това е всичко засега.
10.
Френцов се събуди от телефонен звън. Обаждаше се господин Ганев.
    -    Добро утро, инспекторе! Опасявам се, че е станала втора кражба в дома ни. Липсва една картина на Палковски.
    -    О! – възкликна Френцов. - Това вече е сериозно!
Палковски беше един от най-популярните творци от близкото минало. Платната му се продаваха на изключително висока цена и много съвременни художници се опитваха да постигнат неговия стил.
След около час инспекторът беше отново в дома на семейство Ганеви. Влезе в коридора, мина покрай отворената врата на библиотеката, където госпожа Паскалева почистваше пепелта в камината, поздрави я и се озова във всекидневната.
    -    Снощи със съпругата ми бяхме на симфоничен концерт. Когато излизахме, картината беше на стената. След концерта се отбихме да пием по питие с няколко приятели. Аз шофирах и бях там само за компания. Прибрахме се към полунощ и веднага си легнахме, не сме обърнали внимание дали платното липсва. На сутринта забелязахме, че картината е изчезнала – каза господин Ганев.
    -    Вратата заключена ли беше, когато се прибрахте?
    -    Аз първа стигнах до вратата, докато съпругът ми паркираше колата  – каза госпожа Ганева. - Беше затворена, но след като поставих ключа в ключалката, вратата се отвори преди да успея да завъртя ключа. Реших, че просто така ми се е сторило и в действителност съм го завъртяла.
    -    Къде стоеше картината?
    -    На стената на стълбището. 
    -    Нищо друго ли не липсва?
    -    Поне засега не сме установили да е изчезнало още нещо.
    -    Ако са същите крадци, чудно защо не са взели картината още при първия обир – каза Френцов.
    -    Всъщност тогава картината не беше тук. Бяхме я дали за смяна на рамката – отвърна Мирела Ганева.
    -    Това е интересно! – възкликна инспекторът. – А тъкмо вчера намерихме чайника!
    -    Наистина ли? – учуди се госпожа Ганева.
    -    Да, на витрината на един антикварен магазин. Но в действителност е бил изхвърлен и намерен от вашия приятел Петър Игнатов.
    -    Я виж ти – възкликна господин Ганев, - колко е малък светът!
    -    Така е. Но сега да се съсредоточим върху картината. Какво представлява тя?
    -    Нарича се „Спомен от пролетта“, има изобразена малка къщурка сред природата, на брега на една река.
    -    Каква беше цената й?
    -    Ние я купихме за 50 000 лева. Не знам застраховката дали ще изплати и половината от тази сума – каза госпожа Ганева.
    -    Бих искал да погледна мястото, където е била окачена.
    -    Аз ще Ви покажа – обади се господин Ганев.
Двамата се отправиха към стълбището. Домакинът тихо проговори:
    -    Ще Ви помоля да не казвате това на съпругата ми, но картината не е застрахована. Затова е важно да си я върнем!
    -    Но защо?
    -    След кражбата на чайника решихме да застраховаме по-ценните неща в дома ни. Подготвихме документите, но не ми остана време да отида до агенцията. Вчера жена ми ме попита дали съм направил застраховките и аз й потвърдих, за да не я тревожа. Имах намерението днес да свърша това.
    -    Разбирам, много жалко!
На стълбището Френцов не откри никакви следи от кражбата. Беше убеден, че и този път полицията няма да открие отпечатъци.
    -    Бих желал да поговоря с госпожа Паскалева, видях я в библиотеката.
    -    Да, разбира се, направете каквото смятате за нужно.
Инспекторът влезе в библиотеката, но госпожа Паскалева не беше там. След пет минути излезе и я потърси в кухнята.
Тя тъкмо приготвяше сладкиш с праскови. Инспекторът се притесни, че отново ще трябва да слуша рецепти, затова  бързо попита:
    -    Здравейте, госпожо! Имам един много важен въпрос. Спомняте ли си с какво беше облечена госпожа Ганева в деня, когато изчезна чайникът?
    -    Ами, като че ли беше с дънки и ризата с разноцветни копчета.
    -    А какъв цвят беше копчето, намерено пред килера?
    -    Тъмно синьо.
    -    Много ми помогнахте, благодаря!

11.
Френцов седна на компютъра си и започна да търси информация за картината „Спомен от пролетта“. Първо се появиха няколко статии – разказ за живота на Палковски, най-вече детството му, история как копие на картината изгоряло в дома на един лихвар, в едно интервю пък собственичката на една галерия възхваляваше стила на художника. Най-накрая се появи и изображение на картината. Наистина имаше нещо омагьосващо и много въздействащо в нея. На инспектора веднага му се прииска да бъде на тази поляна, до тази река. Запита се дали тази къща в действителност съществува някъде. Продължи да чете, от една статия разбра, че това е къщата на приятел на Палковски в Русия. Дали беше запазена и какви ли тайни криеше? Спомни си, че господин Ганев дълги години беше прекарал в чужбина, дали пък не беше в Русия?
Появиха се още няколко статии – някакъв млад художник, който рисувал в подобен стил, починал наскоро от свръхдоза, друг спечелил награда в Канада, трети продаваше картини благотворително – все новини за изкуство, но не и свързани с конкретната картина.
Френцов изчете внимателно всички статии и после се отдаде на размисъл. Изведнъж сякаш прогледна, вече имаше ясна идея в главата си. Оставаше му да посети още веднъж сладкарница „Захарният замък“ и да се свърже с един човек. Ако той потвърдеше неговата теория, случаят щеше да бъде разкрит. Обади се на приятеля си комисар Тодоров и го помоли за адреса на въпросния човек, както и за две снимки.

12.

След посещението на сладкарницата и проведената среща, Френцов се намираше отново във всекидневната на семейство Ганеви, където бяха и двете помощнички в домакинството. След малко пристигна и комисар Тодоров с още двама полицаи.
    -    Дами и господа, случаят е приключен – заяви Френцов.
    -    Значи намерихте картината? – обади се господин Ганев.
    -    Сега ще разберете. Още от самото начало знаех, че е замесен някой близък на семейството. Знаел е кога си тръгват жените, помагащи в домакинството, знаел е, че къщата се заключва в осем и половина и освен това е бил наясно, че господин Ганев няма да е вкъщи тази вечер. И не разбирах едно – защо е било нужно да идват двама мъже, за да вземат само един чайник? Първоначалната ми идея със серийните номера беше изцяло несъстоятелна, но аз я поддържах, защото исках въпросният човек или хора да си мислят, че работя по грешна следа. Естествено знаех, че ако номерът е някакъв шифър или парола, е достатъчно той да бъде преписан, не е било необходимо чайникът да бъде взет. Освен това идеята отново не обясняваше защо са дошли двама маскирани.
После се появи информацията за листчето в чайника. Аз хванах тази следа и започнах да разследвам, но отново се питах „Защо просто не са взели листа? Защо са взели чайника?" А разбрахме, че той не им е бил нужен, защото по-късно господин Игнатов го е намерил изхвърлен. И намерих единственото възможно обяснение – чайникът е бил взет, за да разберем, че е взет. Ако просто бяха преписали номера или взели листа, ние никога нямаше да разберем за това. Но някой е искал ние да знаем, че е откраднат. Какво е целял с това?
Помислих за всички, които са присъствали на събирането по повод рождения ден на госпожа Ганева. Кой от тях беше сложил листа в чайника? Оказа се, че трима от гостите са имали тази възможност, защото са оставали сами във всекидневната. Други двама са били там заедно, което значеше, че може да е някой от тях или да са действали в комбина. Съществуваше възможност и някой друг да е оставал във всекидневната, но никой да не го е забелязал.
От показанията на Гинка Паскалева, разбрахме, че в бележката се е споменавало за сладкарница „Захарният замък“ и как някой е щял да яде ванилов сладолед на тринадесети.
Тогава се случи вторият инцидент – беше откраднато платно на известен художник. Този път липсваше нещо с особено висока цена и това се е случило, когато домакините не са били в къщата. При огледа обаче, аз забелязах нещо необичайно – Гинка Паскалева почистваше пепелта в камината. Кому е нужно да пали огън през юни? Отговорът беше ясен – на този, който трябва да изгори нещо.
Френцов се обърна триумфално към семейство Ганеви, които стояха смаяни, без да кажат нищо. После инспекторът продължи:
    -    Да, тогава заподозрях семейство Ганеви, че сами са изгорили платното. По-късно се върнах в библиотеката при камината и разгледах внимателно пепелта. Наистина открих парченце от картината, тогава вече бях сигурен. 
    -    Говорите небивалици, инспекторе! – извика ядосано господин Ганев.
    -    Нека да довърша, господине! Тогава ще разберете! Явно картината беше изгорена, но каква беше целта? Заподозрях семейството в опит за застрахователна измама. Но тук дойде големият проблем – платното не беше застраховано! Продължих да се лутам, единствените други хора, които бяха имали възможност да изгорят картината, бяха двете жени, помагащи в домакинството. Но колкото и да търсех, не можех да открия вероятен мотив. И тогава се сетих – госпожа Ганева не знаеше, че картината не е застрахована! Първоначално бях заподозрял двамата като семейство, но сега осъзнах, че съпругът не е бил замесен. Почти всичко с първата кражба започна да се изяснява. Мирела Ганева е знаела кога си тръгват двете помощнички, кога се заключва вратата, кога мъжът й е на служебна вечеря и най-вече единствено тя е можела да реши кога да се престори, че не се чувства добре и да си остане вкъщи. Имала е стотици възможности да постави незабелязано бележката, както и да скрие и после да изхвърли чайника. Какви доказателства имахме, че двама маскирани мъже действително са влизали в къщата? – Никакви, единствено показанията на госпожа Ганева. Както си спомняте, полицията не е открила никакви следи, а камерите услужливо са били изключени. Оставаше само един проблем – не е било възможно сама да се завърже и затвори в килера. А това означаваше, че имаше съучастник. Логично заключих, че става въпрос за една от двете помощнички в домакинството. И тъй като госпожа Паскалева, която всъщност е готвачка, почистваше камината, заключих, че е тя. Отново нямаше абсолютно никакви следи от външни посетители, просто липсваше картината. Най-вероятно точно тя е изгорила и платното, докато семейството е било на концерт. Затова реших да заложа малък капан на госпожа Гинка Паскалева и тя падна в него!
При тези думи госпожа Паскалева издаде лек стон.
    -    Да – продължи инспекторът – отидох при нея и я попитах дали си спомня с какво е била облечена госпожа Ганева в деня на първия обир и най-вече какъв цвят е било копчето, което господин Ганев е намерил пред килера. Знаех, че копчето е скъсано, след като госпожа Паскалева си е тръгнала и е било зашито отново, преди тя да дойде на работа на следващия ден. Стана ясно, че семейство Ганеви не са разказвали за копчето на никого, освен на полицията и на мен. Но дори и да го бяха направили, едва ли бяха споменали какъв цвят е било то. А даже и да й бяха посочили цвета, едва ли тя би запомнила тази дребна подробност. Не, госпожа Паскалева ми отговори съвсем сигурно и без да се замисли, че копчето е било тъмно синьо. Което означаваше единствено, че е виждала копчето, а най-вероятно и сама го е поставила пред вратата на килера.
И така, знаех какво се е случило, но не и защо. Предположих, че платното, което е изгоряло, е било копие. Но тогава къде се намираше оригиналът на картината? Попаднах на една статия, която разказваше, че копие на същата картина е изгоряло в дома на един лихвар, а той твърдял, че е оригинал. И тогава ми хрумна нещо – беше ли възможно всъщност лихварят да е казвал истината? Официално се е знаело, че картината е била собственост на частен колекционер, така че за обществото при лихваря е било копие. Дейността му не е била съвсем законна, затова той не се е обърнал към полицията, а дори и да го направел, нямал никакви доказателства, защото платното било вече унищожено. Той твърдял пред пресата, че е изгорял оригинал, но никой не му вярвал. Но аз издирих този лихвар с помощта на моя приятел комисар Тодоров и той ми разказа една история, на която съм склонен да вярвам, защото няма никакъв интерес да ме лъже.
Преди два месеца госпожа Ганева го потърсила и му поискала да й заеме пари. Като гаранция му предложила въпросната картина. Но казала, че съпругът й не бива да разбира за това. Попитала лихваря дали познава някой художник, който може да й изработи копие, което да стои в дома й, докато успее да върне парите и да си вземе обратно оригинала. Лихварят я свързал с един млад художник. За нейно щастие, малко след като направил картината, той починал от свръхдоза. 
Когато научила, че единият свидетел вече не може да я издаде, вероятно е решила да обезвреди и втория и измислила плана. Платила е на един човек да запали пожара при лихваря. Знаела е точно в кое помещение е била въпросната картина, затова пожарът не е засегнал голяма част от къщата. Вече доказателството не съществувало. Трябвало да намери начин да накара съпруга си да застраховат картината и после да я обяви за изчезнала и да получи парите. Така измислила историята с чайника. Госпожа Паскалева й била много вярна и тя я помолила за помощ. Госпожа Паскалева казала на госпожа Вълева, че си тръгва, но се е скрила в дома. Двете заедно с госпожа Ганева инсценирали обира. Предвидливо картината „Спомен от пролетта“ е била изпратена за подмяна на рамката или просто скрита с обяснението, че рамката се подменя, за да има достоверно обяснение при втория обир защо картината не е взета още в началото. 
Очаквали, че полицията няма да обърне особено внимание на случая, защото не липсвало нищо ценно, но не предполагали, че господин Ганев ще настоява да се свърже с мен.
Но дори и след това били спокойни, защото направили достатъчно, за да ме изпратят по грешна следа. Бележката в чайника, разбира се, била скалъпена точно с тази цел. Нарочно по време на приема за рождения ден, госпожа Ганева е подхващала разговор за сладолед с дамите, за да може всяка една от тях да бъде чута да произнася думата „сладолед“ на тържеството, с което е целяла объркване на разследването. И като допълнение, на тринадесети двете с госпожа Паскалева се преоблекли и госпожа Ганева сложила червена перука и посетили сладкарница „Захарният замък“, където нарочно питали за ванилов сладолед. Дори госпожа Паскалева ми разказа измислена история за червенокоса жена, която забелязала пред къщата в деня на обира. Само че, днес барманът ги разпозна на двете снимки, които му занесох!
    -    Глупости – извика госпожа Ганева – не може да вярвате на думите на един лихвар и един барман.
    -    За Ваше съжаление има още един свидетел, който ще дойде след малко. Човекът, на когото сте платили да запали пожара!
При тези думи госпожа Ганева пребледня и започна да крещи:
    -    Те ме изнудваха! Трябваше да им платя да мълчат!
    -    Какво? – обади се изненадан господин Ганев.
    -    Исках да го запазя в тайна от теб, защото те обичам. Не исках да те нараня! – разплака се госпожа Ганева.
    -    Кое да запазиш в тайна?
    -    Баща ми не е починал отдавна, както ти бях казала. Той е в затвора от много години, за тежко престъпление. Още преди да се срещнем с теб. Не исках да ти кажа, защото ме беше срам. Пазих тайната умело дълго време. Но тези нещастници някак бяха разбрали и ми изпращаха писма. Искаха огромни суми, в противен случай заплашваха да ти разкрият истината. След толкова години брак, знаех, че ще те заболи. Трябваше да намеря пари и да им платя.
    -    Госпожо, ако се бяхте обърнали към полицията или мен, когато сте получили писмата, нещата щяха да се развият по друг начин – каза Френцов. – Или ако бяхте честна към съпруга си….Надявам се сега поне да помогнете да разкрием изнудвачите.
    -    Отведете я за разпит в участъка! – каза Тодоров на двамата полицаи. След като те излязоха с госпожа Ганева, се обърна към Френцов:
    -    Кога да очакваме човека, запалил пожара при лихваря?
Инспекторът лекичко се засмя и прошепна:
    -    Няма да дойде. Не го познавам!