ПОСЛАНИЯ ОТ НЕБЕСЕН ПАСТИР

        Поетът Илко Илиев е автор на 9 поетични книги, първата от които е под надслов „Пети сезон” (1994 г.), а последната, от издадените досега, е озаглавена „В пръстена на жаждата” (2013 г.). Неговата поезия е гражданска, пейзажна, любовна лирика, философска, поеми и оди, сонети и други.
        В гражданската си поезия чрез поразително верни картини, поетът разкрива, че на народа ни липсва светъл идеал – не се вълнува от нищо възвишено и прекрасно: „ Един народ, вдовец на светли сънища, от майчици сиротни, изоставени – потънали в безоко жалко бъдеще. Един народ, със настояще каменно.... един народ умира тихо в стаите” („Вдовец от светли сънища”). „...Един народ, поставен на колене! Не мога с друго да го отлича... Народ, издъхващ бавно в теб и в мене, с изпити от безверие сърца... Ще пея силно, белким му внуша, че празните площади го очакват.” („Сърцето на народа”); „Безпътна орис ни слепи... Да беше станал, да ни видиш. Спи, Дяконе, народът спи, сиротно като в какавида... Пред истината се мълчи.” („Спи, Дяконе, народът спи”); и др. Болезнени истини, наситени с остра емоционалност, събуждащи духа и душата.
        В пейзажната си поезия Илко рисува ярки картини, изпълнени със свежест, тонът им е жизнерадостен. „Едно небе люлееше в съня си невидимите залезни ята. Приспиваше летежа им накъсан утробата на синьото в нощта и ги затопляше едва с дъха си. С въздишка времето прибра крила!... ” („Импресия”); „Индигово небе, целунато от жерави, в очите ми се вливаш през бездънна самота.” („Слънчеви ириси”); „Влизаш в очите ми. Къпеш се в ириси. Пия лъчите ти. Меко камширени. ...Зная, че лято си. Стъпки невидими... С нежност отлято и бисерно-мидено.” („Пия лъчите ти”); „Какво море от причудливи хълмове, окъпани в пастелна светлина! Прегаря резедавото едва в едно ранимо есенно безмълвие... Навярно четката на Бог поспряла е насред витално езерно пано.” („Ранимо безмълвие”); „Зелените надежди на тревите излязоха от своите укрития. Римуваха се сънени двустишия, свидетели в зеленото събитие.” („Небесни щурци4); „Надтичал бих гласът на Вятъра, към билото на Вечността прицелен. Танцувал бих със него в шатъра – един разплетен кичур от дъгага” („Гласът на вятъра”); и др.
        Истински и чисти, умиляващи и топли, изпълнени с толкова много любов и признателност, са стихотворенията, посветени на близките му: „Каква си бяла – тъжна и изплакана! Ти ден след ден – по малко се смаляваш... И днес усмивката, с която чакаш ме, угаснала е от прощавания. Каква си мила – тиха като вечер, в която неми птици са нощували. ... Каква си свидна – песенна ми майко, непобираема си даже в стихове.” („Посвещение – на майка ми!”); „Опразнените къщици са пълни с недоверие. Прилитат диви патици – две шепи крясък, суета... ...И само шепотът на мамините устни ми напомня, че всички славеи са неми ручеи в пръстта” („Прощаване с мама”); „Не зная, скрил на сухо жаждата си в пръстена, не съм усетил как тъгата ми е плиснала. Забравил съм дъха на мама, стрък въздишка е – по-лесно е да се заоблиш в речно камъче.” („В пръстена на жаждата”); „Приседнала си гърбом и ме чакаш зад малкото прозорче – като в стих... Че само образът ти в мен остана, едничка майчице, но не от стих. От плът и кръв ръми, горчива рана... Жената, дето всичко ми прости!” („Майчице”); „Не си отивай, татко! Та тук е ранна есен. ... Знам, времето е болно. Изтича суховеят... Изтича като сълзи. А сухи са очите. Животът ни е мълния. В която сме обител.” („Не си отивай, татко...”); „Тя слага софрицата. Тихо пресяга. Главата  ѝ – птица е. Бяла и блага. ... Полека сърцето ѝ сякаш прегаря. Потрепват ръцете ѝ – есенна пара. ... Но слага софрицата. Нежно ме кани. Тя, баба ми, птицата. С обич ме храни...” („Тя, баба ми – птицата”); „Напролет баба бавно си отиваше. ... И ме попита с устни: „Синко, знаеш ли, че дядо ти ме чака горе, верният! Зашепна нещо, бяло и молитвено, и към небето си сама потегли. Дори не ми помаха, тъй отлиташе, а птиците нагоре я последваха...” („Последният сън на баба”). Затрогващи и запомнящи се стихотворения, звучат като молитва.
         С възхищение Илко Илиев рисува своята любима, прекланя се пред красотата ѝ. „Жена си ми, по плът и по Душа – до мен, в нещастия и във утеха. Но не с перо това ще изразя, че суетата – зле скроена дреха, ще ме препъва, щом те отлича. И ще отмива твоите контури... Видение си, Хубава Жена, видение – Любов, и свята милост!” („Хубава Жена”); „Навярно, всичко в тебе се повтаря – ... Но ти за мен неповторима си, защото преоткривам всеки път – отвъд лицето и чертите ти, отвъд вида, пресичайки годините, където си в стиха...” („Неповторимата”); „Не си икона приказно красива, щом рамката не те побира в мен... Но нямам цветове – да нарисувам горещото във твоята Душа. Но нямам акварел – да те извая, а ти не се побираш никак в стих. Създадох те – рисувах и те трих... Това не е по силите ми, зная, и образа ти в светло сътворих!” („Слънчево дете”); „Като нямо потъване в пясъчна нежност, ти витаеш насън – светла охра в очите ми... Аз те ваях, но не като моя себичност, като нямо потъване в сънна метафора...” („Копнежно”); „Тя се връща от работа късно, ГЛЕДА ТЕ С ДВЕ УМОРЕНИ СЛЪНЦА. ... После грее, стопява ти мрака... Просветлява те, гали с крило. Тя е тази, която не чакаш, щото сте двамата с нея едно.” (Тя). Любовта към любимата му ражда, нежни и ефирни, силни и докосващи стихове, написани с огън и страст.
        Поетът Илко Илиев умее да одухотворява камъка – „И камъните много ги боли ... Понякога от болка се разпадат.” („Душата на камъка”); да утолява жаждата – „Накрая стигнах. Жаден стълб души отпиваха от слънчевите пари. И щом невярата си утолих, от жаждата Душата си избавих.” („Утоляване на жаждата”); да се вслушва в тишината – „А ти трептиш във сянката на думите, самотен цвят, прикапал по поляни. Така дочувам тишината, струнната, стопена чрез индигово мълчание. И в светлата си прелест, без да искаш, създаваш ноти от Любов и смисъл”. („Вслушване в тишината”); да разсъблича думите и да ги владее – „Дотам ли я докарахме, Животе – да те събирам сред море от мрак. Да разсъбличам думите по ноти и да ги пия като воден знак?” („Разсъбличане на думите”); „Осъдиха Владетеля на думите – под всяка да напише обяснение. ...Накрая зачерта гласа на вятъра и нежните крила във пеперудено. И чак тогава спря, видял отнякъде да светят новите слънца, бездумните!” („Владетелят на думите”), да търси Светлината – „Няма мъртви сърца. Бие пулс и в злодея. А животът е прям. Направляван и деен. ... Не живот, а плесник! И продаден, и – купен... Няма мъртви сърца. Даже слаба и грешна, ще роиш светлина. Ти си в себе си Вечност.” („Търсач на светлина”); да засява вяра – „Човекът е тъга с неясен силует. Минава сам по пътя – гара подир гара... Навярно къта в шепичка един куплет, със който да засее някак вярата си. А той е сенчица от Бог. Непреводим.” („Засяване на вярата”); и да крои надежди – „Запретва се кроячът, без ножици и креда, от дън душа въздъхва и почва, без да гледа: на просяка скроява дъга от сън и свила, на скитника в брадата втъкава път и сила. В очите на децата нощува и ги гали, разплаканите къпе в реки от течен залез. Бездомните повдига, в палтото ги загръща. А там, отвътре грее нетленната им същност.” („Кроячът на надежди”).
        Илко Илиев знае, че „Ако не можеш вътрешно да се смириш, и егоизма – черна тапа да изплюеш, не те очаква друга орис по–добра...” ; „Знам колко трудно е да се живее, разкъсван между полюсите на ума.”; „Не позволявай с подло чуждо мнение да подчиняваш вечно твоята Душа!”; „И, ако нещичко от теб зависи – усмивка, нежност, или сторено добро... защо пропускаш го в умората. Защо? – във всичко там пропаднало – все ти си.”; „О, Господи, как трудно е да си човек и още по непостижимото човечен!” („Пътя на Душата – сонетен венец”). Прекрасни сонети! Върви по подобие на Шекспир, без да го копира. Докато Шекспир пише за владенията на Ада, Илко Илиев пише за Небесното царство.
Стиховете му са изчистени и вглъбени. Той умее да разкрива страданието на душата, да намира толкова съкровени неща, които много хора не усещат и не оценяват в живота. Играе си свободно с римите и стиха.
        В поемите „Косачът”, „Небесен пастир”, „Сред живи и мъртви”, „Небесна нива”, „В примката на времето”, „Личен дневник”, „Горещ Дъх” и др. поетът знае, че това, което прави, е от и за вечността. „ Нуждая се от НЯКОГО – за него да живея, но ме побиват тръпки страх – каква идея?!”; („В примката на времето”). Интересното тук е взривяването на своята идея. Лирическият герой си представя какво е да живееш за един човек, колко е сложно. И не е наясно дали това е само една идея – това е голямото.
         В „Сред живи и мъртви” лирическият герой знае къде е и накъде отива; това е оригиналното. Той не е в хармония с живота, с хората, с всичко! „В главата ми кънтеше най-яростният вик: И ти си грешник! Не е това небесната ти нива, а твоят път объркан из копривата. Хвърли косата, ти не си косачът – един от нас си ти, я виж кълвача: Дълбае цял живот със клюн кората, но не достига вътре, в същината.” Тези, които не могат да го достигнат духовно, го мислят за луд. Те не виждат, че кълвачът маха червеите, че тъкмо това е важното, че той е полезен, че това е идеята, че „тая птица с постоянство и неуморен труд може да събори и вековен бор.” Оная личност, която има какво да отключи, какво да каже, да даде, обществото се опитва да я затвори. Това е трагедията на времето! Мечтите му за живота, мечтите му за съвършенство са неосъществими с трудността на живота. Когато си прекалено чувствителен и прекалено коректен, когато прекалено се стремиш към съвършенството, ти все повече оставаш самотен. Големите хора на едно общество остават самотни, и то големите хора, които носят интелекта на раменете си. „И аз заплаках. Сред живите напипвах само мрака... Сред мъртвите бях жив. За живите – мъртвец. Един премазан в тъмното щурец... И разполовен в земята се забивам... Бях тръгнал да кося небесната си нива.” Лирическият герой е на прага между смъртта и живота – разполовен. Той има добри намерения, но няма силата да тръгне, той не е цял. Не му дават възможността да просъществува, и то „забит в земята.” Илко Илиев умее да изведе още по-голям конфликт с околната действителност и да изпадне още повече, и това е още по-страшното. Но той знае, че животът е даден от Бога, че смисълът е постоянната борба за живот, че не трябва да се предава, затова се завръща в своята „Небесна нива”. „Отвсякъде се стичаха към мен на нивата децата, захапали заплахата невидима в сърцата си. ...С ръце покрих ги. Както майка милото дете си пази. Нахлуваше мътилката отвред, на редове-талази... Отдолу, през мъгла, задаваше се войнството на мрака, и аз видях как светлината то поглъщаше на хапки. ... Във себе си се молих аз на Богородичката тихо. И стана чудото разхлаби се прегръдката на Звяра. Отвсякъде прииждаше СВЕТИЦАТА с любов и вяра..... Аз не веднъж сънувал бях как тъмното ще си отиде, но не разбирах факта, че любовта отваря мидите.” Той се стреми да предпази тези деца-църквички, които виждат по-добре и от възрастните онова, което витае около тях. Успява да успокои и Звяра с молитвата, и разбира, че любовта отваря мидите (сърцето). Поетът вече е облагородил сърцето си, направил е в него една „Небесна нива”.
        В поезията на Илко Илиев има музика, хуманизъм, сюрреализъм, библейска и митологична символика , психологична философия, ведри рими и сочни метафори. Тя е докосваща и въздействаща, с голям вътрешен заряд, многообразна и многопластова. Изпълнена е с житейски мъдрости и истини. Поезията му потъва в Духа! Диша!
        Илко Илиев в едно свое стихотворение заявява: „Аз няма да цитирам тишина. Цитатите са нещо непотребно...”, защото той има много по-важна задача, поставена му от Всевишния – да бъде „Небесен пастир” – „Държах в ръцете си ключа за тежка брава, пастирът на небето който ми остави. ... потеглих към небесната му църква. ... Отключих на небето храмовата стряха – там стадото послушници пияни спяха... и в храма на валма нахълта яден вятърът: Защо спи стадото? И кой му е пастирът?... От всичките ъгли тръба извираше. И тъй разтърсваше послушниците сънни, че само сенките им стенеха из тъмното. Събрах душа. И стадото навън поведох. Отзад със присмех вятърът ни следваше. И като в сън се носехме, и без за миг да спираме – послушниците слепи, а след тях и аз – пастирът им.”

         Това са послания от Небесен пастир.

Б.а. 3 април 2014 г., Клуб на дейците на културата, Ловеч; творческа среща с поета Илко Илиев