Началото беше преди четири години. Но началото далеч не е останало в историята. Или дори не заслужава да остава в историята. Началото беше далеч по- малко интригуващо и завладяващо от случилото се впоследствие. А случващото се беше като бавна смърт с жадувани мъчения и недостижим завършек. Беше като смърт, след която все още не сме умрели. Началото, което остана в паметта ми, беше и началото, което сложи край.
Това, което не се помни от никого, освен от мен, започна преди около година. Преди около година, през един от бавните и тежки еднообразни февруарски дни, през един от онези изпълнени с липса на надежда дни, мъглата падаше наоколо, тъмнината надделяваше, макар че беше по средата на деня, а силуетите на случайните хора около мен едва се забелязваха. Но само на случайните хора. На пръв поглед беше обикновен ден от февруари, със сивотата и студа, с напрежението и несправедливостта на всеки минал и предстоящ период от тогавашната зима, беше ден с обичайната тежест, която поемахме, но точно в този толкова реален период почувствах нереалността на живота, в който впоследствие започнах да живея. Точно тогава илюзията заигра началната си роля.
Когато те видях за първи път, беше и първият път, когато се уверих в съществуването на истината, която бях срещала толкова рядко, че от липсата ù в моя живот я подозирах за несъществуваща. А ти, изпълнен с цялата тази истинност, смелост и искреност, която се опитвах да намеря, вървеше край мен, без цел, без посока, без причина, на пръв поглед без грижи и проблеми, които да те спъват, вървеше спокойно, а това, което виждах, беше, че в теб живее силата да владееш съдбата.
Тъмнината се различаваше от теб, ти не се сливаше със случващото се наоколо или не се сливаше с това, което виждах аз, с това, в което се взирах, опитвайки се да те разпозная. Надявах се, че те познавам отнякъде, надявах се, че съм имала някаква връзка с теб, а най-голямата ми надежда беше в това да продължа да те познавам, да продължа да те виждам, да те усещам. Беше преди около година, но аз все още помня лицето ти, походката ти, очите, които не ми изглеждаха щастливи, дъхът ти, който сякаш беше по-тежък от въздуха и стигаше навсякъде по мен.
След седмица предположенията за предстоящото бяха изгубили смисъл, а животът в настоящето беше прекалено бързо преминаващ през метаморфози, че от всичко наоколо и промените, през които преминахме един заради друг, ни оставаше само вярата, че това би било за дълго, възможно най-дълго, макар че не знаехме, че нещата стоят различно и ползата не беше само за нас, дори ние нямахме полза. Седмица по-късно, а чувствата и емоциите бяха прекалено силни и неусещани досега, че след седмица по-късно и двамата се чувствахме сякаш сме били заедно цял живот или ни се искаше да бъдем. Седмицата стана две, а после и месец. Времето летеше, сякаш някой някога го е спирал. Разговорите ставаха все по-лични, спомените вече бяха общи, а това, което усещахме – двойно. Радостта да имаме малко време заедно и надеждата, че ще се измъкнем от реалността, за да попаднем в онзи свят, за който така често треперехме, бяха стимулът ни да се борим за тайния живот, който споделяхме.
Далеч от щастието, което имахме, и времето, с което разполагахме, за да му се насладим напълно, далеч от мислите един към друг и от това, което се надявахме да ни се случи, далеч от съдбата, която не беше жестока за нас, далеч от любовта ни, в съзнанието и на двама ни живееше страх. Страх от раздяла, страх от напускане, завинаги.
© Янита Всички права запазени