„То бе една малка, малка лодка - която по залива тръгна.
То бе едно храбро, храбро море - което навътре я дръпна.
То беше една хищна, хищна вълна – която с език я прегърна.
Така не разбраха големите кораби – че моята лодка потъна.*
Вятъра съвсем леко се усили, което нагъна още повече морето пред седналия на скалата човек. Няколко вълни шумно се плиснаха върху нея и взривът от пръските им го достигна. Той обаче остана неподвижен, както бе стоял през последните тридесет минути и дори не избърса намотокреното си лице. Навярно защото не усети солените капки, просто ги остави да изсъхнат сами. Погледът му неизменно следеше една невидима точка в далечината, разпиляла се зад хоризонта и видима само за него.
В небето също нещо потрепери – раздвижи въздуха и накъса ефирните бели облаци, които се разплетоха като памучни нишки. Но седящия дори и това не забеляза. Мислите му бяха далеч, съвсем на друго място, търсейки отговор на своите въпроси.
Минутите тежко отминаваха, съпроводени от въздишките ...