Последният “първи учебен ден”

         Утро. Слънцето грее, птиците пеят и... алармата на телефона кукурига. Събуждане и трескаво бързане за първия учебен ден, който, всъщност, като дванайсетокласничка ще ми е последният. Единайсет пъти съм преживяла този ден, но тази година нещо е по-различно. Същите емоции – напрежение, любопитство, нетърпение... отчаяние. Не, малко по-различно е. Като възрастен виждам това като... една супа, подправена с щипка лют пипер, чаена лъжичка горчица, една супена лъжица сарказъм и две – ирония. Иронично е, че след като през годините сме обходили всички номерирани места на двора, стоим най-накрая на финалната линия... далеч от горките новобранци, но сред толкова много хора, че всеки един се бори безпомощно за глътка въздух в отвоюване на личното си пространство. Ето, вече си дванайсети клас, чувстваш се толкова важен... и толкова  незначителен. Спомняш си за силата на природните закони, която удря заблудените оптимисти с летящи моркови и се питаш “Нима не съм вече заешко печено предястие?”. Тогава си отговаряш със завидна сигурност: “Но те изглеждат толкова малки... никога не съм бил толкова малък в осми клас” и без повече ненужни въпроси се издигаш отново до небесните висини на всезнаещите възрастни.

Дата: 16.09.2010