- Мамо, мамо, той отново мисли за нас. - бърбореше малкото момиченце. - Изглежда толкова тъжен. На него му е толкова зле, но ние сме добре. Не можем ли да му помогнем по някакъв начин? Все пак Коледа е след седмица! Не бива да е тъжен на Коледа!

- Ще помисля, скъпа. Но ние трябва много да се постараем, за да накараме баща ти да се почувства по-добре.

 

  Богомил стоеше на терасата на апартамента си и пушеше поредната цигара. Едри снежинки се виеха във въздуха, закачайки се в тъмно-русата му коса. Сините му очи отнесено запечатваха какво се случва няколко етажа под него.

Долу, по улицата вървяха забързани минувачи. Все пак беше денят преди Коледа. Всички бяха тръгнали да купят в последния момент нещо, преди да се приберат вкъщи при близките си. И все пак всички изглеждаха нервни, намусени, стресирани.

  Завиждаше им. Те имаха за кого да избират подарък, имаха кой да ги ядоса, когато се приберат, имаха това, което той искаше – семейство.

  Мил смачка фаса, издиша дима и влезе на топло в хола. Не чувстваше топлина – днес беше третата годишнина от катастрофата, в която загинаха годеницата му и малката им дъщеря. Калина беше стройна като дървото, на което беше кръстена, въпреки че й беше останало малко коремче след раждането. Тя го мразеше, а той го обожаваше и постоянно й го казваше. А Яна... Бебчето му имаше най-сладките трапчинки на света и беше малко копие на майка си.

Мразеше този ден. Мразеше съжалението, което виждаше в очите на околните точно на този ден. Затова не прекарваше празниците с родителите си, а сам в дома, който бяха създали с Калина. Затова се беше съгласил да участва в благотворителния коледен концерт, когато агентът му му предаде предложението на организаторите миналата седмица. Щяха да набират средства за лечението на деца. Може би, помагайки на другите, щеше да се помири поне малко с живота, който му беше отнел най-скъпото.

  Беше време да тръгва за театъра. Трябваше да го гримират и да се подготви за изпълнението си. Антон – мениджърът му – щеше да мине да го вземе... Богомил погледна часовника на китката си, подарък от Калина. След 10 минути.

Мъжът облече първите попаднали пуловер и дънки от гардероба и тъкмо, когато отиваше към кухнята за кутията с цигари, на вратата се звънна. А веднага след това Мил чу звука от плъзването на ключа в ключалката.

  - Нали знаеш вече, че няма да ме намериш с прерязани вени на килима в хола? - Обърна се мрачно Мил към влезлия мъж.

  - Знам, но са достатъчно случаите, когато съм те намирал мъртво пиян на гореспоменатия килим. - Отвърна Антон.

  - И затова влизаш в дома ми като в свой?

  - Виж, Бо, знам какъв ден е днес, но няма нужда да си излишно груб. И ти казах да спреш да пушиш, влияе зле на гласа ти. - каза мениджърът, когато видя кутията.

  - Избери си един порок, който ми разрешаваш, и ми кажи! Да не пия, да не пуша...

  - Какво ще кажеш за жени? Ще окаже положително влияние и на кариерата ти.

  Богомил го погледна свирепо.

  - Никоя жена, повтарям ти, никоя жена не може и няма да замести Калина в този дом. Казвал съм ти го хиляди пъти.

  - Така е, но не можа ли поне днес да не опъваш тази отрова. Помисли за феновете си.

  - Точно днес не можах. Да вървим!

  Мил грабна якето си и изхвърча през вратата, оставяйки Антон да заключи. Докато приятелят му слезе пред входа, мъжът вече беше запалил отново.

  - Стига вече! - Дръпна цигарата от устата му Тони. - До края на концерта повече никакво пушене! Пази си гласа! Пък, ако искаш, после се превръщай в ходещ комин.

  - Върви докарай колата! - намуси се Богомил, но настъпа фаса в снега, за да го загаси.

  - Пред теб е, малоумнико! - посочи мениджъра към черния седан на паркинга.

  - Ако не се знаехме от пелени, щях да се обидя.

  Двамата тръгнаха към колата. Снегът скриптеше под обувките им. Някога скриптенето му харесваше. Сега му звучеше така, сякаш някой прокарва нокти по черна дъска.

  - Понеже се знаем от пелени, щях да те спукам от бой. Проблемът е, че днес имаш участие. И маститият ти агент ще ме убие, ако не си в перфектен вид. А тогава моята госпожа ще ме убие втори път за дето не съм се прибрал за Коледа.

  - Взе ли костюма? - Попита Бо. Не искаше да слуша за семейството на приятела си, защото завистта отново започваше да го гризе.

  - Мхм.

  Антон отключи колата и посочи задната седалка, докато се качваха.

  - Ще изглеждаш точно, както те виждат феновете ти. Като ангел. Макар че държанието ти иска още работа.

  - Изисква го песента. Знаеш го.

  - Защо избра точно нея? Имаш толкова хитове, а ти избра чужда песен.

  - Стори ми се подходяща.

  Не каза, че му се иска да вярва, че това, за което се говори в песента, се е случило със скъпите му момичета – те са някъде там в ръцете на някой ангел, който се грижи за тях.

  - Заради тях ли го реши?

  Колата потегли. Богомил не попита за кого говори мъжът до него. И така беше ясно.

  - Да.

  - Боги, отдавна искам да ти кажа нещо. - Антон му хвърли внимателен поглед. - Мисля, че където и да са те, не са щастливи да те виждат такъв.

  - Те са мъртви, Антон. - процеди през зъби Мил. - И не ме виждат. В земята са. Знам го, защото бях там, когато пръстта покри ковчега.

  - Всички бяхме там. Ами ако душите им те гледат отгоре?

  - Престани! - удари по таблото Богомил. - Искам само този ден да свърши и да се прибера. Нямам нужда от успокоение и хипотези, с които хората се самозалъгват, за да притъпят болката.

  Антон не каза нищо повече. Скоро щяха да стигнат театъра. Знаеше, че Богомил има нужда да се успокои и да се настрои за изпълнението. Но на последния завой преди целта колата поднесе и се завъртя неконтролируемо върху образувалия се на платното черен лед. Автомобилът се качи на тротоара, размина се на сантиметри със стоящата там жена и беше спрян от близкия контейнер за боклук, в който се удари задницата.

Въздушните възглавници се задействаха, предотвратявайки сериозни наранявания, но ударът изпрати мъжете в безсъзнание.

 

  - Мамо, той не трябваше да идва при нас. Какво става?

  - Той няма да остане, скъпа. Но ние трябва да му кажем някои неща.

 

  Богомил се оказа на някакво непознато място. Навсякъде имаше светлина. Всъщност имаше само светлина. Не се виждаше нищо друго. Мъжът се огледа и видя приближаваща към него фигура. Сливаше се със сиянието наоколо заради белите дрехи, в които беше облечена.

  Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно Мил различаваше контурите. В един момент видя, че фигурата не е една, а две – жена носеше на ръце малко момиче.

  "Не може да са те." - помисли си мъжът. - "Те са мъртви. Аз сънувам."

  Но пред него застанаха именно неговите момичета, държейки се за ръка.

  - Здравей, тате! - каза малката. - Радвам се да те видя, но мястото ти не е тук.

  Бо погледна към жената. Изглеждаше същата, каквато я помнеше с изключение на сияещите бели дрехи.

  - Кали, как...?

  - Яна е права. Мястото ти не е тук. Времето ти не е дошло още.

  - Толкова ми липсвате. - той протегна ръка към нея.

  - Ние сме добре, но ти трябва да ни пуснеш. Не можем да продължим отвъд, докато ти не приемеш, че вече не сме при теб. Освен това там има някой, който се нуждае от теб, както и някой, от когото ти се нуждаеш.

  - Имам нужда от вас двете.

  - Някой ден ще се срещнем отново, но е още рано. Върви!

  Богомил усети пулсиращо налягане върху гърдите си и топлина върху устните си. Сиянието го обгърна, отделяйки го от неговите момичета.

  Усети, че лежи на замръзналия тротоар, а до него бяха коленичили хора. Нечии ръце все още лежаха на гръдния му кош, а две топли длани придържаха главата му върху нещо меко.

  - Свестява се. - чу се мек женски глас до него.

  - Чудесно. - втори глас над лицето му.

  Мил отвори бавно очи – в първата секунда помисли, че заради удара в главата халюцинира. Отгоре го срещна лицето на Калина – същата кестенява коса, която на слънцето придобиваше червеникави оттенъци, същите топли шоколадови очи, плътните устни, чипото нослe.

  Мъжът понечи да я докосне, но жената се отдръпна стресната.

  - Добре ли е? - обърна се тя към другата жена.

  - Може би все още е замаян, но според мен няма сериозни поражения. Все пак ще трябва да отиде до болницата за всеки случай. А ти как си? След това, което видях, цяло чудо е, че си жива.

  Бо се опита да се изправи и успя да седне. Сега вече забеляза, че едната от жените носеше лекарска престилка.

  - Дара, колата за малко да те помете. Размина се на косъм.

  - Но, не се случи. Явно някой там горе ме пази.

  „Някой там горе.“ отекна в съзнанието на мъжа и той отново погледна „Калина“. „Не, не Калина.“ помисли си Богомил. „Как я нарече лекарката? Дара? Отива й."

  - Господи, Боян! - възкликна тя и скочи. - Казах му, че само ще си купя кафе. Той остана с шофьора и сигурно се чуди къде съм.

  - Върви! Аз ще дойда след малко.

  Богомил отнесено проследи как жената внимателно, но бързо се отдалечи по тротоара и се скри в театъра.

  - Антон добре ли е? - попита той лекарката.

  - Мъжът, който беше с вас в колата? Ето там е, говори по телефона.

  - Благодаря Ви! Трябва да вървя.

  - Бъдете внимателен следващите няколко дни – гадене, световъртеж, сънливост, всичко, което е необичайно. Не ми се вярва, но може да имате сътресение.

  - Ще отида до болницата след концерта, но сега трябва да вървя.

  Мъжът се приближи до приятеля си и го чу да говори с агента му – Силвестър.

  - Слай, катастрофирахме. Докторът каза, че е добре Богомил да бъде видян на скенер. Ще го закарам в болницата.

  Мил взе телефона и каза кратко:

  - Слай, добре съм. Ще отида след концерта. - и прекъсна връзката. Върна апарата на Антон и добави: - А ти се прибери при семейството си! Ще се справя и без теб.

  - Но болницата...

  - Ще хвана такси. Няма нужда да стоиш с мен. А и в театъра вероятно има някакво медицинско лице. Прибирай се!

  - Сигурен ли си?

  - Сигурен съм. - потупа го по рамото Бо и влезе в театъра.

  Несъзнателно се огледа. Какво очакваше да види? Или кого? Не знаеше коя е тя. Не знаеше защо е дошла, нито как да я намери. Знаеше само едно име – Дара – за което дори не беше сигурен дали е пълното й име или я наричаха така на кратко.

  Въздъхна и продължи към гримьорните, но после се сети, че костюмът остана в колата. Върна се да го вземе и видя, че линейката все още е паркирана пред сградата, но времето напредваше и въпреки че се зачуди за причината, не отиде да пита.

  Един час подготовка, в който го въртяха пред осветеното огледало ту на едната страна, ту на другата – сценичен грим, прическа и костюм. Не беше приятно, но се налагаше. Какво не би дал сега за една цигара, за да притъпи нервността. Скоро. Скоро щеше да мине неговият ред в концерта и можеше да излезе навън.

  Зад кулисите беше истинска лудница - танцьори търчаха напред-назад, сценични работници нагласяха осветлението, артистите разговаряха помежду си.

  Богомил се огледа за последно и излезе на сцената. Както обикновено прожекторите светеха към него и той не можеше да види почти нищо от това, което се случва в залата. Предпочиташе така, беше му по-лесно, представяйки си, че никой не го слуша. Или почти никой. Не, не страдаше от сценична треска. Поне не повече от всички свои колеги, но след катастрофата не можеше да се насили да мисли за работата си като за нещо, което забавлява хората. Въпреки това близките му бяха успели да го убедят да не се отказва от музиката.

  Постенно осветлението намаля. Беше избрал да изпълни песента „Angel” на Лара Фабиан. Много нежна песен с нотки на тъга в мелодията, която винаги докосваше душата му. Съпроводът беше само от пиано, което правеше изпълнението много интимно. А той пееше за онези, които беше загубил.

  „Ти си в ръцете на ангел, Може би в тях ще намериш покой..." Песента свърши, последните акорди отекнаха и мъжът се оттегли от сцената без да се обърне, без да обръща внимание на аплодисментите, стискайки конвулсивно микрофона.

  Трябваше да излезе. По-късно щеше да се върне за общото финално изпълнение на всички участници, но сега имаше нужда от свеж въздух. Дори не от цигара, а от въздух. Бързо излезе в задния двор на театъра, където обичайно си почиваха артистите, както беше с тънките сценичен костюм и обувки, без палто и ботуши. Добре, че някой се беше погрижил снегът да бъде изчистен. Мил си пое жадно въздух няколко пъти, облегна се на студената стена и затвори уморено очи.

  Не знаеше колко време е минало, когато чу до себе си стъпки. Щракване на запалка и миризмата на евтини ментолови цигари.

  - Знаете, че са вредни, нали? - каза той на жената.

  - Знам, но не мога да ги спра. - отвърна тя и се обърна.

  Дара!

  - Изпълнението Ви беше великолепно. - добави жената. - Доста хора се просълзиха, въпреки че не разбираха смисъла на думите. Заразихте ги с емоцията.

  - А Вие?

  - Аз не искам да си помислям какво би било, ако вашата песен стане реалност за мен. - тя си дръпна от цигарата.

  - Песента не е моя.

  - Но я изпяхте Вие. Значи е поне малко и Ваша.

  Богомил се зачуди дали имаше време да продължи разговора с нея. Дали тя имаше време или щеше да изчезне набързо, както преди два часа.

  - Харесва ли Ви концерта?

  - Да. По-важното е, че парите, които ще се съберат тази вечер, ще помогнат на много деца.

  - И все пак не сте вътре?

  - Дойдох, защото това беше коледното желание на сина ми. Той много Ви хареса, образа Ви имам предвид.

  - Или сина Ви е прекалено зрял за възрастта си, щом не е поискал някаква играчка или Вие изглеждате доста по-млада отколкото сте.

  - Боян винаги е бил много чувствително дете, сега още повече. Искаше някак да помогне за каузата на концерта, а аз не можех да му откажа. Затова купих билетите.

  Дара угаси цигарата в пепелника на кошчето и я хвърли вътре. После го погледна открито и с известна доза гордост.

  - Може ли да Ви помоля нещо? Откажете, ако мислите, че е твърде нахално от моя страна.

  - Кажете!

  - Ще дойдете ли да поговорите малко с Боян, както сте с костюма? Мисля, че това ще му помогне много.

  - Нещо не е наред с него ли?

  - Утре сутрин ще го оперират.

  - Болен ли е?

  Жената кимна.

  - От какво?

  - Има проблем със сърцето.

  - Ще дойда.

  - Наистина? - очите й светнаха, което достави удоволствие на Богомил. Сякаш отново виждаше своята Калина пред себе си.

  - Щом е за детето. Доведето го зад кулисите след концерта.

  - Благодаря. Е, аз трябва да се връщам, не искам да го оставям сам твърде дълго.

  - Аз също ще влизам. Предполагам, че след малко ще дойде реда на финалното изпълнение.

  В този момент гривната на китката й запищя. Дара я погледна и пребледня, после се втурна в сградата. Мъжът я последва. Стигнаха до детето едновременно с парамедиците.

  - Няма да дочака до утре сутрин. - каза мрачно лекарката, докато качваха момчето на носилката. - Звъннах да събират екипа още тази вечер.

  Жената кимна разбиращо, но очите й се напълниха със сълзи. Преглътна ги и хвана ръката на сина си. Богомил наблюдаваше сцената и му се искаше някак да може помогне на детето, което очевидно не се чувстваше добре, но не искаше да тревожи майка си още повече. Можеше да го прочете в начина, по който я гледаше. После погледна към него:

  - Ти ангел ли си? - попита момчето.

  - Ами... - заекна.

  Преди да успее да измисли какво да отговори, медиците откараха детето, а след него тръгна и майка му. Мил гледа след тях, докато се скриха от погледа му. През следващия час двамата не излизаха от главата му. Не спря да мисли за тях и, когато излезе на сцената за закриването на концерта.

  Аплодисментите още отекваха в залата, а Бо вече беше грабнал сака с дрехите си от гримьорната и звънеше на Антон.

  - Искам да разбереш в коя болница извършват сърдечни операции на деца. - изстреля в слушалката.

  - Защо? - чу се на другия край на линията.

  - Просто го направи и ми се обади веднага след това.

  След минута телефонът завибрира и от отсреща се чуха три думи „Само „Св. Никола“. Мъжът хвана такси.

  Седейки в колата, Богомил най-накрая се замисли: „И какво като ги намери? Какво щеше да прави тогава? Нима очакваше Дара и синът ѝ да заместят Калина и Яна? Какво, по дяволите, правеше?“ Но нещо го подтикваше да се поддаде на безумието.

  Петнадесет минути по-късно мъжът стоеше пред входа на спешното. „Каква ирония!“ - помисли си мрачно Мил. Точно три години по-късно отново беше тук. Влезе и каза за катастрофата. Дежурният лекар го прегледа обстойно и, след като не откри нищо притеснително, го изпрати да се прибира.

  Бо стоеше отвън, снежинките кацаха върху косата му леко, сякаш опасявайли се да не смутят размислите на мъжа. Той рядко се колебаеше в решенията си. Но точно сега го беше обвзело съмнение – защо беше дошъл? Не беше заради възможното сътресение. Беше заради Дара. Но нима вече беше до толкова загубил разсъдъка си, че прехвърляше чувствата си към Калина върху една непозната, само защото двете си приличаха като две капки вода външно?

  Сепна се, когато чу познат глас. Дара крачеше нервно по паркинга, наметнала яке върху раменете си и стиснала телефон до ухото си.

  - Не, не ти звъня за издръжката, Николов. - въздъхна уморено жената. - Въпреки, че според съдебното решение си длъжен да ми превеждаш всеки месец пари за Боян, досега не съм ти правила проблем. На мен парите ти не ми трябват. Звъня ти, защото синът ти е на операционната маса и му сменят сърдечна клапа, а моята застраховка не покрива разходите по лечението.

  Тя замълча, изслушвайки тирадата отсреща.

  - Наистина ли си толкова циничен? Той е твой син. Толкова малко ли ти пука?

  След още минута мълчание Дара бавно свали телефона от ухото си и се облегна на стената на сградата.

Бо видя как тя опря глава на ледената мазилка и затвори очи. Снежинките се приземяваха по замръзналите ѝ страни без да се разтопят. Лека бразда се появи между веждите ѝ и една сълза се разби в срещналите я ледени кристали.

  „Там има някой, който се нуждае от теб, както и някой, от когото ти се нуждаеш.“ - думите на Калина изникнаха в ума му.

  Да, Дара не беше Кали, но приликата ѝ с любимата му караше Богомил да иска да направи всичко по силите си да изтрие болката от чертите й.

  Този път мъжът звънна на човека, който можеше да уреди и сняг да завали през юли, стига да пожелае. Взимаше тридесет процента от хонорарите на Бо, но си заслужаваше всяка стотинка, която получава – агентът му Силвестър.

  - Какво се е случило този път? - в гласа на приятеля му се чуваше веселие, което се стори на Мил неподходящо в дадената ситуация, но Слай нямаше откъде да го знае.

  - Искам да се срещна с директора на болница „Св. Никола“. - каза твърдо Богомил без да изпуска от поглед жената.

  - Нямаш грижи. Веднага след празниците ще ти го уредя.

  - Не ме разбра. Искам да стане тази вечер. И не ме интересува как. Просто направи каквото е нужно, за да се случи. Спешно е!

  - Ще се постарая. - въздъхна пресилено трагично Силвестър и затвори.

  Сега на Мил му оставаше само да чака резултата.

  Дара все още стоеше подпряна на стената, под засилващия се снеговалеж. Изглеждаше толкова изгубена. „Все има нещо, което мога да направя, докато Слай задейства връзките си.“- мина през главата на Бо. Отиде до кафе машината и взе две напитки.

  - Искате ли да влезем вътре и да се стоплите малко? - попита той. - Едва ли ще промените нещо, ако се разболеете.

  Дара отвори очи и примигна няколко пъти, докато разпознае кой я е заговорил.

  - Взех и по едно кафе. - той ѝ подаде малката картонена чаша.

  - Благодаря!

  Двамата влязоха в болницата и жената седна на една от елегантните, но бездушно изглеждащи метални пейки. Държеше чашката с две ръце, без да осъзнава, че се опитва да ги стопли, и гледаше с празен поглед в отсрещната стена. Или поне така му се струваше на Бо.

  - Прегледаха ли Ви? - попита тя без да го поглежда.

  - Моля? - В първата секунда мъжът не разбра за какво говори Дара.

  - Заради удара по главата и загубата на съзнание.

  Детето й се бореше за живота си няколко етажа над тях, но тя имаше сили да прояви загриженост за човек, с когото бе говорила не повече от 5 минути. Сърцето на Мил трепна.

  - Да, всичко е наред. Няма усложнения, само малка цицина.

  - Това е добре. - кимна тя. - Следващият път внимавайте повече.

  - Не шофирах аз, но все пак ще го имам предвид. - засмя се Бо.

  - Някой определено Ви пази. Беше страшно за гледане, когато колата поднесе.

  Да, някой определено го пазеше и този някой го беше срещнал с жената срещу него в момент, когато и двамата имаха нужда да не са сами.

  Телефонът на Богомил зазвъня с името на агента му изписано на екрана.

  - Извинете ме за момент.

  Мъжът се отдалечи на няколко крачки и прие разговора.

  - Успя ли? - попита тихо в слушалката.

  - Че как иначе? - прогърмя смях отсреща. - Аз Силвестър Маринов ли съм или на жабата циците? Но има проблем, директорът е извън страната. Уредих видео-разговор.

  - Чудесно!

  - Сега ще ми кажеш ли защо беше това бързане, че трябваше да обещая услуги на половината град, за да ти угодя в почивен ден?

  - Ето за това, Слай, не ти плащам. Ще си остане между мен и господин директора на болницата. Кога ще мога да говоря с него?

  - Дадох му личния ти номер. Ще ти звънне всеки момент. Затварям.

Няколко секунди след това на екрана се изписа непознат номер. Разговорът продължи около пет минути, в които двамата мъже обсъдиха какви са възможностите Богомил да плати за престоя на детето в болницата, но без постъпката му да става достояние на когото и да било.

  След това Мил се върна при жената.

 

Калина наблюдаваше случващото се. Той скоро щеше да ги пусне да преминат. Беше едновременно и радостна, и тъжна. Хвана ръката на момиченцето си и двете потънаха в светлината.

You look like an angel

Down from the sky

We’ll never be together

Some time in this life

You shine like an angel

Sensous moonlight

I’m just a cloud floating in the sky

May be you

Searching for someone

Who looks exactly just like me

Who will be as gentle and romantic… as should be

Someone, who’ll intoxicate your mind without wine

Wish I could be more than just a cloud in the sky.*

 

  Богомил стоеше на терасата на апартамента си и пушеше поредната цигара. Този път не валеше сняг, но и да валеше мъжът едва ли би забелязал. След като прекара цялата Коледна нощ във фоайето на болницата заедно с Дара, очаквайки резултатът от операцията на малкото момче, си тръгна и повече не ги видя. Но шоколадовите очи продължаваха да го преследват. "И какво от това?" - помисли си той. - "Не е редно да я използвам като заместител. Има си достатъчно проблеми и без мен."

  Мислите му бяха прекъснати от доста настойчиво чукане по вратата. Не се сещаше за никого, който би настоявал толкова да го види и, който да няма ключ за апартамента. Съседите изобщо не го закачаха.

  Отиде до входната врата и я отвори рязко, готов да прати на майн... някъде по-далече неканения гост. Но там стоеше Тя - Дара - със зачервен от студа навън нос и две картонени чашки с кафе в ръцете. Преди Богомил изобщо да е осъзнал какво се случва, жената се шмугна под ръката му и нахълта вътре. Бо я проследи с изумен поглед. Тя се огледа и влезе в кухнята.

  Мъжът бавно затвори вратата и с подозрението, че вероятно сънува, я последва. Намери я да престъпва от крак на крак в очакване. Когато го видя, се приближи до него и го прегърна. Богомил замръзна.

  - Благодаря, - тя вдигна поглед към него. - че сътворихте чудо на Коледа. Вие сте истински ангел.

  Бо се взираше в шоколадовите очи и си мислеше, че всъщност това, което тя беше направила за него, дори без да иска, беше чудо.

 

  - Мамо, мамо, - бърбореше малкото момиченце. - Той вече няма да тъгува за нас, нали?

  - Само понякога, скъпа. - усмихна се жената. - Но вече има кой да го прегърне, когато е тъжен.

 

* Текстът е от песента на Денис Тен - Cloud in the sky, но много подхождаше за размислите на Калина.

https://www.youtube.com/watch?v=D9CmhxNpyzU

 

24.октомври 2019г.