Истинска утеха бе за Наташа да види Мъров. Беше сигурна, че ще умре там на пода в стаята за наблюдение. Вече пета минута не можеше да отхрачи кръвта от устата си. Усещаше ръцете си изтръпнали и мръсни. Здраво стискаше страните на мивката за да скрие треперенето им. Не смееше изобщо да се поглежда в огледалото, защото се страхуваше от това, което щеше да види. Челото...или някоя част...не, по-скоро всяка част от лицето я болеше. Не е и от час в този чужд свят и вече я бяха пребили два пъти. Кой с такъв късмет...
Пусна чешмата и наплиска лицето си...голяма грешка...
- Ах, по дяволите! - изсъска през зъби и ядно заби длан в мивката.
Въздъхна тежко и събра смелост да се погледне в огледалото.
Поредната грешка...
- Мааайко мила! - възкликна тя и отстъпи крачка назад като отклони поглед.
Стисна очи и главата й запулсира още по-силно. Тихо изруга и се приближи до огледалото.
- В какво се забърках... - рече тя на себе си като обстойно взе да оглежда ужасните рани.
Рана първа: сцепената устна от шибания копелдак от участъка; рана втора: (тая рана не можеше сама да я види, но я усещаше) сцепена глава от бюрото в участъка; рана трета: счупен нос от (тук-според зависи, има две опции-или е от бюрото където й забиха два пъти главата или е от главата, която наби на нападателя си, но няма голямо значение); рана четвърта: сцепена дясна вежда (голяма вероятност да е от бюрото където й забиха два пъти главата). Май т'ва ще е.
Наташа си изми ръцете обилно и постоя още малко облегната на мивката.
- Ъъм...ако си приключила с това да се любуваш на себе си, може би е време да си поговорим...
Сърказъмът просто беше уникално дразнещ, а точно в момента на Наташа й беше само за лигавене. Тя бавно се извърна към Мъров и втренчи поглед в него. Той небрежно се бе облегнал на едната маса, скръстил ръце, чакайки да му се обърне внимание.
- В изключително настроение съм, та нека си поговорим. - рече тя и бавно се приближи до началника.
- Боже, изглеждаш ужасно. - Мъров направи някаква отвратена гримаса, което подпалваше огънчето на Наташа още повече, защото той се държеше сякаш не му дремеше, че я дразни. - Тук някъде видях аптечка.
Той взе да тършува и накрая вдигна една кутия.
- Седни. - посочи й масата на която до преди малко се беше облегнал.
Наташа беше втренчила поглед в него и дори не мигаше.
- Не ме зяпай, а сядай. - повтори той. - Хайде.
Изгледа го за последно и седна.
Наблюдавайки го Наташа получи дежа ву, което е съвсем нормално като преди по-малко от час Мъров правеше същото само, че в кабинета си.
Началникът взе памук и го напои с реванол.
- Ще боли. - предупреди я той.
Наташа завъртя раздразнено очи и зачака като вътрешно се успокояваше, за да може да изтърпи предстоящата болка.
Мъров търна леко веждата й и раната запламтя още повече.
- Кучи... - девойката стисна зъби и очи едновременно и изтърпя промивката, която не беше никак лека.
- Мисля, че така е по-добре...е, доколкото е възможно.
- Не искаш да се гавриш с мен за лицето ми, шерифе. - озъби му се тя и скочи на крака.
- Та, разговора не е приключил. - напомни й той като застана пред нея, препречвайки й пътя.
Наташа вдигна глава за да намери очите му и отново се впечатли колко е висок. Тя отстъпа крачка назад, метна значката на Мъров във въздуха и се насочи към вратата. Не се изненада, че началника хвана значката с една ръка, без да я изпусне.
- Няма да ти се размине само с това. - повиши тон той след нея, а тя вече беше излязла навън. - Хей, на тебе говоря, госпожичке!
Като роден непукист, Наташа изобщо не го отрази или почти...
Мъров я сграбчи за лявата ръка и ловко я завъртя с лице към себе си.
- Писна ми от лигавщини! - процеди той през зъби, почти културно, но все пак бяха в банка пълна с хора, не може да е без хич. - Идваш с мене в участъка!
- На мене също ми писна да ти слушам литургиите! - тя не остана по назад със зъбенето, но културни хора се намериха. - Как трябва да се спазва закона или законите! Да го духат скапаните ти закони, по дяволите! Кое не разбра от цялата работа, а?! Частта с моята смърт или частта с умирането на двойницата ми? Познай! Двойницата ми е още по-малко заинтересована от твойте закони...както живее в умирисания ти свят. Или ми помогни да я намерим или си разкарай противната ръка от мене, 'щото обещавам ти ако не ме пуснеш може със зор да е ама ще те пребия.
Наташа рязко издърпа ръката си и бързо прекоси помещението и излезе от банката оставила Мъров с увиснало чене останал без ума и дума.
Дъждът не жалеше никого. Щом Наташа усети студените капки дръпна крачка назад.
- Прекрасно...
Момичето се огледа присвила очи оглеждайки се за автобуси или нещо...каквото и да е, просто да й грабне окото, но така и не видя нещо, което би й помогнало да се скрие от дъжда.
- Майната му. - рече си тя, закопча якето си до горе и излезе на дъжда.
- Наташа! - кресна Мъров след нея. - Наташа, влез... по дяволите.
Тя се извърна за секунда за да види къде изчезна Мъров и точно в това време той наби спирачки до нея и една голяма локва се изля върху Наташа. Студени тръпки минаха по цялото й тяло и тя се ядоса още повече. Беше много мокра, но нямаше нужда от тая скапана локва.
- ЕЙЙ! - изрева тя към Мъров. - Ти нормален ли си, бе?!
Мъров тъкмо излезе от колата.
- Толкова съжалявам. Нямах намерение да те пръскам.
- На това пръскане ли му викаш?! Изчезвай от погледа ми!
- Влез в колата докато не е заплющял град. - предупреди я той.
Наташа злобно се изсмя.
- Ще ти се, ама и тогас няма да се кача!
Вече доста се бяха отдалечили от колата на Мъров и той взе да се притеснява.
- Град щяло да заплющи... - клатеше тя глава.
В момента в който изрече тия думи ледените късчета залопаха по ламарините и асфалта.
- Влизай в колата, по дяволите! - извика Мъров.
- Върви на майната си, шибано ко...
Мъров прекъсна Наташа като вече му беше дошло до гуша да върши след нея, просто я метна на рамо и я поведе към колата.
- Градушката, мила моя, в моя свят е от ОПАСНИТЕ! - викаше той и защото беше ядосан на Наташа и заради силния шум от тракането. - Какво си мисля, че правя, кажи ми, Господи! Непоносима е...
- Пусни ме, веднага! Пусни мее!
- Престани да предаваш инати! Не виждаш ли, че работите са сериозни.
И точно в този момент, къс лед голям колкото телевизор се разби точно зад Мъров.
- Ааааа! - кресна Наташа и взе да се мята по-яростно. - Пусни ме, пусни ме! Ще вляза в колата, пусни ме!
Мъров я пусна и двамата едновременно хукнаха към колата.
- Какво, по дяволите!? - изстена Наташа гледайки айсберга на средата на улицата. - Тръгвай, рейнджъре, тръгвай!
Мъров заби крак върху педала за гъзта и поеха на задна. В тоя момент друг леден къс малко по-малък от предния се стовари от страни до колата.
- Маамкаа му! - извикаха едновременно.
- Казах, ти че ще завали и че градушката е опасна! Ама кой да ме слушаа!
- Майната ти.
Мъров рязко зави към подземния гараж на полицейското управление и Наташа глупаво погледна през прозореца невярваща, че са стигнали. Въздъхна облекчено и облегна глава назад.
Тя усети прилива на адреналин и ядът й се усили още повече. Погледна Мъров, който беше втренчил поглед в една точка.
Тъкмо отвори уста с мисълта да изрече още някоя сочна ругатня, но Мъров й запуши устата и я погледна в очите, като й направи знак да мълчи и посочи с пръст напред.
Наташа извърна поглед и видя двама мъже със черна екипировка и много оръжия тъкмо излизащи от черен джип. Казаха си нещо и в това време още мъже се появиха, размениха си няколко думи и се разпръснаха из паркинга.
- Какво става? - прошепна тя щом Мъров си дръпна ръката.
- Не знам. - рече той и се свлече от седалката си. Бръкна в жабката и изкара пистолет.
Погледна Наташа многозначително, а тя просто местеше поглед от него към оръжието и обратно.
- Вземи го. - каза й той.
- Какво искаш да правя с това?! - не можеше да повярва, че той й дава оръжие. - Не мога да го взема.
- Тия, - началникът посочи към въоръжените мъже - не са дошли за да си покажат артилерията, тия са дошли с някаква цел и докато не си свършат работата няма да се разкарат.
- В полицейското управление сме, за Бога! Не сте ли по-силни?
- Погледни ги, - рече той с тъжна усмивка - ние сме като деца пред тях. Смяташ ли, че ги бърка? Тук законите са само три и дори и с три закона, никой не ги спазва.
- Защо тогава са важни?
- Свят без правителства и някакво управление...не се живее така.
- Имате три закона, които не се спазват и все пак смяташ, че живеете по-добре от колкото да нямате закони. Яко си се заблудил, човече.
- Може и да си права. - поклати той  глава. - Полицейското управление все пак не е било основано, защото е редно да има полиция. Някакъв ред. Дядовците ни са били първите полицаи, след това техните деца ги заменят и така колелцето се завърта.
- Кауза-нулева.

- Ако се замислиш и не гледаш само какво ти печелиш ще осъзнаеш, че го правим в името на нашите родители и прародители повечето от които са загубили живота си по време на служба.
Думите му бяха по-истински дори и от двойницата й, която още не бе виждала на живо. Стомахът й се преобърна щом осъзна казаното от Виктор. Почувства се наистина ужасно.
- Съжалявам...
Мъров извърна рязко глава към нея и се опули.
- Ама ти, сериозно ли се извини?! - възкликна той. - Знаеш ли как се пише?
- О, я духай! - изръмжа тя и се измъкна от колата.
- Наташа! - изсъска като принудително излезе и той. - Ума ли си загуби?
- Не знаем защо са тук! - прошепна тя раздразнено над колата.
- Влизай вътре!
Девойката поклати глава, а Мъров предусещаше голямо бедствие.
- Наташа...
Мъров бе прекъснат от мъжки вик.
- Хей! Не мърдайте! - изкрещя единя мъж.
Миниармията от осем души се приближи до тях и ги заобиколи.
- Вие да не сте някакъв специален отряд на управлението или какво? - Наташа се изсмя като се стараеше гласът й да звучи уверено.
Никой не отговори и единия от мъжете....по-скоро момче, не мъж пристъпи към нея и наклони глава на една страна гледайки я.
- Какво, по дяволите... - рече момчето с равен тон.
Точно за някаква част от секундата Наташа усети как напрежението в гаража натежа много бързо. Причу й се гласът на Мъров да вика "Бягай"  и тя машинално хукна, но без особен успех. Тия приличаха на някакви командоси, много здравите и на единия му беше нужно да направи само една крачка и да я гепи за косата. Хвана я през кръста с другата ръка и я блъсна в предния капак на най-близката кола, която беше също джип.
- Наташа! - кресна Мъров и в тоя миг другите командоси му завързаха ръцете точно след като набързо го претърсиха.
Момичето се удари в единия ръб на автомобила и си изкара въздуха. Свлече се на земята и жално се опитваше да си поеме глътка въздух. Ужасно чувство на задух изпитваше в този момент. Мъжете говореха нещо на Мъров и дори единия го удари в стомаха.
Младежът, който беше много озадачен от Наташа се приближи до нея и приклекна.
- Добре си, нищо ти няма. - рече й той успокояващо и внимателно отмести кичурите коса, които се бяха лепнали на очите й.
Щом можеше да диша нормално Наташа понечи да се изправи, a той й помогна.
Наташа се стресна щом той посегна към нея и скочи на крака.
- Не ме докосвай! - озъби му се тя и го погледна злобно, но тогава нещо трепна в нея щом го погледна в очите. - Първия път когато го беше погледнала й беше познат, но не можеше да се сети от къде, но сега...сякаш го виждаше, но беше невъзможно...
- Сай, ела. - повика го единия от мъжете явно шефа.
Каза му нещо, погледнаха и двамата едновременно към Наташа и Сай, както го нарече шефът му се върна отново при нея.
- Ти и твоя приятел идвате с нас. - рече и я бутна пред себе си без повече приказки.
- Как се казваш? - попита го тя без да се замисли, че може да изяде някой шамар за дето говори.
Сай я погледна косо и продължи без да спира. Отвори задната врата на черния джип и дръпна Наташа пред себе си за да я натика в колата.
- Кажи ми името си. - тонът й сякаш умолителен.
Сай я изгледа и хвърли лек поглед към шефът си.
- Сай. - рече той.
- Не. - поклати глава и младежът втренчено я изгледа без да очаква, че ще реагира толкова рязко. - Това е прякор.
- Наричат ме Сайлънт. - преглътна той. - Казвам се Тихомир. А сега най-добре за теб е да мълчиш.
И тръшна вратата, но Наташа изобщо не чу последното изречение. Тя беше шокирана и не знаеше какво да си мисли. Представата за тоя свят е била напълно различна. Не можеше да повярва на очите си... Тихомир - нейният брат.