Вярно е, ние, българите, обичаме историята си. Да четем романи, да поизтъкнем това-онова, да позяпаме с наслада златните археологически находки (а жените да се ядосват що материал пропада, какви украшения биха си направили).
Но да се замислим над миналото, да пренесем опита в настоящето, просто да сравним ситуациите и оценим дедите си - не ни се иска. Защото твърде дребнави ще изглеждат грижите ни пред техните стремежи, твърде ниски ще се окажат полетите на надеждите ни, твърде голяма ще е разликата между онези великани на духа и нас, зяпащите клюкарско-воайорското риалити някакво си.
Човек живее в добро настроение, когато няма съизмеримост. И става още по-самоуверен и самовлюбен, забравяйки, че истината се вижда в сравнението.
Тежко се живее днес - спор няма. Но нима е било по-леко на дедите ни? Че в нашата история комай няма година без война или вътрешни катаклизми. И все пак хората са оцелявали - без хленч и показност. Едно, че е нямало кой да ги чуе, второ - че са предпочитали сами ...